2. СЛАВЕЙКОВАТА DIVINA COMMEDIA


         И така, време е сюжетът пак да се повърне към началните си редове, в които бяха схематично нахвърлени щрихите на Славейковата “програма”, стремяща се да разгроми романа Нова земя и прозаика Вазов. Да припомня – в Един стар херой авторът на Борът и подобните нему имат за цел в живота да ядат печено агне, сложено на готова трапеза, да говорят масали, зевзеклици, да пият наздравици за “благоденствия” и, отнемай-къде, понякога да пишат глупави романи /ІV; 16/
         Само след три години Пенчо Славейков ще произведе огромно количество думи, дискредитиращи народния поет чрез лесни дискурсивно-идеологически процедури – подмяната на литературно-художествения вкус с вкусово-рецепторни тропи е втората от тях: Нима да представиш Бенковски как бяга из балкана, или да накараш Левски да извика: “Аз съм Левски, ей ме на” и заедно с неговото име да забъркаш попара от имената на Прометея, Сократа, Колумба(?), Исуса, – нима с такива блудкавости се дава някакво представление за казаните херои.; Но г. Вазов, отличаващ се с несъзнаване на своите творчески сили, не се задоволи с тази си превъзходна повест, а се впусна сам да компрометира своя талант с цяла сюрия литературни яхнии, които може да смели само българският стомах, не твърде придирчив към храните, с които се тъпче. /Дъвкачи на думи, ІV; 23 5, 240/; (…) нашата повествувателна литература, изсушена до немай-къде от разни литературни облизанковци начело с г. Вазова. /Праг, ІV; 67/; Змай, както по много други неща, и в това прилича на нашия Вазов. Те и двамина са типични представители на онзи род поети, чиито дребничък, макар и хубав талант, в немощ да създаде свое нещо – облизва чужди паници. /Змай Йован, ІV; 162/; Но четенето на Пушкиновите творения все пак е оставило следи у Вазова. Тия следи най-ясно личат в неговата ода Общество и певец* [* салата от Пушкин и Лермонтов] /Пушкин в България, ІV; 136/. Всички примери са сътворени през 1899 г. и отпечатани в списание “Мисъл”.
         В позакъснялата манифестна сказка, Българската поезия, изнесена през 1906 г., се намират много редове, посветени на поетическия език на младите и старите, на сегашните и предишните. Въпреки че Иван Вазов “изпада” от това аксиологизаторско разцепване на традиционализъм и модернизъм, Славейков му е отредил няколко думи: За читатели като сегашните наши, понятен, лек и хубав език има само г. Вазов,- защото той е гладък и безсъдържателен, неписан с ръка на жив човек под диктовка на сърце, биещо любов и злоба. Всичко е равно и гладко в тоя език, всичко ощавено, като шопар на Коледа, всичко е крехко, да може да го мляскат и беззъби уста. /V; 96/ Езикът на класика е гладък според Славейков и в Цариградски сонети и Змай Йован /ІV; 110, 165/.
         Вазовите читатели са натирени отново в очерка за Нягул Кавела от антологията На Острова на блажените заради слабия им вкус, който не може да ги ориентира правилно в литературната съкровищница на съвремието: (…) да мислят, че най-добрите круши за ядене тряба да са непременно гнили! (…) да му изпълнят празното време с Мъртви сибирски полета, Иван Александровци, Воденичарски кукумевки и да държат Под Иго разума и вниманието на подяремните животни. Во всички тия упражнения на умове, обрасли в брадавиците на евтин демократизъм, има талант, макар и минимум, и той е доста за ония, които имат вкус за такива продукти. /ІІ; 203/. Остава им утехата, че поне могат да четат Росита, защото неговите песни са достъпни и за читатели с най-обикновени вкусове и за такива, на които вкусът е погъделичкан не веднъж от чер ха йвер. /ІІ; 95/.
