Борислав Гърдев

рецензии

Литературен клуб - 20 години! | литературна критика | страницата на автора

 

60 ГОДИНИ ОТ ИЗЛИЗАНЕТО НА СБОРНИКА С РАЗКАЗИ "БОЕВЕ"

 

Военните разкази на Йордан Вълчев в контекста на българската батална литература

 

Борислав Гърдев

 

 

      Военната проза заема достойно място в творчестовто на Йордан Вълчев. Още в дебютната си книга "Боеве" той отразява искрено и непосредствено стълкновенията в края на Втората световна война. По-късно интересите му към баталната белетристика ще го отведат в гънките на по-близката и по-далечната ни история - "Родихме се змейове", "Сигнали за атака", "Отстъпление няма", но тъй като в тях се разглеждат комплексни проблеми, свързани с концептуални изводи за нашето историческо развитие, е резонно тези произведения да се обособят в отделен цикъл, за да се открои присъствието на писателя именно с "Боеве".
      С този сборник от 1946 г., когато е само 22-годишен недипломиран юрист, издание на прочутото издателство "Хемус", Вълчев се представя смело пред българската читателска публика, независимо че публикува още от ученическите си години - от 1939 г. в "Литературен кръг".
      Това е дебютната му книга, излязла на 20 декември 1946 г., която му спечелва по-късно авторитет в нашата литература, но и която има основана заслуга за последвалото 10 годишно красноречиво мълчание, "уплътнено" в Куциян - в началото на 1947 г., докато Вълчев е в Мелник, се пристъпва към конфискация на изданието, на връщане оттам той е арестуван в Пети участък на Дирекция на милицията и е "депортиран" за Куциян, където пребивава до март 1949 г.
      Сборникът от 14 разказа се появава в един особен и неповторим обществено-културен контекст. Вълчев осезателно заявява своето присъствие в литературата ни на предела на две епохи. Той има шанса да направи дебюта си много млад и още с него да попадне на прицела на култовско-догматичната критика.
      Днес този сборник се чете с подчертан интерес и непресекващо внимание. В него личи оформеният писател, зрелият реалист, майсторът на баталните сцени и драматичните човешки преживявания и чувства, хуманистът и реалистът на фронтовия живот.
      Тук се крие и експлозивът за догматичната критика, която не е съгласна в тези разкази да има излишен натурализъм, като описания в "Тормачаерде-кръглата гора": "Забравил си всичко и говорът не си спомняш как беше точно. Ръцете кални, с дълги черни нокти, дрехите разкъсани. Често пъти само с един ботуш, защото ботушите ни много скоро се разкапват.
      У тебе единствено оръжието си е старателно изчистено - по стар навик и от страх, че без него ще си още по-безпомощен. По тебе освен кал, има още петна от съсирена кръв и какви ли не мръсотии, насъбрани по търкалянето по полетата"(стр.46-47) или в отпадналия от второто издание от 1981 г. изобличително-пацифистичен разказ "Месо": "Кой е прав? - Никой не може да ми каже, виждам само полето с труповете, двете очи, които ме гледаха...мене ме е страх, че няма да ме познаят.Аз не съм същият.Какво съм вече не знам.Страх ме е най-вече от моите деца."(стр.105 ), да вижда в германския офицер не само враг и убиец, но и храбър воин и обикновен човек със своите интереси, страсти и слабости ("Боеве", "Духове"), да се описва оскотяването на човека на фронта, мародерството: "Намери пари, портмонета, кърпи и какви ли не дреболии... Гледаше да се докопа до германците.Те бяха по-богати и често из техните дрехи се намираха скъпи часовници или перодръжки със златни пера".(стр.63 от "Мародери"), да се примири с отсъствието на "освободителния устрем и антифашисткия патос на Отечествената война". А в противовес зазвучават крамолни и неудобни въпроси за безсмислието на войната, за нейната отвратителна същност: "Пешо се смъкна и седна на земята, изтощен от умора и от своите бълнувания.
      - Кое ни избива нас, хората бе, господин поручик, кой какво е направил?
      Ротният командир гледа тоя сиромах, усеща как те двамата се изправят самотни в унгарската пуста и се питат кое избива хората."("Пешо", стр.38 ), поради което рецензентът К.Проданов - Константин Петканов с прискърбие ще обобщи: "В разказите на Вълчев има душа, но няма дух и това е най-страшното."1.
      "Боеве" е стабилно изграден и непоколебимо защитен в идейно-философско отношение сборник. В него е отразена по един възхитително честен начин гледната точка на редовия войник и офицер, сражаващи се в една непонятна за него война.
