Борислав Гърдев

рецензии

Литературен клуб | литературна критика | страницата на автора

 

"Вратарят на Содом" - 60 години по-късно

 

Борислав Гърдев

 

 

      В далечната 1946 г. излиза вторият роман на 39-годишния тогава писател-есеист Боян Болгар (Димитров). Книгата е издадена от изд. „Слънце“ в поредицата му „Всемирни майстори“, а неизвестният на днешните читатели автор е в обкръжението на класици от ранга на Съмърсет Моам и Джон Стайнбек!
      Това преди години ми се струваше доста самонадеяно дори като рекламна стратегия, но след прочитането му утвърди категорично моето становище за обективната точност на съставителите на поредицата „Всемирни майстори“.
      Не коментирам въпроса за заглъхналата известност на Боян Болгар, въпреки че за мен тя е несправедлива и трудно обяснима, след като става въпрос за плодовит и ерудиран творец, популярен и четен в един голям отрязък от време - от 30-те до 80-те години на миналия век.
      Към 1946 г. Боян Болгар - създателят на интересни и увлекателно написани книги с есета, пътеписи, разкази, новели и романи, е издал вече „Жива и мъртва Атина или ние хората“, „Парижки мозайки или ние хората“, романът „Подялба на щастието“, а предстои да излязат „Син срещу баща“, „Седемнайсетгодишните“, „Скрито отечество“, „Свят на длан“ и др.
      През същата 1946 г. се извършва трансформация в художествения свят на Болгар - майсторът на пътеписа и есето издава два романа, приети радушно и радващи се на определен читателски интерес - "Подялба на щастието" и "Вратарят на Содом", като вторият е издаден в тираж от 5000 бройки, изчерпани сравнително бързо!
      Явно романът излиза в края на годината, тъй като отзивите за него са от следващата 1947 г.
      Интересна и драматична е 1946 година - толкова отдалечена от нас и така приличаща на процесите, които напоследък текат в обществото ни.
      Това е последната ЦЯЛА година, в която има антикомунистическа демократична опозиция, боеспособен и нецензуриран напълно печат, догмите и каноните на соцреализма завладяват сферата на културния живот, но все още съществуват свободни пространства и зони.
      Писателският съюз не е овладян напълно от управляващата партия, съществува редуцирана и глъхнеща форма на плурализъм, както и творци, които приемат, че обективното и многообразно отразяване на действителността със средствата на реализма, в съответствие с достиженията на англо-американската и френската литература, е въпрос на достойнство и писателска позиция.
      Такъв е и Болгар, въпреки че като мнозина свои събратя по перо, неизменили на своята природа в този период - Симеон Радев, Константин Константинов, Георги Райчев, Чудомир, проявява и умерено-пресметнат конформизъм, необходим за адаптирането му към новите изисквания на деня.
      Това способства за неговото безболезнено приобщаване към настъпващия социалистически етап на българската литература, което /не/ е непременно свързано с унизителни компромиси и творческо-гражданско падение.
      Оказва се, че и в България е възможно следването на „третия път“ в изкуството, на който Боян Болгар е типично олицетворение.
      Затова и „Вратарят на Содом“ е роман-кентавър с двойно дъно и амбивалентно звучене.
      В него се бичува моралната поквара в столичната жилищна кооперация „Средец“, наказана от Божия, т.е.съюзническия англо-американски гняв на 10 януари 1944 г. с разрушение и смърт.
      В романа съществува далечно и условно родство между библейския Лот и домоуправителя Стоян Арабов, като са налице два интимни четириъгълника - Стоян Арабов-Антон Милчев-Христо Кондов-Катя и Стоян Арабов-Илка Ставрева-Павел Ставрев-Катя и е логично след сексуалното завладяване на Илка хедонистът-плут Арабов да получи нравствено пречистване и прераждане във връзката си с ослепялата след бомбардировките Катя (обратен вариант на „Джейн Еър“) и на финала в унисон с настъпващата пролет двамата влюбени, направлявани деликатно от авторовата предвидливост говорят с надежда за обществените промени, които ще настъпят през същата 1944 година, разчитайки и на народните партизани, водени от „новия Левски“ Славчо Трънски!
      Затова около чистата и непокварена Катя се навъртат авантюристът Арабов, комунистът-донкихотовец Христо Кондов, загинал в бой с врага в канала, досущ като легендарния Гуджо, Антон Милчев - убит във въздушен бой с американските пирати, подобно на безумно смелия Списаревски и безличният рентиер Козловски.
      Вероятно и затуй Катя се свързва с Арабов, тъй като представителите на крайните политически конфигурации-Кондов-на комунистическата утопия и Милчев - на вътрешно присъщия и неафиширан, но защитаван докрай национален патриотизъм, загиват на двата фронта, разранили снагата на България, изгаряйки в борбата за новото пречистено общество, в което е съдено да живеят Катя и Стоян Арабов.
