Д-р В. Балджиев

литературна история

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

V.

 

Ролите се разиграват. Огнянов играе своята.

 

         Като главна причина, според автора, на завязките и развязките е приготовлението и пропаданието на въстанието.
         Главната идея е: борбата и пропаданието на идеалите.
         Търсим героите; но вместо герои, ние намираме само автомати и слабохарактерности; героизма и доблестта се представят в безформени и безлични фигури.
         Ние не виждаме, освен падение и отсъствие на дух и характер.
         И работата излиза така, че умоповредения Мунчо е най-разумния и най-доблестния от всички; Юрдановия бивол е най-неустрашимия патриот; а Колчо слепеца – вездесъщ далекогледец.
         Бойчо Огнянов – Кралича, който е главния герой на романа и иска да олицетворява доблестния Васил Левски, начева и свършва ролята си с един голям ефект. Така изпъкнал ненадейно с голям ефект, ние очакваме от него чудеса: очакваме да видим героизма му, доблестта му, решителността му, мощните му подвизи, непоколебимата му вяра в идеала и неотклончивостта му от великото дело, което е предприел. Ние обръщаме поглед към него, като към най-светлата точка и чакаме да видим неизчерпаемата му енергия и равнодушното му самопожертвование пред народния идеал – освобождението от турското иго.
         Да, ние ожидаваме да видим величествената геройска душа на апостола Левски възкръснал в плът и кръв и идеализиран от божественно някое поетическо вдъхновение (тези ожидания автора ни внушава), но не виждаме в Огнянова, освен некадърен подражател на Левски: защото, когато стегнем до края на романа, наместо да се възхитим, ние съжаляваме нещастника Огнянова, който мизерно умира при самозащита, следствие на своята си безразсъдност.
         А причината на това нежелателно чувство е, че г. Вазов е накичил бомбастично ролята на героя си в началото и в края, а в средата го оставил мъченик и тегловник; крушумената рана, още не заздравела, ето, че измръзва в планината под снега, тамам го съживяват, ето, че го хваща тифос и леже бедняка с месеци.
         Как да го не съжалява човек, като вижда, че страда горкия!
         На милозливия читател се свива даже сърцето от страх да не би да се разболее някак и от плеврит, нефрит или пневмония...
         Ала най-интересни са аргументите, с които автора изображава: доблестта, юначеството, готовността за самопожертвование, честността на душата, разумността, характерността, съобразителността и привлекателността на Огнянова. Ето в какви образи се явяват те:

 

 

         I.

 

