Д-р В. Балджиев

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

XIII.

 

Идеа, националност, морал

 

         Както вече споменахме в гл. II, един художествен роман трябва да прокарва една идеа, а, ако романът е исторически, идеата трябва да бъде вярна на историческите произшедствия. Независимо от това, тя - идеята - трябва да почива на национална почва, а върховното начало, което трябва да пропитава развитието на романа е нравственото тържество (в съзнанието ни) на човешката правда, на доблестта и чистата любов.
         За първата цел романистът въплотява идеята си в героят на романа: за втората цел има пред вид историята, обичаите, умственното и нравственното състояние на народът си, а за третата цел, като проследява до край съдбините на действующите лица, възбужда любов към представителите на доброто, и - отвращение към представителите на злото. Дали всичко това е испълнено в романа „Под Игото“?
         Да видим:
         На глед идеята на този роман е подготовлението и пропаданието на нещастното априлско въстание. Олицетворителя на тази идея се явява Огнянов, като пропагандатор на въстанието и като негова нещастна жъртва.
         До тука от обективна страна е вярна идеята. Но в дъното на тази идея г. Вазов вдъхва някои субективни примеси, които опропастяват не само идеята, но и най-същественните неща на романа: народното чувство, вярата и истината. Субективните примеси на г. автора са тези:
         1) Противоречието между г. Вазова и героя му Огнянов относително вярата в сполуката на въстанието; г. автора казва: „Априлското въстание беше недоносче, заченато под упоението на най-пламенна любов изадушено от майка си в ужаса на ражданието. То умря преди да поживее. - Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм - всичко на халос отиде в един миг! (стр. 439 Чипевъ) А Огнянов казва (в отговор на Соколова стр. 492 Ч.): „че се измамихме, измамихме се... но революцията трябваше да стане и жертвите трябваше да станат. Аз даже бих желал да бъдат още по-големи и по ужасающи. Ние не можем със силата си да разбием Турция, но можем спечели симпатията на света поне чрез грозните си нещастия, чрез мъченичеството си и кървавите реки, които истичат из тялото на България... Това е все знак за съществувание... Ако европейските правителства не се застъпят за нас, те не заслужават да се нарекат християнски и цивилизовани!...
         Все едно и да не стане нищо, ние няма защо да са каем: опитахме се да спечелим свободата си с кръв - не успяхме... Това е жално, но не и стидно... Позор и престъпление ще бъде само, ако скръстим ръце...“ (стр. 492 Чипевъ). От горните редове читателя остава в недоумение: като каква вяра дълбока, златни надежди и сили гигантски са пропаднали? Ако представителя на тази вяра, надежда и сила гагантска - Огнянов - не е вярвал в сполуката на делото, ако той е мимил народа да въстане с цел да станат ужасни жертви, да потечат кървави реки, и, ако той не е имал надежда и вяра в народните сили, а се е надявал на европейските симпатии и застъпничества, може ли да става дума за пропаднали надежди, вяра дълбока и сили гигантски!
         А, ако действително народа се е измамил и повярвал в силите си и в сполуката на делото, може ли да каже един честен герой: измамихме се в народа!
         Според нас тука има едно очевидно недоразумение между автора, героя му Огнянова и българский народ.
         Огнянов казва, че се е измамил в народа, т. е. че народа не бил узрял да се бори за свобода; г. Вазов признава, че народа е имал вяра, надежда, сила и ентусиазъм, т. е. готов е бил за борбата. Огнянов казва, че не вярвал, нито в силата на народа, нито в сполуката на делото; и, следователно, ни най-малко няма причини да се оплаква, че се бил измамил. При такива противоречия, кого трябва да вярва читателя: г. автора или героя му.
         За Огнянова не се отнасят: 1) защото народа, според „симпатичния-патриот“ Соколова не бил узрял; 2) защото чрез поведението и действията на съзаклятниците г. автора иска да докаже, че българский дух е имал здрав смисъл, и защото г. Вазов е намерил повече гражданска доблест в един луд Мунчо, от колкото в цял български народ (стр. Чипевъ 504), от което следва че щом народа се е намирал в такова ниско нравствено и гражнаско състояние, той не е можал да има нито вяра дълбока, нито златна надежда, нито сила гигантска, нито ентусиазъм и в такъв случай не са могли и да пропаднат.
         От поруганието на българската гражданска доблест в лицето на Белочерковчанските съзаклятници, се подразбира, че г. Вазов ни най-малко не се свени от историческата истина на въстанието: той рисува малодушието на Белочерковските съзакятници, а премълчава доблестта на другите средногорски въстаници; издига в силен блясък малодушието като принцип на идеата си, а засенява героическите подвизи, които са известни.
         Този възглед на г. автора може да е прав, но само в локално отношение, а не изобщо за една страна.
         Г. автора може да е прав и в друго отношение, а именно, ако иска да потвърди нагледно гласът на всемирната история, която издига Батак, а не Перущица! (стр. 439 Чипевъ) обаче не е прав спрямо националното ни чувство, спрямо нашата история и спрямо тогавашния идеал на българский народ.
         Прочее, логичско заключение от всичко това е, че „Под Игото“ нито представя нещата както са били, нито се вдъхновява от едно национално чувство; от което твърде лесно се обясняват както противоречията, които указахме по-горе, така и отсъствието на една здрава идеа на романа. От противоречията става явно, че когато е писана тази книга, не е обмислена предварително, какво ще излезе от нея: защото не само идеата, но и комбинацията на легендата са смътни и неустановени. (Доста утешително е, че и сам г. автора съзнава тези слабости на съчинението си и се старае в второто издание на Чипева да прочисти и изкастри до негде разклоненията на първото издание в Об. на М-то.)
         Относително въпросът да ли е постигната моралната задача, може да се каже, и тук е минато твърде равнодушно, без надлежно обмислювание. Това се заключава първо: от обстоятелството, че не се казва нищо за участта на много действующи лица като: Боримечката, Мирчов, Франгов, Попов, Мердевенджиев, Стефчов, Хаджи Ровоама, Поп Ставри, Колчо, Бейзадето и пр., второ: че читателя не усеща нравственото тържество на доблестното, съвестното и сърдчното над безчестното, малодушното и злобното. Няма съчувствие, няма омраза. Съвестта освен, че не безпокои Стефчова, Мердевенджиева, Ровоама и др.; но и не съществува за тях; а представителите на доброто: Колчо, Боримечката, Мирчов и др., освен, че не са издигнати в нашето съзнание на нравствена висота, но напоследък са и забравени. За някои даже, като Попов, Франгов, Бейзадето, Кака Гинка и др. не може да се прави никакво заключение към коя категория принадлежат: те остават „ни риба, ни месо“.
         Този недостатък от нравствено очертание е именно причината, която възбужда у читателя при свършака на четивото, едно чувство, като че романът не е завършен и като че има неща недоизказани. И действително що става с предателите след катастрофата, навличат ли на себе си общото презрение или почит, мъчи ли ги съвестта или ги ублажава, какно е въобще състоянието на тяхната душа в отношение към нравственното, остава неизвестно, както е неизвестно, каква е наградата на Боримечката във влашката земя и на Колчо Слепеца в Бяла Черкова?

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 25. август 2018 г.
Публикация в кн. „Критика върху „Под игото“, Д-р Васил Балджиев, София, 1896 г.
©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]