      Той следва традициите на българската и руската батална проза (Йовков, Петканов, Страшимиров, Толстой ) - що се отнася до разкриване героизма на обикновения войн и проявата на най-ценните и харизматични черти на националния дух при изтъкване антихуманната природа на войната.
      "Боеве" е антипод на "Втора рота"(1949), така както са антиподи в мисленето, поведението и гражданската си позиция Вълчев и Павел Вежинов.
      В "Боеве" е налице органическо неприемане на войната, колкото и справедлива да е тя, интерпретира се като извечно зло, травмиращо човешкия дух.
      Прозаичният герой на Йордан Вълчев - неговото alter ego и основен участник в кърваво-драматичната преживелица, чувства екзистенциална самота, уязвимост и индиферентност в средата, в която действа. Той е свидетел и регистратор на един разпадащ се и атомизиран свят, свят на ожесточения и омраза, в който нестандартното и хуманно мислене се възприема с почуда и подозрение.
      Вълчев съзнателно игнорира водещата роля на помощник-командира и по този начин умишлено изоставя един силен коз, който би могъл да използва като индулгенция на идеологическа праволинейност.
      А точно така постъпва Павел Вежинов, заради което получава похвала и подкрепа от Емил Петров, екзекуторът на Йордан Вълчев: "На Вежинов се е удало да разкрие не външно, а чрез жизнени и убедителни художествени образи историческата правда на Отечествената война, нейният антифашистки освободителен характер."2.
      Почувствал нестабилна почва под краката си - особено след краха с романа "Синият залез"(1947 ), Вежинов бърза да изтрие от безупречната си биография петното на упадъчен автор с "Втора рота". Обективно погледнато "Втора рота" си остава конюнктурно, нагласено и режисирано произведение, въпреки интересната интрига, жизненият втори план и добре пресъздадените масови и батални сцени.
      Повестта куца именно там, където писателят е бил принуден да направи компромиса - "в идейната й избистреност". Колкото и да се мъчи Вежинов, поручик Манев си остава един добре конструиран, безупречно функциониращ, но изкуствен, измислен "идеално обобщен" образ, призван да бъде не само око на партията, но и да разреши всички възникнали конфликти на фронта.
      В този аспект "Боеве" намира допирни точки по-скоро със сборника разкази на Ивайло Петров "Кръщение"(1954 ) и то по линията на безхитросното, безкомпромисно и реалистично претворяване ужасите на войната.
      Йордан Вълчев тръгва на осъзнат риск, по офицерски, в атака пред ротата, срещу системата от стереотипи и щампи, установила се около набъбналата военна проза.
      Той изобличава с хемингуеевски патос абсурдността на войната в "Детето" ("кърваво и безсмислено дело, в което българският народ е хвърлен против желанието му от някаква тъмна, аморална и противонародна сила, която не го пита, а го кара да се бие, да убива и да мре", според Емил Петров3.), майсторски преодолява противоречията между т.н.окопна и щабна правда, тъй като самият автор е на първа бойна линия, в челните окопи, налага своя субективна гледна точка при пресъздаване на събитията, критикува подчертано критично недъзите и слабостите на фронта.
      В сборника се чувства волния дух на вътрешно свободния, идеологически необременен творец, несъобразяването му с налагащите се клишета и стереотипи.
      Това му позволява да улови огненото дихание на живия и противоречив живот в преломните 1944-1945 г., да опише сраженията с таланта на експресионист, да извае от натура автентични характери- Аначков, да проникне деликатно и уверено в интимното битие на унгарските си герои Божика и Жужика.
      Йордан Вълчев храни симпатия и любов към обикновените унгарци, към действията на изпълнителните войници. В "Боеве" няма да открием изобличителни страници, насочени срещу сръбския шовинизъм и мегаломания, характерни за романа на Иван Мартинов "Драва тече през славянски земи"(1946), но липсва и вътрешната убеденост на основния прозаически герой - Йордан Вълчев, явяващ се същностен структуро-определящ и идейно-смислов център на сборника, даващ основание той да се възприеме по-скоро като цикилизиран роман.
      В тази насока са интересни обобщенията на Емилия Прохаскова, имащи отношения и към "Боеве", схващан като преход от "чистия сборник разкази към своеобразната повест, като свой път към бъдещите романи. Това не е само междинна фигура или степен на овладяване на по-големия жанр. Това е нова белетристична форма, еластична, динамична и жизнеспособна."4.