         Пак за народния поет се отнасят следните слова, визиращи вече не само думите, но и публичните му дела: (…) поета не трябва да става кашавар при който и да е казан, в който партизани варят кашата на времето. От много години насам г. Вазов се меси в нашенската политика, т. е. взема непосредствено участие в партизанските дърления на вчера и днес, ту като журналист, ту като депутат, ту като министър. /V; 50-1/
         В този метафоричен режим работят упреците на ерудита, насочени и към другите актанти в полето, в което художеството кове културните капитали на националната идеология: подправен с чеснов аромат литературен таратор; художествени буламачи на Петра Иванова и Моско Москова;1 попара, която г. М-ов е надробил на стр. 207-8 от “Ново Време”, която попара е кавардисана и с следнята глупость глупостей;2 нашите блюдолизци критици; Ах, где са нашите ехнии, / закони, устави, мезета, / патриотически бълвочи /Арх; 105, 329/; Тряба знания. А какво има г. К[ръстев] – два трапа с ряпа и третий с чукундур./Арх; 99/; Ний затваряме страниците, а който не се бои от погнусение, нека ги разтвори сам и се наслади с езиковна попара. /ІV; 26/; словесна каша! А то е монолог на Левски!; Но г. Миларов, за да оправдае за този словесен дивяк /ІV; 239/; библиографическата каша на П. Драганова /ІV; 150/; Из тая каша (…) се ражда след две-три години в Пловдив субсидирания от румелийското правителство постоянен театър /V; 76/; И всичката тая каша я сливоса г-жа Карима /V; 310/; И той яде и ще има да яде още за дълго време попарата на нашенската критика /V; 201/; От прозаичните му съчинения най-известни са неговите Писма от Рим, една каша, която Меруда се е осмелил да забърка от огризките на хубавия хляб – месен от Теофил Готие и Иполит Тен. /ІІ; 45/; Нея сутрин вестниците са биле пълни с разправии, много по-интересни за ония, които в живота се хранят само с вестникарски смет. /ІІ; 125/; Младият явор се кърши, но не чупи, и неговите клони ще метнат широка сянка… само не на “среднята ръка”, която иска да яде своя гивеч под сянката му – там дето най не му е място да се ядат тюрлю-гивечи. /ІІ; 205/; Каша, каша, братко мой, и какво те боде да бързаш да я изнасяш на свят? Може и да е поетическа, а все пак каша! /VІІІ; 218/; Да не ги прикрива формата в тях ся кой би видял стихотворна лахана. /Арх; 93/; вестникарски буламач; литературния си буламач; критически буламач; шербетно сантиментална /ІV; 21, 63, 72, 352/
         Обявяването на чуждия текст за кулинарен продукт е твърде старо ругателство в българската литературно-критическа практика, в която обикновено писателите са и съдници за художественото качество на останалите събратя по перо. Възрожденската метатекстова традиция – в лицето на Любен Каравелов и най-вече на Хр. Ботев3 – е завещала колебанията в съдържанието на “вкуса” като мощно реторично средство, настойчиво използвано, както се видя, и от Пенчо Славейков. Това е само половината наследство, защото в езика на хората около “Мисъл” се дочуват акустиките и на пазарната метафорика,4 скалъпена отново през късното Българско възраждане. Твърденията обаче се нуждаят от допълнително прецизиране, защото съществуват все пак редица съестни сегменти в критическия дискурс на Славейков, които обладават противоп о лож ни ценностни прицели, приложени както з а думи, така и за “неща” (срв. например същата опозиция в манджата, сготвена от Ван-Гелдерновата, орисница: Тоя живот не всякога е поднасял вкусни блюда на трапезата му (…); І, 76).
         Прочутият предговор към повторното издание на Яворовите Стихотворения борави именно с такава троповост, а, както е известно, той е скрита реплика срещу Вазовото предисловие на Избрани стихотворения от Кирил Христов: Изкуството е отбрана, празнична храна, или, нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат улични вестници, за онези, които прибират сметът на обществения живот и живеят в него. (…) А тези стихове са >отбрана храна. Отгде тогава второ издание? За какво са се харесали те на българския, на безкнижния читател, на фасулковеца в ума…?5 Произходът на фасула в словото на Славейков е вече известен: от една страна се прави алюзивен ка ламбур с фами лията на С. С. Боб-чев, а, от друга, пред растението с традиционно пейоративната конотация стои “стар” – темпорален оператор с почти еднозначна маркираност в критическите визии на поета и творците около “Мисъл”. Високото в емблематиката на великденския кравай ще се коментира след малко.
