Борислав Гърдев

литературна критика

Литературен клуб | кино | страницата на автора

 

ЗВЕЗДЕЛИН ЦОНЕВ - ИЗПОЛЗВАН, УНИЖЕН И ЗАБРАВЕН

 

Борислав Гърдев

 

 

      Колкото и странно да звучи, 18 години след началото на демократичните промени у нас, името на писателя Звезделин Цонев все още тъне в забрава, постиженията му не се отчитат и за днешните поколения той е непозната личност, потвърждавайки стародавното правило, че никой не е пророк в собствената си страна.
      Звезделин Цонев (Тодор Сейков Цонев) се ражда на 16 януари 1903 г. в Плевен. Той е потомък на смелия чорбаджия Димитраки Парваноолу (1847-1932) - негов дядо, внук на уста Гечо (1805-1885), но като писател - историк и възрожденец по дух, той е интерпретатор на събития и факти най-вече от освободителната борба на народа ни, свързвайки съдбата и перото си и с нашия край.
      Едва 16-годишен публикува първата си повест "Зла прокоба", опитва късмета си в поезията - "Сенки по пътя" (1925) и литературната есеистика - "Творчеството на Иван Кирилов" (1926), "Идеи, живот и поезия" (1928) и "Вчера, днес и утре" (1930), след което с очерка си "Сидер войвода" (1930, 1939) се насочва към историческата тематика, на която рядко изневерява в издадените 41 книги до 1944 година.
      Цонев се утвърждава през 30-те години и добива национална известност като значим ерудит (владее турски, сръбски, френски, румънски и немски език), публикуващ и сътрудничещ на такива престижни издания като сп. "Нива", сп. "Родина" и вестниците "Росица", "Мир", "Търновски епархийски вести" и румънския "Адеверул". Той е сторонник на онова направление в културния ни живот, известно като "родно изкуство", което възстановява позабравените възрожденски традиции за защита на родната кауза.
      Ако и да е автор на картата на обединена и велика България от 1941 г. и да работи като шеф в Контрола по печата (1940-1944), Звезделин Цонев си остава демократ по убеждение и чрез него виждат бял свят голям брой стойностни творби, в това число и на водещите ни леви интелектуалци.
      Цонев е колкото популяризатор-романтик, толкова и концептуален интерпретатор на българската история, съчетаващ щастливо добродетелите на съвестен учен и талантлив писател. Той пише увлекателно и сладкодумно, тезите си прокарва ненатрапчиво, но винаги аргументирано, като се стреми да превърне читателя в свой съмишленик. Специално внимание в издирванията си той отделя на Велчовата завера, посвещавайки й четири книги (1934-1940).
      В този аспект е ценен приносът му в "Подготовката на Велчовата завера" (1940), където е направен преглед на въстанията у нас от 1595 до 1835 г., критично е коментирано писмото на гражданите от Котел до Дибич Задбалкански от есента на 1829 г. и оценката на Раковски за взаимоотношенията на местното население с руския генерал, както и за съдбата на капитан Георги Мамарчев.
      Звезделин Цонев е автор на изследвания за Арбанаси и Лясковец - "Град Лясковец в миналото и днес" (1932), "Монастирите и старинните църкви в Арбанаси" (1934), но за най-популярно се приема проучването му "История на град Горна Оряховица и околностите му: Лясковец и Арбанаси" (1932), издадено по инициатива и със съдействието на кмета Георги Айнаджиев (чийто мандат е бил от 12 април 1926 г. до 27 март 1932 г.). Всъщност, това е и трайната му горнооряховска връзка, продължена и дооформена със "Сидер войвода" и няколкото очерка в "Старини из българска земя".
      В интерес на истината, историята на Цонев не е първата за Г. Оряховица - през 1926 г. подобен труд, но с по-ограничени рамки, издава Иван Стратев - "Подготовка на въстанието в Горнооряховска революционна околия". Тя не е пълно академично проучване, а представлява по-скоро страници от историята на града, като данните от древността, Средновековието и първите векове на османското робство липсват, като са заменени с легенди и предания. Особено ценни са находките му, че Горна Оряховица е монетарница на Второто българско царство и сведенията за похода на Владислав Варненчик през късната есен и зима на 1444 г.
      Звезделин Цонев разглежда по-обстойно историята на града от XVIII век насетне, но обръща внимание на важното обстоятелство, че с фермана на султан Сюлейман I Великолепни (1520-1566) и султан Селим II (1566-1574) четирите селища - Горна Оряховица, Долна Оряховица, Лясковец и Арбанаси са били първоначално владение на Великия везир Рустем паша. От изследването излиза, че от 1538 г. до 1839 г. Горна Оряховица води нормален и оживен търговско-стопански живот, чиито свободи са потвърдени и от фермана на султан Махмуд II от 16 юли 1810 година.
      Цонев интерпретира историята в романтичен план, акцентирайки основно на просветните, религиозните и национално-освободителни борби, скицирайки ярките портрети на хаджи Рачо Рачев, Иван Н. Момчилов, Вичо Грънчаров, Анастас Бендерев, Иван Панов Семерджиев, Георги Измирлиев, Елена Грънчарова, без да забравя предателството от 28 април 1876 г. на Павли поп Петков. Звезделин Цонев маркира в най-едри щрихи битието на града ни чак до началото на 30-те години на XX век, но пропуска Руско-турската война, откриването на железницата през есента на 1900 г., транспортната стачка през 1919 г., както и стълкновенията от 1922- 1923 година.
      Въпреки пропуските си, "Историята..." на Звезделин Цонев е фундамент и суровинна база, върху която десетилетия по-късно Илия Константинов и Васил Николов пишат своето изследване "Горна Оряховица" (1985), а публицисти от различен калибър ползват и преписват горнооряховския зет за собствените си поредици от статии и студии, без дори да се позовават на източника и да посочват името на автора.