      Така "Боеве" влиза в конкуренция за място в националната ни литературна традиция, чийто архетип са "Разкази"(1917-1918 ) на Йовков и "Вихър"(1922 ) на Страшимиров, но и чийто забележителен предшественик е "Морава звезда кървава"(1934) на К.Петканов, в които са обезсмъртени патриотичният подем и стремителното настъпление на освободителната българска армия по полетата на Добруджа, Македония и Тракия, изключителният героизъм и саможертвеност.
      В "Боеве" отсъства ентусиазмът, ценностният мотив, причината, заради която войникът пролива кръвта си в унгарската пуста.
      Малко е да се каже, че подобна позиция е неконформистка.
      Тя е необичайна и скандална. И до смъртта си писателят се отнася резервирано към участието на българските войски в Отечествената война, плод на което е и неговата предизвикателна статия "Ще проговориш ли ти, Първа българска армийо?" ("Век 21",1990,бр.6, стр.4).
      А на времето творческата му позиция предизвиква с редки изключения, какъвто е К.Петканов: "Човешкото сърце е дълбоко наранено, човекът е пушечно месо.Разказите му имат скромното предназначение да надникват в душата на младия човек, която с право бихме нарекли душата на света".5) гняв, злоба и остракизъм.
      Интересно и любопитно е да се отбележи, че критическите отзиви не отделят приоритетно място за естетическите качества и художествените постижения на писателя.
      Акцентира се на идеологическата простъпка със съзнателното пренебрегване каноните на прословутия соцреализъм.
      Печално е, че покрай идеологически цензори и слепи изпълнители на партийни указания като Иван Вандов6, рязко негативна позиция към сборника заемат и мастити интелектуалци като Павел Вежинов,Стоян Каролев, Емил Петров.
      При Вежинов, бъдещият сценарист на епопеята "Зарево над Драва"(1974) става дума не само за нагаждане, но и за изкупуване на минали грехове.И все пак е трудно днес да се чете безпристрастно статията му "Военните разкази на един млад писател"7, шокираща не толкова със своята конюнктурност - да обвинява беззащитен творец в същите грехове, в каквито е изобличен и самият той, колкото с липсата на колегиалност и интелектуална етика: "Авторът не е обрисувал дейността на помощник-командирите и войнишките активи", поради което "става съвсем ясно, че войната... не е отразена в нейния истински смисъл".
      Павел Вежинов произнася жестока и несправедлива присъда, застраховайки се идейно и предпазвайки се от евентуална конкуренция. За което е и възмезден - докато Вълчев работи по 72 часа в мина "Куциян", той за "Втора рота" получава Димитровска награда.
      Подчертано изобличително звучи и присъдата на Стоян Каролев8: "Преди всичко прави впечатление, че у нас престанаха да се появяват грубо реакционни книги, като "Боеве" на Йордан Вълчев, където Отечествената война е изобразена като жестоко и вредно дело за нас, българите."
      Не по-малко смущаващи са категоричните констатации на Емил Петров в неговата статия "В плен на реакционните идеи и натурализма".9 Заглавието й плаши със своята категоричност, безкомпромисност и ригоризъм. Такава е тя и в своята същност. Според Петров първородният грях на Йордан Вълчев е, че представя Отечествената война като едно "безчовечно, кърваво и безсмислено дело", че авторът на "Боеве" е съвършено чужд идейно и емоционално на освободителния устрем и антифашисткия патос на Отечествената война". За критика е недопустима грешка младият белетрист "да търси отговор - на вълнуващите го въпроси (б.м.) - в областа на абстрактните общочовешки нравствени принципи"...
      Не по-малко зловеща и неправдоподобна е оценката му за светогледа на писателя Вълчев: "...с разказите си Йордан Вълчев изразява настроенията и схващанията на оная част от нашето офицерство, възпитавано преди 9 септември 1944 г. в реакционен, антидемократичен дух, която, участвайки в Отечествената война, не може да разбере историческото значение на задачите, които тая война осъществяваше."
      Мъчително е да се анализират подобни обвинения, имащи в буквалния смисъл на думата съдбоносно значение за писателя.Дори естетът и олимпиецът Богомил Райнов се включва в прецизно осъществената разправа с префинен прокурорски тон, подлагайки на жестока критика "Боеве": "В областта на литературата извънредно типична проява на мракобесие е книгата "Боеве" на Йордан Вълчев. В тази книга Вълчев се е заел с нелеката задача да докаже, че Отечествената война е била безсмислена и жестока. Той описва например как нашият войн се среща с фашиста, за да установи: "Колко е страшно да погледнеш противника очи в очи, и той тебе - до лудост виждаш, че и двамата сте еднакви."Ако Вълчев говори за себе си, той безспорно е прав - между него и фашиста няма съществена разлика - те идвамата са еднакви.Но не тази проста истина е искал да изрази авторът, но да оклевети като безчовечна свещената и справедлива борба на нашия народ срещу хитлеристките поробители."10.