         Имало е едно време, преди 1895 г., в което Пенчо Славейков се е изказвал публично и твърде ласкаво за литературния си опонент, а той в писмо от странство го е насърчавал бащински за Момини сълзи. Думите от пътеписа През Клисура разкриват най-ранните Славейкови суперлативи, метафориката на които се вписва в обговаряния сега сюжет: Аз чувствувам нейното присъствие, както друг един поет, на същото това място, е чувал присъствието на своите невидими посестрими, старопланински самодиви. На своя мил побратим те поднесли един разкошен букет от възхитителни горски цветя, брани нощем при сребърните лъчи на луната. През тъмна зимна нощ един софийски чифутин открадна този букет от поета и го напечата най-първо в Бозе почившата Бълг. Илюстрация, под сполучливо нагодено име “Грамада”. Оттогава и досега този букет благоухае. Той е поръсен с есенция от малиново вино, надъхан е с вълшебния мири с на страстна нега, която е залог на неговата неуведаемост. Иван Вазов, в своите пътни бележки от Марица до Тунджа, натяква, че в българската поезия не вей могъщия дух на балканската природа; но това го казва скромността на вдъхновения поет; защото в “Грамада” се чувствува неговото присъствие: от всеки неин стих бризжат упоителни струи на балкански кристален ручей; всяка мисъл от нея изниква пред нас в облик на възхитително, нежно цвете, израснало на росна почва и възлеляно под могъщия дух на балканската природа. /V; 366-7/.
         На следващата 1890 г., когато е писан Моя дневник, Славейков измайсторява твърде симптоматичен фигурален ред, който кореспондира с файла, онасловен Вазовият dolce stil novo: Вазовата муза е лоша хлебарка. Измесения от нея хляб е клисав, макар че гладко сливосан с шекерен буламач. Понякога яйцата са запъртък, та и сливосването не е дотам. Думата ни е за формата. /Арх; 94/. А ето и пародийно снизения вариант за удовлетворяващото вкусово-рецепторните усети и литературно-художествените вкусове произведение на словесното изкуство, сътворен в друг пътепис само след две лета и не без влиянието на (само)ироничния юдей Хайне: Това никак няма да бъде алегория, а истинска, неподквасена с културна сол, поема. (…) Това ще е каша от народния живот – и най-съвършено мое произведение. Да , то не ще е вече разхвърлен очерк, а нещо целно, завършено, със строго единство в разединените части. Ако това не се хареса никому, то поне ще е лесно за разбиране, а моето желание е именно да ме разбере всякой. И за да ме разбере всякой, ще се старая колкото се може по-просто да я напиша, без да я сливосвам с какъв да е тенденциозен буламач. /V; 387/.