      Такива са внушенията на „Вратарят на Содом“.
      Така се е пишело през 1946-1947 г., когато излизат „Птица над пожарищата“ на Константин Константинов, „Боеве“ на Йордан Вълчев, „Огънят“ на Младен Исаев, „Соколова нива“ на Ангел Каралийчев, „Консул на Голо бърдо“ на Чудомир, „Синият залез“ на Павел Вежинов, „Белите извори“ на Константин Петканов, „Два милиарда“ на Александър Геров и „Партизански песни“ на Веселин Андреев...
      Година, в която все още не се е утвърдил официално методът на социалистическия реализъм и все още излизат творби, носещи патоса и въздействието на един отминаващ художествен етап, който ще бъде бързо игнориран от господарите на новото време.
      Симптоматична е рецепцията на романа на Болгар.
      Умишлено не търся пълна библиография, а се ограничавам само с най-ярките представители на двете тенденции в тогавашната ни оперативна критика-тезисно-марксическата на Пантелей Зарев и обективно-реалистичната на Малчо Николов.
      Опусът на Зарев „Вратата на Содом“ излиза в „Литературен фронт“, год.3, бр.26, 15 март 1947.
      След прочитането му у мен остава чувството, че бардът на революционната критика, бъдещият екзекутор на „Тютюн“, е раздвоен при четенето на „Вратарят на Содом“ и затова е по-снизходителен към неговия автор.
      Разбира се, където е нужно дяла със секирата-антиподите Козловски и Кондов "са обрисувани съвсем схематично и като типове, и като живи конкретни характери", Болгар подценява "типичното в своите герои", за сметка на повишеното внимание главно на "индивидуално-психологическата правдивост при тяхната обрисовка"(!), като най-слабото място в романа е "недостатъчно типичното изобразяване на героите му, което го и приближава до забавния западноевропейски роман, изобразяващ катадневните явления на живота, без да се долавя същността, действително типичното".
      Зарев е прав, като посочва, че Боян Болгар „показва умение да разказва, личи културност на автора“, при все че „новата книга на Боян Болгар изведнъж разкрива както нови възможности пред писателя, така и нови нараснали трудности около типизирането на героите, композицията и правдивото художествено отразяване на вътрешния действителен смисъл на епохата", но прозрението му, че бащата на Катя - старият цигулар дядо Цанко - е „комунист-мечтател“ ни шокира, а умозаключението, че „Вратарят на Содом“ е „отрицание както на българския фашизъм, така и на хитлеризма“ е нагледно доказателство за това как нелепи, несъстоятелни и умозрителни изводи могат да спасят творческата съдба на един писател.
      Показателно е, че подобно неадекватно мислене Зарев ще демонстрира и пет години по-късно, когато в статията „За пълна победа над антиреалистичните влияния", поместена отново в „Литфронт“, год.8, бр.10, 6 март 1952 г. ще разгроми „Тютюн“ на Димитър Димов , което пък едва не коства литературната му кариера.
      Много по-точен и проникновен в наблюденията си е Малчо Николов в своя обзор "Романите на един есеист", публикуван в Константин-Петкановото списание „Балкански преглед“, год. 2, кн.2, 1947.
      В обемната си статия Малчо Николов анализира двата отпечатани романа на Боян Болгар, като за нас по-важни са оценките му за „Вратарят на Содом“.
      Николов припомня, че Болгар, следвайки традициите на френската литература е преди всичко есеист, неосвободил се от авторова маниерност, като есеизмът в прозата му е свързан „с умението му да намира оная връзка между мисълта и образа, която разкрива едновременно у него дарбата на мислителя и поета“.
      Критикът акцентира на „жизнената правда в общата психология на романа“, ако и да забелязва злоупотребата с поетизации, както и склонността на писателя към украсяване на действителността.
      За него "нравственото прераждане или по-скоро нравственото пробуждане у Стоян Арабов е интересна психологическа проблема, но е и трудна за разрешаване писателска задача".
      Съвсем естествено Николов счита, че романът "изпъква с повече обективизъм, по-ясно очертани реалистични и социални тенденции, с повече съвременност и актуалност, и с това отбелязва едно развитие в творческия път на автора", независимо че счита за негов основен недъг „мозаечността, липсата на истински епически разказ, недостатъчно живото изображение и отсеняване на лицата“.
      В онези години вариантът за циклизираната проза като път за трансформация от разказа към романа не е актуален за българското литературознание, но Малчо Николов открива същностна черта на Болгаровата поетика-циклизираният разказ като модел за създаване на модерен български роман.
