Александър Балабанов

публицистика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | литературна критика

 

МОДЕРНО И АНТИЧНО

 

Александър Балабанов

 

          Нещо преди тридесет години през всички страни на европейската цивилизация почна да вее духът на някакво реалистично "освестяване", студеният дух на манията за "практичното".
          И, разбира се, всички резоньори най-напред се нахвърлиха против тъй нареченото класическо образование. И тяхната работа бе лека, плитките и безкултурни хора, на тях най-лесно и без всякаква отговорност можеше да се внушава мисълта, че всякакво класическо образование е излишно, че трябва да се взема само полезното "реално" или както казваха те, това, което "давало хляб". И тоя студен вятър направи много пакости в света. Но в напредналите страни по-силните личности отрано се сепнаха и с голяма енергия съживиха отново интереса към античното в нашия свят, който бе захванал да съхне и пустее. И се появи една буйна реакция против агитаторите за "практичното". Тези личности доказаха, че най-полезна и най-практична за нас е тъкмо тая антична култура, рожба и продължение на която е цялата бляскава европейска цивилизация. И тогава страстта към класическото образование се засили още повече. Не само във Франция, не само в Англия, не само в Германия и Русия, ами дори и в прочулата се по практичност Америка. Особено в Америка: там пък тъкмо тая ревност към класическото се превърна в мания: и младо, и старо се нахвърли с жад на класичното, за да може да пие вода от самия извор.
          Както обикновено, и тоя път "борбата" около тия въпроси завилня тъкмо тогава, когато се бе завършила в цивилизования свят. И всичко класическо у нас се събори. И много лесно, защото нямаше и какво да се събаря. И тогава, както и сега, ни еси бяхме и си оставаме най-некласическата страна на света, страна, в която има най-малко влияние светлата антична култура. И тъкмо затова у нас яростта на враговете й беше стихийна. И за един миг унищожи и това малко, което имахме. Защото там, дето нямаше нищо, много лесно бе да се поеме борба против това нищо и да се пожънат големи и евтини успехи.
          Още далеч преди Освобождението на България, още когато почти нямаше нито литература, нито никакви изкуства в българската земя, още когато нямаше дори и книги, още тогава у нас се почна борба против изкуствата и против поезията. Една от първите книги, които са преведени на български в тези епохи преди Освобождението, е книгата на руския голям "реалист" и резоньор Писарев "Разрушение на естетиката". И не можеше другояче: тъкмо тогава естетиката в България беше в такова обилие, щото преливаше на всички страни...
          Тоя малък пример показва колко безкритични роби сме били и сме за всяка мода, стига да ни у подшушне някой, макар и за подбив.
          И ето затова, и ето поради това лековерие България остана най-назад в класическата култура. Във всички отрасли на духовния ни живот ние сме с най-малко влияние от страна на класическото. Просто сме в това отношение мрачни като средните векове. Особено в областта на нашата литература. Затова и още нямаме ние напълно оригинални и национални големи литературни творения. Затова бедната наша литература като безстопанствено псе полита ту насам, ту натам по всеки залък, хвърлян от разните моди в Европа. И затова ние под "модерно" разбираме само "модното".
          А всъщност, против истински модерното кой би могъл да се опълчва? Целият дух на класическата литература, например, изисква и налага само модерното. Самите класически народи са били винаги само за модерното. Като са разбирали правилно под модерно това, което е за живота и от самия живот. Както е била и цялата им поезия просто една отливка на самия живот. Иначе най-малко те в своето време биха се интересували от една мъртва или книжна поезия.
          Моля някои от читателите да не прибързват да се сещат за противоречието, което им се хвърля в очите. Тук няма никакво противоречие. Тоя спор за модерното и за древното се е подигал още в самите класични времена. Обилни отгласи на тия борби се намират в съчиненията на самия Хораций, такъв елмаз във венеца на античното. Той сам се застъпва с все сили за модерното. Той сам изтъква с хубави примери, че именно древните елини са били винаги само за модерното в поезията. Но пак тъкмо той доказва с такава неотразимост, че всяко модерно ще изсъхне, ще се обърне само на досадна и пуста игра на модата, щом се отдалечи от извора, който му е дал живот...
          Ето в такъв смисъл и ние в България да сме си винаги с живота и в литературата, и в другите изкуства, да сме модерни, но да не забравяме никога, че само с постоянното общение с класическото е гатанката на живота. И на обилието, и на оригиналното, и на модерното. Не напразно един Лев Толстой, като почнал да изучава от основи класическите езици в най-зрялата своя възраст, пише в едно писмо до Надсона в Ница: "Сега разбрах, че без класическото - няма образование." И след това той стана за света Толстой...

 

 

 

 

Електронна публикация на 31. март 2002 г.
Публикация във в. "Развигор", бр. 167, 1926 г.

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]