         Ницшеанската омраза към филологията е имплантирана във фигуралност, която натрупва още симптоми при диагностицирането на Пенчо-Славейковия дискурсивен “диабет”: Университетът е един вид гърне, в което е насипано сладко – науката, което трябва да се изяде за три или четири години – малко по малко – и когато се яде на човека, и когато не му се яде (…) докле да го изедат, то се вкисва.; А “Лавка за сливи”? – Та именно тя е това Книжовно дружество, което пече сливи, прави маджун и пестил – твърде полезен за членовете на дружеството, които страдат постоянно от пипка в мозъка и на друго място /V; 342, 344/. Науката за художественото слово е изгонена от островната утопия, защото е наука за вкуса и не може придоби чрез нея вкус онзи, който го няма, т. е. за ч итателите на Вазов не е оставена дори и възможността да се образоват в университета, в който хранително-вкусовият факултет е забранен от закона. За младите поети няма опасност, тъй като наставник им е Чевдар Подрумче: От него те са учили да не замотават мислите си в многословие и не замъгляват чувствата си с кисела или сладка сантименталност. /ІІ; 108/
         Идеологът на “Мисъл” беше безцеремонно квалифициран с медицински термин като “дискурсивен диабетик”, защото пак в На Острова на блажените, както във връзка с П. Р. Славейков, Каравелов, Ботев, Гьоте и Хайне преди това /ІV, 228; V, 159, 225, 267/, е казано за художествения му двойник следното: Езика на Иво Доля е тежък, както са тежки медените пити, току-що извадени от кошер. Език пълен с меда на мисълта и може би за това тъй омразен на филолозите, които, като конски мухи, се врът да изследват само онова, което е под опашката на мисълта. Омразата им към поета и езика му е отплата, и по тефтер. /ІІ; 120/ И тук веднага следва “преводаческа” бележка под линия, която ясно експлицира и другата много силна метафороидност в мисленето на Славейков за Езика, конституиращо дискурсивната му доктрина като колебание между културното сечиво (или инструмент), при родната вкаменелост (подлежаща на моделиране от майстор) и одомашнения съестен продукт (печен, варен, месен): Любопитно е, че тамшните филолози не са способни да разберат значението на литературния език, т. е. езика на културата, и искат (…) симфоническите концерти да се давали с благосклонното участие на панагюрски тъпан и сопотнянска гайда. /ІІ, 316/
         Нека ги припомня в същия ред, преди да предложа сюжет за четенето им. Към първия сегмент трябва да се отнесе и казаното в сказката Българската поезия през 1906 г.: езикът е виолина, която всякой майстор нагласява по свой начин – за да свири на нея свои мелодии. /V; 197/. И така, модернистът метафорично мисли човешкия език като музикален инструмент – тъпан, гайда (стрелите на определението са подразбиращи се), виолина – но и като сечиво: Но най-лошото в тия стихове е подигравката с езика, който вече по онова време, в 50-те години, е бил доста добро сечиво за дялане поезии. Знайно е, че у добър майстор дори и по-лоши сечива са добри. /V; 158/; Преди това обаче, Доля преведе, заедно с жена си, най-обичната му в последните години книга “Тъй рече Заратустра” от Ницше и доказа, че език а на Острова на Блажените, считан негоден като културно сечиво, е език, който може всичко да каже и тъй хубаво, както опитните културни езици. /ІІ; 123/; българския език е оръдие /Арх; 96/. Според студията на Стубел, островният език също е сечиво: Во всяка негова дума има меч, млат, длето и мускули. /ІІ; 224/ Непобедилите досега: слава тям, че в борбата те укрепиха мускулите на езика и завещаха нам тая сила, за да се засилим с нея и засилим вярата си в победата… /ІІ; 225/, продължава възпитаникът на Анвартския университет. Няма спор – наследието беше посочено още във Vазов vs Sлавейков, където се предположи, че Славейков прави интертекстуален реверанс към Вазов заради юбилейното му изказване в Народното събрание през предната 1895 година: В историята на българската литература той ще заеме почетно място на поет, който е направил много за окършването на българската стихотворна реч /ІV; 9/.
         Втората съставка в представите за езика може и да не се приема като Вазово завещание, защото, казвано е вече,6 в него са заключени романтичните наукоподобни визии на немска почва. Настояването е единствено за лексемата (съмнително е обаче “окършвам” да е автентика от вазовския идиолект), която Славейков упорито използва в много свои метасюжети: Натегнатостта на формата, неокършеността на стиха и езика в някои от ранните стихове на Белчева издават пряко майстора, у когото нашия поет е чиракувал. Случая е същ както и при първите стихотворения на П. Р. Славейкова.; (…) наивният и чепат израз бива окършен. /V; 143, 148/.
