Боян Манчев

литературна критика

Литературен клуб | страницата на автора | нова българска поезия

 

Марин Бодаков "Обявяване на провала"

 

Боян Манчев

 

         Има поети, които стават поети, когато им се говори като на поети, когато им се говори за тяхната поезия, когато и те се наричат поети. Но има и други, които не говорят, не се наричат и на тях не е подходящо да се говори. Те дори смятат поезията си за "чернова на оставка от поезията", както гласи заключителната строфа на стихотворението на Марин Бодаков "Обявяване на провала":

 

    Всички мои поезии -
    чернова на оставка от поезията.

 

         Но дали не е цялата поезия такава чернова? Не е ли поезията автентичното пространство на несигурността, на риска, смътно, нерешимо пространство - там, където не само езикът рискува себе си, там, където никога няма залог нито за успех, нито за безсмъртие, но със сигурност има: пространство за непреодолима самота, загуба, раздяла, изчезване... Поезията изисква смелост - смелостта да бъдеш слаб, да трептиш на ръба на бездната без небе над нея. Поезията започва там, където се стопяват призрачните силуети на поетите: бездна, чистота и студ.

 

         Това, което усещам, когато чета стиховете на Марин Бодаков, е нуждата от интервал. Четенето трябва да прекъсне. Между стиховете е нужно прекъсване, празнота, а не динамично, ритмично, възходящо, гласящо натрупване. Това са стихове, които имат нужда от тишина. Те попиват и излъчват мълчание. В тези стихове има дълбина, необятната дълбина на тишината - и те тихо, но непреодолимо ни подчиняват на нейния властен императив: силата на слабостта.

 

         Чели сме яростни, крещящи, задъхани, истерични, екстатични стихове, и всички застиваме в свещен или полусвещен и донякъде комичен възторг, когато божеството на поезията се явява пред нас в блясъка на чудовищна ексцесивност. Можем ли обаче да понесем и не така бляскавия път, може би по-трудния, всъщност незабележимия, неуверения в собственото си съществуване, неразкриващ се, оттеглящ се път - онзи път на дистанцията, далечността, мълчанието, смълчаването, интервала, не на екстатичното излизане от себе си, а на неуловимото различаване: пътят на другото различие - различието на чистотата като тишина. Бялото, прекъснатостта, визията като слух - са за мен отправни моменти на поезията на Марин Бодаков. Поезия в която се учим да четем, да произнасяме, да мислим бавно, мълчаливо - в достойнството на отстъплението към неразчленимостта и пълнотата на мълчанието. Поезия, която пробужда мълчанието в нас. Ние се залъгваме, че я четем - нещо през нея, в нея, тя самата ни събужда, за да ни прочете.

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2002 г.
Публикация в кн. "Обявяване на провала", Марин Бодаков, ИК "Жанет 45", 2002 г.

 

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]