      Сякаш истинските критерии се обръщат с главата надолу и новите законодатели в литературния живот нямат други аргументи освен инсинуациите и репресиите.
      Ще минат години. Йордан Вълчев ще бъде реабилитиран. Като лош далечен спомен ще останат в съзнанието му цитираните оценки и последвалите страдания в Куциян, Плевен, Калояновец. Ще се появят второто и третото издание на "Боеве"- преработени и допълнени от 1981 и 1990 г., съвпаднали по време с преоценката на сборника, със заемането на полагащото му се място в българската военна проза, осветяваща събитията от 1944-1945 г., в редицата на такива нееднозначно възприемани произведения като "Майчини ръце"(1945) на Иван Мартинов, "Иван и неговите другари" (1949) на Димитър Чавдаров-Челкаш, "Кръщение" (1954) на Ивайло Петров и "Митьо от Равногоре" (1954) на Рангел Игнатов.
      Това ще бъде санкционирано в "Очерци по история на българската литература след 9.9.1944 г.", кн.2, където не без апломб ще се посочи, че "По-големият брой повести и разкази за Отечествената война са обикновени илюстрации, свидетелства за героизма на нашата армия, описания на военния бит и взаимоотношения на бойците и командирите, страдат от тематична ограниченост и художествено са незрели. Изключение правят двете повести на Павел Вежинов ("Втора рота" и "Златан"- б.м.), разказите на Йордан Вълчев, Ивайло Петров, Димитър Чавдаров-Челкаш и някои написани по-късно произведения, като романът на Богдан Глогински "600 небръснати мъже", в който изпъква изключителността на конфликтите и изключителната обстановка на фронта, като разказите на Рангел Игнатов "Митьо от Равногоре", които очертават съществени психологически промени в българския характер".11
      Следващата солидна и меродавна оценка за сборника "Боеве", с която той напълно се интегрира в българската батална литература, принадлежи на Александър Йорданов.
      В своята полемична статия "В онези години" той ясно и категорично преоткрива за художествената ни литература "Боеве". Според Йорданов "неговата тема са страданието и ужасът на войната. И като контрапункт човешката милост. Й.Вълчев не можеше да гледа войната с поетични сетива. Сам участник в нея, той потърси това, което липсваше дори и на фронтовите снимки. Той не се интересува от характера на войната, нито пък се възхищава от победите. Търси истината за човека, внушава ни, че войната е част от човешкото битие, но истинският живот е след нея, когато "новото" време ще бъде бременно със спомена за станалото".
      Изследвачът точно е разкодирал и кредото на писателя, защитено блестящо в "Боеве": "Неговата мисъл е: дори и "най-справедливата"война е в дълбоката си същност нехуманна, античовешка."12.
      Плодотворни и ценни наблюдения върху сборника осъществи и Сава Василев в "Персоналистът-законодател".
      Василев е прав, когато твърди, че Вълчев е продължител на Йовковите хуманистични традиции във военната ни белетристика, а особено оригинална е находката му, че Павел Вежинов, виновникът за последвалата концлагерна одисея на Вълчев вижда в "Боеве" сигналите за атака за естетическото овладяване на бъдещето, преди да е усвоено настоящето чрез нормативните ограничения на социалистическия реализъм, тъй като "По новата страница на литературата трябва да се пише с нов почерк, а това означава прегрупиране на редиците. Ще трябва да мине време, за да се осъзнае колко труден, но и премерен е бил рискът да се прави по модерен и абсолютно ненатрапчив начин литература не само от живота, а и от литературата."13.
      Вежиновата позиция, елиминираща опасен конкурент, днес е осъдителна, но преди 60 години е повече от логична. И типично българска .
      Открояването на принципните постижения на литературата ни, посветена на Отечествената война е повече от наложителна.Абстрахирайки се от минали величия и слава е ясно, че суровата проверка на времето е издържана само от двата сборника - "Боеве"и "Кръщение". Повестите на Павел Вежинов закономерно ще заемат мястото на най-добрите представители на класово-партийния подход, изживян и преодолян, но необходим, за да напомня и за другата гледна точка, през която се фокусира подвига на войника и офицера в края на Втората световна война.