      Показателен е и финалът на неговите обобщения: „Вратарят на Содом“ е "дело на един културен писател, който със страстното си жизнелюбие и с живия си интерес към „вечните“ проблеми и към въпросите на нашата съвременност не може да не вълнува читателя."
      Именно по тази причина от днешна гледна точка констатациите на Малчо Николов изглеждат учудващо свежи, непосредствени и точни.
      За себе си приемам този роман като събитие и изровено имане, старателно прикривано и забравено, от което всички имаме необходимост.
      „Вратарят на Содом“ е четивен и атрактивен роман.В него диша атмосферата на стара София, като действието се развива в квартала, ограничен между улица „Скобелев“ и НДК, в онези необикновени и безподобни месеци от лятото и есента на 1943 до пролетта на 1944 г., когато умира стара еснафско-либерална и псевдофашистка България и се ражда нещо ново, очаквано, но все още незримо, което обаче много скоро ще доведе със себе си горчиви разочарования и трагедии.
      Боян Болгар не е наивник или глупак.Той добре знае какво идва, но закърпва повествованието си с фалшив и изсмукан финал, за да има индулгенции за бъдещото си развитие.
      От това книгата му не губи нищо съществено-интригата е увлекателна и нравствено мотивирана, диалогът е остроумно-афористичен, а слогът-колоритен и пластичен-в руслото на Георги Стаматов и утвърждаващия се Димитър Димов, а в синхрон с все още съществуващата традиция се чувстват отгласи и внушения на модни психолози и философи като Фройд и Бергсон.
      Успешни и плодотворни са писателските усилия при изграждането на двата основни антиподни женски образа - на прелъстителната кокетка Илка Ставрева и на извисената и миловидна Катя Петрова.
      Умело е щрихирана чиновническата натура на Павел Ставрев-съпругът на Илка, а Стоян Арабов със своята неспокойна авантюристична душа, със смелостта, дързостта и благородството си , вкарва в обращение екзотичната романтика на приключението и добродетелта, познати ни от творчеството на Борис Шивачев и Яна Язова.
      Със своята чувственост, жизненост и непарадиращ патриотизъм се откроява Тони Милчев, докато доктринерът Христо Кондов като книжен персонаж си остава неизбежното тенденциозно усилие на своя създател.
      В романа си Боян Болгар демонстрира качества на белетрист-урбанист, при това като хроникьор-съдник на големия град.
      Той е сред първите, описали бомбардировките над София-преди него е само Кирил Христов с мемоарния си фрагмент „Сгромолясване“ (1944), атмосферата на влудяващо равнодушие и спекулативно овълчване, характерно за 1943-44 г.и сложното и парадоксално битие на българската администрация в новоприсъединените земи-животът на Павел Ставрев в Беломорието.
      В години, когато избуяват партизански мемоари и стихосбирки, Боян Болгар се задоволява само със споменаването на Славчо Трънски, а за двусмислено-индиферентното си отношение към бойните групи нагледен пример е експонираната нелепа смърт на Христо Кондов.
      „Вратарят на Содом“ е преходен роман, писан в разломно време.
      С единия крак той опипва почвата на бъдещата естетическа догма, а с другия остава здраво свързан с традицията, вкл.с орнаменталното използване и преосмисляне на глава 19, стр.16-17, „Битие“ от Стария Завет.
      Днес е трудно да се прецени дали това е авторово хрумване, оригиналничене или своеобразна форма на езопов език за интерпретация на събитията.
      Приемам, че като писател-моралист Боян Болгар чрез своя алтер его - жизнено-правдивият и непосредствено описан цигулар дядо Цанко, бичува моралното разложение на столичния град в годините на световната касапница, приема съюзническите бомбардировки като бич Божий и чрез свързването на Стоян Арабов-съответникът на Лот и Катя-две толкова различни човешки личности, поели по пътя на нравственото прераждане, дава път на нещо ново, все още неоформено и смътно присъстващо в творческото му съзнание.
      Естествено е да не ги възприема априорно като новите хора в новото време - по-скоро тяхното обвързване и адаптация към променящата се ситуация е сигурен знак за привличане на противоположностите, на моралното и аморалното, на утвърдените нравствени ценности и ефективите на плутовско-динамичното мислeне.
      Най-общо казано чрез този нагарчащо-патетичен финал Боян Болгар извършва брак по сметка с новата власт, стараейки се да запази за по-дълго своята творческа автономност и възможност за професионална реализация.
      Само така творец като Болгар е можел да съхрани и развие креативния си потенциал.

 

 

 

Електронна публикация на 11. август 2007 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]