         Употребите са все пак амбивалентни както впрочем и всичко останало в писаното от Пенчо Славейков. В Българската народна песен и Гетевите песни фолклорното слово има като недостатък своята неокършеност /V, 102; ІV, 226/, но пък за художеството на Ваймарския Аполон се споменава и в друг текст от същата 1899 г., посветен на Йован Змай, а всъщност прицелен предимно в Иван Вазов: Главната му заслуга е – външната обработка на стиха и, доколкото то е свързано с обработка на стиха,– окършването на сръбския стихотворен език. Както виждате, заслуга не малка. Но неговия окършен език няма нищо общо с поетическия език (…) Наистина, негова език е окършен и плавен, но това не е поетическия жив и изразителен език, (…) той тече плавно – защото е воден. С такъв език се пишат гладки стихове,– само посредствени , които гъделичкат слуха и бръмчат (…)> За да бъде един език поетичен, художествен, той трябва да е най-първо прегнантен, картинен, характерен,– та после вече може да бъде, ако щете, окършен и плавен. Великите художници на словото са ни оставили безброй примери от неокършеност и даже неправилност в езика на своите творения; защото те добре знаят, че хубостта на поетически език се крие не в неговата правилност и гладкост, (…) а в характерността му, в хармонията на формата със съдържимото. Вгледайте се в езика на Гете (…) не говори правилно и окършено, а всякога е бръз, прегнантен, прекъслечен (…) Разбира се да се търси у Змая, както у нашия Вазов, такъв език е комай смешно; той у него е правилен, гладък, както у всеки обикновен стихотворец, комуто един ствена цел и наслада е само бъбреж. Език не вече прост,- а просташки. /ІV; 165/; стихът е чепат /ІV; 275/; Но най-голямата грижа на нашите поети и писатели остава – да пазят тоя език от прищевките на разни филолози и слабоумци драскачи и да го чистят от гъсениците, що пущат те по стволите и листята му, за да го опощят и направят нежизнеспособен /V; 199/.
         Тази метафора показва човешкото слово като растителност, а поета като градинар (или дървар), но в Пенчо-Славейковите текстове се съглежда и фигуралност, според която творецът е по-скоро скулптор: Българският език е превъзходен материал само за майстори с установен вкус и усвоен навик за работа. /V; 145/; Груда твърде често се ползува от мотиви из народната поезия. Но само мотиви – мрямора, на който дяла образите на своето вдъхновение. Суровия материал в тях не личи, както не личи небръснатия селянин в днешния изискано облечен парижанин. /ІІ; 28/; Грижливостта на художника към своите рожби, към външната им сизелировка и вътрешен строй, напомня грижливостта на най-добрите майстори гравйори /ІІ; 107/; Скъта издаде първа книга песни и поеми, повечето в антична форма, с които показа, че и на езика на Острова на Блажените, бедния и първобитен на глед, може да се твори като на някой европейски културен и най-изискан език, с нюанси в мисълта и образите, каквито преди никой не е мислил че се крият в него. А от езикът може да се извлече всичко, стига да има майстор комуто да е отръки. /ІІ; 187/; Често пъти тоя материал не е в съвсем сурово състояние, той е бил в ръце и на други майстори. /V; 225/; думите в тия песни са стълпове, капители и фризове. /VІІ; Гете /
         Пенчо Славейков има статия, посветена на правописните проблеми, в която най-добре се вижда как са се вплели неразчленимо двете визии за езика – културното сечиво и природният материал: Остри са звуковете на българския език, като върховете на нашите планини, остри и определени: и наредени така звук по звук, дума по дума, те образуват една волна верига, една Стара планина – гранит и мрямор, тъмни усои, пълни със скъпи руди, и висини, дето въздухът е ведър и се леко диша. Малко, твърде малко са нежните тонове в тоя език, и това не е малък негов недостатък. Но… там, дето има сила, енергия и изостреност на лост, който разкъртва руди, там липсата на нега и мекост докарва чувство на здравина и удоволствие. /V; 251/
