Борислав Гърдев

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | кино | страницата на автора

 

Новото битие на „Битието”

 

Борислав Гърдев

 

 

      Всеки прочел третото преработено издание на романа на Владимир Зарев „Битието” се сблъсква с комплекс от проблеми, след чието преодоляване може да смята, че успешно и адекватно е възприел този обемен роман. Всъщност „Битието” е дилогия от 740 страници и изсиква добра подготовка и мотивация, за да се стигне до последната й страница. Най-важният въпрос, на който реципиентът трябва да си отговори, е - защо точно сега Зарев решава да преработи трилогията си „Битието”, „Изходът” и „Изборът”?
      Защото не е доволен от предишния си опит като резултат; тъй като очаква превод на немски или понеже иска с едно последно усилие и мотивирана обработка да предложи претоплената си гозба на днешната аудитория с надеждата най-сетне да бъде признат за модерен класик? Смятам, че отговорът е фрагментарен сбор на тези предположения.
      Владимир Зарев е амбициозен прозаик и литератор с близо 40 годишен стаж. Усетил известно изчерпване след последните си романи „Разруха” и „Светове”, с които в последните пет години спечели не малко фенове, той се решава на дързък ход да преработи трилогията на своя живот, съобразявайки я със сегашните пазарни и читателски изисквания. Един във висша степен дързък и опасен експеримент, с който е успял да спечели за съмишленик престижното издателство „Сиела”. Зарев търси не само добри рецензии и предно място във високата литература. Той преследва и масовия успех. Затова се впуска в рекламни турове по страната, без да отказва изяви в радиа и телевизии, рекламирайки последното си начинание.
      Така той прибягва до хватките на познатите ни автори на бестселъри от класата на Христо Калчев. Защото аз не виждам никаква разлика между желанието на покойния Калчев да отпечата отново трилогията „Белият дявол и неговите синове” и амбицията на Зарев „да преиздам трилогията си и да доведа действието до наши дни, до влизането на България в Европейския съюз”! Владимир Зарев се стреми „да облекчи повествованието от някои езикови преувеличения, да направи текста по-проходим. Разбира се, ще поставя някои нови акценти, това ще ми помогне да кажа истината докрай.”* Така ли се е получило в действителност?
      Сблъсквайки епичното и битовото време и хрониката на рода Вълчеви с историческите събития, споходили България за 50 години, Зарев всъщност преработва един амбициозен епос, който може би звучи неактуално преди три десетилетия, но днес предизвиква любопитството ни със своя стил и идейно-философски патос.
      „Битието” е съкровена екзистенциална сага. В основата й са бащини и дядови видински спомени и предания. Тя черпи вдъхновение от Библията и от църковните приписки, на които е привърженик летописецът отец Анисий. В нея ще открием отгласи от латиноамериканския магичен реализъм в стил Маркес и Борхес - най-вече при лансирането на провиденциалистката, безсмъртната и вечно необходимата майка Йонка, от съветските класически образци от типа на „Ходене по мъките” на Алексей Толстой, от Херман Хесе - „Степният вълк”, Томас Ман - „Вълшебната планина”, както и от българските класически достижения на Йовков с военните му разкази, Емилиян Станев с „Иван Кондарев” и Димитър Димов с „Ттютюн”. И това е обяснимо, знаейки какви амбиции преследва Владимир Зарев. Но подобни наслоения и реминисценции натежават при автентичното и адекватно осмисляне на кръга от каверзни въпроси, с които той се бори през всичките 740 страници на своя епос. И може би е бил прав Кръстьо Куюмджиев, иронизирайки го, че „ако ще да напише „Война и мир”, няма да го прочета!” Покойният ни ерудит много вярно улавя драмата на иначе талантливо написаната сага на Зарев - а тя се корени в нейната вторичност и културна абсорбираност.
      Освен всичко посочено, Владимир Зарев се оказва и запален киноман и някои от сцените в романа му извикват мигновени съответствия с класики от соцерата ни - потопеният бял шлеп в Дунава директно ни отвежда при „Шлеповете”, първата серия на легендарния сериал на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев „На всеки километър”, докато действията на бойната група на Асен Вълчев и Вера, под ръководството на бай Михал, напомня до болка познатия бестселър на Въло Радев „Черните ангели”.
      Мен лично ми импонира желанието на автора да представи това драматично петдесетилетие като магическо балканско театро с неритмични темпорални тласъци, съответстващи на историческото или житейско събитие, както и умението му да държи под контрол един толкова богат и многослоен образен свят, в който като водещи личности са експонирани Йордан, Илия, Христо и Йонка Вълчеви, с отразената им светлина светят Мария, Яна, Хлабав Коста и Златен Петко, а проф. Йовчев, учителят Петър Дънов, околийският началник Петков, адвокатът Каменов, Соня Тороманова и Сета Топалова оформят опониращата група на Вълчевия род. „Битието” като концептуален философски роман борави с глобални проблеми, свързани с властта, избора, свободата и човешкото щастие. Съобразявайки се с изискванията на времето отпреди три десетилетия и следвайки в допустима степен историческата правда днес, Зарев довежда повествонието в „Битието” до победата на новата ОФ власт, до ликвидирването на старата буржоазна класа в лицето на Сета Топалова и Гошо Пантов и до патетичното иронизиране на амбицията на Божидар Вълчев да бъде едновременно свръхчовек, отличен патриот, фанатик и принципен противник на болшевизма, желание довело го до самоубийственото му появяване във военното министерство и до участието му в монтирания процес, изходът от който за него е само един - смъртта.
      Всъщност новото в романа е дискретно прокарания акцент за кървавата отмъстителна същност на „народната власт”, както и предопределеността и целесъобразността на „Народния съд”, чиято основна задача е ликвидирането на най-важните противници на комунистическото управление в България.
      Ясно личи, че от предното издание е запазена линията за загубеното и спечеленото с тежък компромис доверие на Партията към Асен Вълчев, тъй като темата за ДОВЕРИЕТО в отделния функционер е сакрална още от затворническата хроника на Емил Манов „Пленено ято”, от чието първо издание вече изтекоха 61 години.
      В този си вид от 2008 г. романът „Битието” е наистина в нов облик, запазвайки своята амбивалентна същност на дръзко, но и вторично като културен контекст начинание, с което сега Зарев се опитва да привлече и чуждестранната публика.
      Няма лошо. Нека опита като поправи и някои от фрапиращите си грешки от не толкова далечната наша и руска история - Стамболов не умира през април 1895 г., Деникин става известен през 1919, а не през 1918 г., Малинов е лидер на Демократическата, а не на Консервативната партия, Фердинанд през Балканската война е вече цар, а не княз, либералите у нас са стамболовисти, радославовисти, цанковисти и тончевисти, поради което се налага определена диференциация при тяхното експониране и пр., и пр.
      А за нас остава любопитството как ще изглеждат ПРЕРАБОТЕНИ И ДОПЪЛНЕНИ останалите два романа от трилогията - „Изходът” и „Изборът” и дали наистина по библейски образец, последната брънка на епичния му замисъл ще се казва „Числата”?

 

 

 

 

      ---

 

      Владимир Зарев, „Битието”, роман в две книги, изд.”Сиела”, 2007, редактор Мария Бакалова

 

      * Цитатите са от книгата на Николай Димитров „Из лабиринтите на битието”, В.Търново, изд.”Фабер”, 2007, редактор Стефан Гърдев

 

 

 

Електронна публикация на 18. юни 2008 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]