         Огнянов, бежанец от Диарбекирската крепост, търси прибежище. Дълго време се е крил и скитал, доде да пристигне в Бяла Черква. Той знае, че никой не го познава там (както и отпосле става това ясно), но като шупелия човек, вмъква се вечер в градеца и намира за добре да влезе у чорбаджи Маркови през дувара, та изплашва деца, жена и самия стопанин, па и комшията Иванчо Йотата. Работата дохажда до оръжие, което става излишно след като Чорбаджи Марко узнава, че непознатият господин е син на някой си Видинлия – негов приятел. Как Чорбаджи Марко изведнъж се е уверил в тази идентичност на нощния посетител, който скача през кремиди, е друг въпрос.
         Обаче, след отрекомандуванието, Огнянов се вижда в опасност и избягва по същия път: защото дохаждат и тропат стражари, след което Иванчо Йотата намира случай да пусне едра цяла тирада върху произшествието.
         Разбира се, че тази история можеше да не съществува: защото по естетично и естествено щеше да бъде, ако Огнянов хладнокръвно бе влязъл деня; тъй като нямаше и опасност за него. От друга страна, този начин на действие щеше изведнъж да ни представи една черта на самоувереност и неустрашимост.
         След като Огнянов избягва от Маркови, съдбата му приготвя една опасност: срещат го стражари; той побърква конците и фуква да бяга през тях, но за злощастие дрехата, която му подарил доктор Соколов същата вечер край града, остава в техни ръце. (С малко разлика това произшествие е заето из действителния живот на В. Лвески).
         За нещастие или за щастие в джеба на дрехата се намирали бунтовнически книжа (И това се касае за В. Левски).
         Тази дреха и тези книжа дават на автора гъдел за една мършава комбинация, която освен че се явява невероятна, но осмешава и героя му. За това по-после. Сега да следваме. Огнянов бяга през глава из полето; вече никой не го гони, но какво не прави страха? Той бяга, - бяга и намира прибежище в дядовата Стоянова воденица. В воденицата няма никой. Но ето, че стъпки се чуват от вън – това е воденичара, но храбрия герой Кралич, като чува това, се скрива зад хамбаря. (Страх го е, разбира се!) Драгоценния му живот е в безопасност зад хамбаря. Воденичара и дъщеря му влизат, ала Кралича се потайва, без да му иде на ум, че за в бъдеще ще го прават организатор на тайни комитети и апостол на свободата. Но автора си има грижата: ей сега ние ще видим Кралича какъв юнак е той!
         Щом вратата се заключват и Марийка, воденчаровата дъщеря, си лягва, Емексиз – Пехливан, злодееца, с хрътката си, и Топал Хасан, тропат и влизат. Става една страшна сцена: турците връзват бащата, за да имат дъщерята.
         Тогава Кралича, който беше помислил, че турците идат за него да го уловят и който до сега не беше видял кръв (стр. 13 к. I СБМ), зима брадвата, която, види се, нарочно стои до ръката му, измъква се осулетлен, машинално минава, но се снишава зад чувалите (стр. 13 кн. I СБМ), издебва Емексиза зад гърба, вдига брадвата и цап в тила... на място. След това хваща Топал Хасана, преборва се с него, зима му случайно ножа и него убива; след него цапва и хрътката на Емексиза по главата. ...
         А след всичко това Краличът не е глупав: той закопава труповете и хвърля кучката в улея да се удави. С тези подвизи, види се, г. Вазов ни препоръча Кралича за неустрашим храбрец и доблестен юнак, но ние се чудим как автора не се е усетил, че тези подвизи, извършвани по такъв суров начин, рисуват повече подлост, отколкото доблест.
         Човек, който искоква из една скришна дупка и трепе откъм гърба, той е страхливец; който убива като кокошкар, без да излага себе си, и който прикрива като всяка убийца следите от престъплението, такъв човек има в дъното на душата си един слой от безчестие. Такъв герой Немците наричат Heuchler.
         Според нас, ако допустнехме, че това произшедствие има значение за романа (защото въобще тази част е излишна и няма абсолутно никаква связ с общото), за спазвание достолепието и характера на героя, последния не трябваше да се крие, а трябваше да посрещне смело турците с отворени гърди, без да спекулира за своя живот.
         Независимо от това, тази сцена е така отвратителна и потрясающа, щото никой естетически вкус не може я привнесе. Приемливо е едно убийство с крушум, с нож, но убийство с една балтия, това е цяло варварство. За такова дело наистина е потребна една съвест, въплотена в Емексизовата хрътка, която през целия живот на убийцата, да го прави да трепере от страх.
         Сега убийството извършено, ние научаваме, както политическите идеали на Кралича, така и средствата за постигането им. Кралича казва на воденичара: „Не направихме много, дядо, ние убихме двама, а такива зверове са хиляди и хиляди. Българския народ само тогава ще се отърве и види свободен, когато цял грабне топорите и изтреби тия душмани” (стр. 14 кн. I СБМ) С други думи, като се исколят един по един Турците по указания начин с топори, свободата ще изгрее!
         Важното е, че автора също счита това дело за сериозно и идеално, та при всеки случай го истъква като похвално и юнашко.
         Ала народния човек и добър Българин (стр. 15 СБМ к. I) го обзема страх и напуща убежището си – воденицата – още същия час след убийството, макар и никой да го не е видел. Той отива на по сигурно място в манастиря да се крие. Дякон Викентий му хвърля в очите една похвала за геройството му (стр. 17 СБМ) и го испраща да спи; Кралича намира случай да се похвали, че избягал от Диарбекирската крепост и, че намерението му било да работи за освобождението на народа и си ляга.