      През 1939 г. Цонев публикува интересния си очерк "Сидер войвода" с предговор от проф. Александър Бурмов. Това е поредния му жест към Горна Оряховица и нейното минало. Сведенията са събирани от сина на войводата Коста Сидеров (депутат в ХІV ОНС) и са поднесени увлекателно и непринудено. Принос на писателя е успешния му подход да ситуира образа на своя герой на фона на Априлската епопея и Сръбско-турската война от юни - октомври 1876 г., опитът на Сидер Грънчаров да преведе чета от 54 души през Враца и Балкана до Мургаш, където и умира в манастира "Св. Богородица", покосен от турски куршум през месец юни на бунтовната 1876 година.
      На друг легендарен войвода - Стефан Караджа, Цонев посвещава романизована биография, публикувана през 1940 година. "Стефан Караджа" е преди всичко популярно юбилейно издание и хроника, свод на всичко известно, писано за героя от Вазов и Захари Стоянов до Змей Горянин и неговия роман "Дунавът тече" (1939).
      През същата 1940 г. Звезделин Цонев е автор и на послеслова към Игнатовото издание на "Четите в България".
      Безспорно, най-солидната му историческа работа е "Старини из българска земя" (1937). В този сборник си дават среща бляскавият изследовател на миналото, майсторът на литературно-историческото есе и шлифованият прозаик. Сборникът доказва категорично нивото и качествата на Звезделин Цонев, както и значението му за родната историография. Този сборник, заедно с "Подготовката на Велчовата завера", са подарени на горнооряховското читалище "Напредък" на 19 септември 1941 г. от техния автор.
      Звезделин Цонев разширява тематичния обхват на творческите си търсения от средата на 30-те години - издава старинното поверие в четири картини "Вещери" (1939), сборниците с исторически разкази "С перо, кръст и знаме" (1934), "С кръст и меч" (1939), "Борците на Зареница" (1940), "Момчил юнак" (1941), "Дамян Зограф" (1942), "Петър и Асен" (1942), фейлетона "Сапун без купон" (1943), романа "В змийското гнездо" (1943), студията "Кирил и Методий. Епоха на славянското просвещение" (1940). Той е автор и на цяла поредица детски исторически разкази - "Цар Иван Асен ІІ" (1942), "Цар Калоян" (1942), "Константин Тих и Ивайло" (1942) и "Шишмановци" (1942).
      Звезделин Цонев посреща с радост обединението на българските земи през април 1941 г. и като отговорен чиновник в дирекция "Контрол по печата" издава картата на Велика България, направена вещо и професионално. Ако и да е виден правителствен ръководител, тъкмо през 1940 - 1944 г. комунистите го използват, за да публикуват безпрепятствено някои от най-хубавите си книги. Радой Ралин свидетелства за този факт и лично ходатайства за издаването на стихосбирката на Александър Геров "Ние, хората" (1942). Всичко това ще се забрави след 9 септември 1944 г., когато Звезделин Цонев е изключен от писателския съюз, арестуван в Софийския централен затвор и изпратен в концлагера "Св. Врач" заедно с Димитър Талев, Славчо Красински и други изтъкнати писатели и културни дейци. Там престоява до 1945 г., а през 1947-1948 г. отново е въдворен. В традициите на "новите" времена след 1956 г., той пише писмо до СБП, в което с неприкрита болка посочва: "В моя живот все нещичко съм доказал, че не съм носител на опустялата фашистка идеология! Като доказателство соча следния факт: в службата си (Контрола по печата) не се съобразявах винаги с инструкциите на управляващите фактори и давах възможност на мнозина прогресивни автори да видят творбите си публикувани. Между тях са: Никола Йонков Вапцаров ("Моторни песни"), Христо Смирненски ("Съчинения в три тома" и "Хемус" - 1943), Гео Милев ("Антология на жълтата роза", II издание - 1943), Венко Марковски ("Люлчина песен", "Народни бигори", "Луна" - 1940, "Илинден" - 1940), Марко Марчевски ("Калофер войвода" - 1939, "Литературна енциклопедия" - 1941), Александър Геров ("Ние, хората"), Андрей Гуляшки ("Новолуние"), Крум Велков ("Хумористична антология"), книги със стихове на Младен Исаев и други"....
      Приносът на Звезделин Цонев се взема предвид от новите властници. Той не е ликвидиран, въпреки че със Заповед № 4 от 2 октомври 1952 г. и постановление № 2205 от 31 юли 1950 г. за вредни са обявени две негови книги - "Борците на Зареница" и "Дамян Зограф". След период на забрава успява да преиздаде детския си сборник с разкази "Момчил юнак", да публикува серия от разкази в централния печат (предимно на историческа тематика), както и да посвети дълги години на изследването си за Ботев и неговата чета, продължавайки постигнатото от Захарий Стоянов и установявайки самоличността на сто от четниците.
      Според признанията на сина му Пламен Цонев, това е един упорит и къртовски труд, гордост за науката ни, останал неиздаден поради необходимостта от някои съществени довършителни работи, които е можел да осъществи само Звезделин Цонев.
      Той умира на 1 март 1981 г., без да дочака реабилитацията си малко преди 10 ноември 1989 г., станала възможна благодарение усилията на сина му Пламен и на тогавашния председател на СБП Кольо Георгиев.
      Въпреки стореното дотук, предстои още много работа-събиране, обработване и издаване на обемното му литературно-историческо наследство, към която благородна задача следва да прояви съпричастност интелигенцията и родолюбците в страната ни.
      Това е най-малкият жест, който дължат на светлата памет на Звезделин Цонев.

 

 

 

Електронна публикация на 06. януари 2008 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]