         За последния пласт бяха дадени достатъчно картинкови примери от различни по жанр текстове. Подобни на тях са и тези, които Пенчо Славейков употребява за собственото си слово и тяло: Разни безсмислености, що съм драскотил преди това, когато още черешите бяха зелени, те остават на сметка на младостта, а на младост дори безсмисленостите имат смисъл. /V; 181/; при метричната попара, /поздрави прилагам тук – / във Русчук / до леля и до Мара! /VІІІ; 39/; Аз в тоя говор вдадох слух / и всичко що видях и чух, без ухитрения словесни, / изпях г о в мойте ясни песни. // Во тях е целий ми живот, /> и на трудът ми зрелий плод/ Берете! Той е зарад бране, / и гладний сито ще нахрани. /27 априлий 1866, ІІ; 97/; Както виждаш, аз почвам вече да ставам сантиментален, признак че съсухрената кикирида скоро може би ще се превърне във вкусно за жените gаteau. /VІІІ; 51/
         Още по-внимателното вглеждане в езика на Славейков би извадило наяве нова необходимост от прецизиране на твърденията, защото ругателният фигурален ред е изграден предимно от густативни тропи (яхния, попара, каша), а суперлативният от вегетативни (цветя, букет, плод). Последните присъстват с висока честотност в извайването на автообраза му и се откриват в разноредови дискурсивни практики. Най-натрапващи са случаите в номинативното моделиране на героите; в Кървава песен например: Търне Долнемахленски (сигурно има и Горнемахленски), Стойко Ръж, Стоимен Ружин Брода, Първан Ружин, Димо Ружин, Върбан и Дрина от Стрелча, Върбан Догана, Върбан, Драгомир Върбина, Босилко Спомена, Босилко Тил, Стоимен Детелина, Стамен Ракитак, Стоил Калинека, Дивисил, Захарий Влайко, Грах, Китан, Китан Загореца, Китан от Бъта, Тръндафил Зеленгора, Драган Загора, Първан Загора, Младен Загореца, Дагора, Смил Палигора, Смил Царя, Смил Кавак, Чубрата, Димо Груда, Влад Снопа, Борован, Марин Белина, >Горчин, Ветко, Рад Финдек, Рад Първак и Калопер.
         В автоантологията На Острова на блажените някои от поетите-маски са с “имена”, вписващи се във вегетативната метафорика: Витан Габър, Тихо Чубра, Димо Груда, Велко Меруда, Стамен Росита, Чевдар Подрумче, Иво Доля, Марко Туле (първоначалното име на Боре Вихор), а също критикът Равнец, Ветко Вихор и талантливият поет и фейлетонист Ракита. С изключение на Доля (преднамерената артикулация може да го изговори и като Дюля или Дуля, както изписва плода Пенчо Славейков и това би променило моментално ортографията на първото име на втората поетка: Слива Мара), пищната растителност отбелязва фамилната принадлежност на героите, някои от които (Чубра, Груда и Меруда) наскоро бяха наречени мамини синчета,7 защото “преводачът” ги е заел от колонката с женски имена в сборника на братя Миладинови (и Доля е оттам, макар че предпочитам калката Съдб-ов или варианта от Неразделни Иво Бора, станал по-късно кичест дъб).
         Първият псевдоним на поета е пак “аристократически” (всъщност, П. П. Славейков е псевдоним на П. Детелинов, според автора на Момини сълзи, но според Ив. Богданов – на брат му Рачо във Вазовата “Наука” от 1884 г.), а когато хората от “Мисъл” избирали по-поетическо име на “плебея” Крачолов, Славейков предложил Детелинов, Тополов или Яворов. Внукът на Рачо Казанджията предпочел фамилия за внука на черното Тоти, която е много близка до псевдонима, използван от сина на Минчо Казанджията, Христо Белчев,– Яворин или Яворина. Средното пред(по)ложение може да бъде отново психоаналитично прочетено, защото в Баща ми в мен е казано: като тополата на възбог извисена / пред слънцето, пред теб, вършец привождам тих, а, както е известно, във фолклора тополата е женски персонаж (и у П. Ю. Тодоров, Над черкова). Славейков има още един подобен псевдоним, вписващ се в не-я дивната висок а метафорика – архивният Мимо Мартов от 1889 г. /Арх; 131/.