         Но ето пак едно приключение по среднощ. Трябва ни малко смях. Автора не сметнал, че ние ще се смеем и над храбрия му герой. Ето какво става: Мунчо идиотина надниква през прозореца и се изблещюва на Кралича. Краличът, като всеки страхливец, истръпва от ужас, грабва си револвера (зимаме акт, че той е имал револвер и по преди) и скоква да утрепе превидението; но о чудо! Кралича разбира с кого има работа и следователно не го утрепал, като Емексиза... (29 Ч.)
         След всичко това г. автора сега ще ни убеди в доблестта и душевното благородство на героя. Касае се работата до едно високо нравствено дело, което Краличът трябва да извърши чрез самопожертвованието си, за да спаси един невинен човек – Доктор Соколов, паднал под ръцете на полицията, вместо него. Мотивите на проектираното самопожертвование, както и самата обстановка, са взети от Виктор Юго из романа му Les miserables: Жан Валжан жертвува хубавото си положение и се предава на правосъдието, което вместо действителния престъпник – Жан Валжан, съди по погрешка другиго Жан Матио, когото по прилика считат, че е истински крадец. Разликата обаче между Жан Валжан и Кралича е тази, че първия извършва делото, а втория не го извършва. Автора го менажира, чрез една такава невярна комбинация, която в никое художествено произведение не се приема. Ето каква е цялата история:
         Соколов – доктора – подарява палтото си на Кралича от съжаление, когато последний влиза в Бяла Черква. Кралича го взел и турил в него бунтовническите си книжа: но в нощния мрак, когато бягал от Маркови, палтото с книжата паднало в ръцете на полицията. Естествено повикали Соколов в конака да го распитат. Той не можал да се оправдае, арестоват го като бунтовник и откарват в Карлово. Работата е наистина сериозна и може да погине човек съвсем невинен: защото бунтовните книжа по нещастно стечение на обстоятелствата се намират в неговото палто, без да ги е турял сам. Но ако тази дреха и тези книжа са за нещастие на Соколова, те са за щастие на автора: в тях той намира источника на един подвиг.
         Кралича се научава за нещастието на Соколова, хваща си главата в двете ръце и веднага се решава да го спаси, като се предаде на властта и исповяда, че бунтовническите книжа са негодни. „Аз съм честен човек, казва той, и не искам да ископувам живота си с хорските страдания. Ако не мога да жертвувам живота си славно, то мога да го жертвувам честно...” Хората го въспират, разубеждавайки го, но решението си остава на място и тръгва да се предаде на властта. Но таз работа излиза така, че хем Кралича не се предава, хем Соколов е свободен.
         И ако Кралича беше предварително известен някак, че работата със Соколова е свършена така масторски от Марко Иванов, той нямаше да се прави труд да ходи напразно до Карлово. Но види се, че автора ей тъй иска, щото, без всякаква опасност за живота, героя му да се представи за доблестен и благороден.
         Майсторската комбинация се състои в това: заптието, което носи плика с бунтовническите книжа, на тръгване случайно влиза в Ганковото кафене. Случайно влиза там и Марко Иванов и разбира работата. Случайно заптието на излизане забравя писмото (забележете, че заптието нарочно е пратено да отнесе в К. Това важно писмо). Тогава Марко зима писмото, отива си у дома, разпечатва плика, туря други книжя, запечатва го пак, връща се в кафенето, остава го намясто и свършено: Соколов се отървава от страшната беда и се връща назад, а нашия герой Кралича, който наближава Карлово да се предаде за него, среща Соколова на „живо здраво”, връща се и си влиза в Бяла Черква, съвсем безопасно, като че нищо не е имало... Разбира се, че всичко това излиза безцелна история! Първо: Скроената комбинация с писмото е съвсем невероятна, защото се основава на такива случайности, които са наивни: може ли да се предполага, че нарочния куриер-заптието ще забрави това важно писмо? Може ли да се предполага, че Марко Иванов така искусно ще разпечата един запечатан куверт в такова късо време? Второ: защо е било допуснато такова едно похождение на Кралича от автора, когато ще излезе ялово и безполезно? Или мисли автора, че е все едно впечатлението от извършеното и неизвършеното дело? Напротив, един велик дух се явява само в едно абсолутно опасно налагание. Друго щеше да бъде впечатлението, ако действително героя беше се явил смело и се предадеше. Но, може би, автора ще възрази, че героя му е потребен? Според нас, той не е потребен, защото много нещо не извършва отпосле, а според поета, фантазията трябва да комбинира други изход след величествената сцена на предаванието: защото такава една величава сцена струва много повече от всичките скитания на теглила на Огнянова.
         Впрочем, нашето убеждение е, че всичките деяния на Кралича до тука: нощното му явявание у Маркови, бяганието му с Мунчо идиотина и предприятието му за Соколова са излишни и без никакво значение за романа; понеже нямат нищо общо с главната идея. Тези сцени са просто поставени за повече ефект само. Ала ние видяхме как те обрисуват главния герой и каква краска му дават.

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

 

 

Електронна публикация на 18. септември 2003 г.
Публикация в кн. "Критика върху "Под игото", Д-р Васил Балджиев, София, 1896 г.
г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]