 

 

 

 

 

---

 

Библиография:

 

1 Константин Проданов (Петканов), "Йордан Вълчев, "Боеве", разкази", сп."Балкански преглед", г.2, кн.1, стр. 78 [горе]
2 Емил Петров, "Укрепващо реалистично майсторство", в книгата "Поезия и псевдопоезия", С., БП, 1956, стр. 131 [горе]
3 Емил Петров , "В плен на реакционните идеи и натурализма", цит.книга, стр. 113-118 [горе]
4 Емилия Прохаскова, "Проблеми на една литературна година" /Наблюдения върху прозата/, сп."Литературна мисъл", г.14, 1970, кн.2, стр.89 [горе]
5 Константин Проданов (Петканов), цит.статия, стр. 77 [горе]
6 Иван Вандов, "Против някои вредни и упадъчни прояви в нашия културен живот", сп."Младеж", 1947, кн.11, стр.20-21 [горе]
7 Павел Вежинов, в-к "Литературен фронт", г.3, 1946, бр.92(6), стр. 4 [горе]
8 Стоян Каролев, "За някои черти на съвременната ни художествена литература", в-к "Литературен фронт", г.4, 1950, стр.1-2 [горе]
9 Цит .книга [горе]
10 Богомил Райнов, "Против изкуството на империализма", С., БП,1952, стр.400 и сл. [горе]
11 Елка Константинова и Кръстьо Куюмджиев, "Очерци по история на българската литература след 9 септември 1944 година",С., БАН, 1980, стр.229-230 [горе]
12 Александър Йорданов, в-к "Литературен фронт", г.44, 1989, бр.51,стр.3 [горе]
13 Сава Василев, "Персоналистът законодател", "Литернет", 20.12.2005, №12 (73) [горе]

Електронна публикация на 16. ноември 2006 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]