         Най-ранните ръкописи, достигнали до нас, се намират в тетрадка със заглавие Passi Flora 1888-1889 и подзаглавие Блян. Правилното изписване на цветето страстниче е Passiflora cњ rulea, а блян е градинското растение Hioscyamus niger, за което Славейков пише във Бащин дом /Арх; 344/. Запазено е и тефтерче с бележки от 1887 г., когато поетът се е лекувал в Александровската болница, на корицата на което пише Les myosotis, т. е. незабравки на френски език. Да припомня и факта, че чак до 1898 г. Славейков публикува лирически късове, обединени в цикли Момини сълзи. Остава, разбира се, страничката от критическия роман на “Литературен вестник”, Теменугите ни, която ще се попълни в психоаналитичното заключение Какво е за тях Хайне?
         И така, идеологът на “Мисъл” използва вегетативния фигурален ред като реторично средство за усилване валидността на собствената си писмовност (неподквасена с културна сол поема) и на кръжеца около него (език, (…) който се огъва като дива лоза о явор за Яворовия; без лишни украшения на слога за Петко-Тодоровия), оразличени по признака ядивност/неядивност, изоморфен на опозициите култура–природа или мъжко–женско, където вторият член обладава мощни положителни енергии. Метафорите, вместилища на тези (авто)визии, издават отношение към писмото, първичността, природната женскост на което е приета за определяща и най-важна (срв. фолклорните синтагми-заклинания “бащина стряха” и “майчин език” и възрожденски градинкови образи от типа на тези в Отлъчие и О времени на Г. С. Раковски). Свръхкултурният ерудит предпочита п ростотата в писмото, давайки за пример обикновено Гьоте (без изкуствени труфила) и Хайне (ненатруфен), които волно се ползват от някак почти “природното” слово на фолклорната художественост (тези теменужки са садени в полето на нашата народна поезия). Дълбинните връзки на тези представи с народното творчество са естествено с адресант немският романтизъм, адептите на който пределно семиотизират фолклорно-митологични реалии, естетизиращи и самото живеене. И все пак локализирането им единствено в казаната школа не е съвсем адекватно, защото романтическата идеология, изповядваща и перманетно усилвани възгласи-шифъри като “Назад към природата”, е доволно хетерогенен продукт. От друга страна, наблюдаваната дискурсивна морбидност в употребите на цветя като имена е отдавна посочена особеност на традиционната българска номинативна система, в която преобладават вегетативните антропоними (те са най-вече женски пак поради стари архетипни представи). Обсесията обаче е безспорна, поради уговорката, че се касае за художествен текст, за вторична моделираща система (друг е въпросът, че романтическата моделност не прави разликата или по-точно – стреми се да преобразува живеенето по правилата на изящната словесност).
         Едва ли е наложителна многоречовита доказателственост към тази теза, защото некрасивото струпване на горните “примери” трябваше да я направи очевидна. Съвсем преднамерено от тях изпаднаха подобни фигурални редове, които биха твърдели, че Пенчо Славейков харесва и определени “ядливи” тропи. Една от тях все пак се промъкна заради връзката си с Вазов и Величков: Изкуството е отбрана, празнична храна, или, нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул; Вазовата муза е лоша хлебарка. Измесения от нея хляб е клисав, макар че гладко сливосан с шекерен буламач. Понякога яйцата са запъртък, та и сливосването не е дотам. Думата ни е за формата. /Арх; 94/; От прозаичните му съчинения най-известни са неговите Писма от Рим, една каша, която Меруда се е осмелил да забърка от огри зките на хубавия хляб – месен от Теофил Готие и Иполит Тен. /ІІ; 45/.
         Хлябът като храна и художество е посочен и в други Славейкови текстове и почти винаги с еднозначна положителна конотация: И ще видите, че и нашите читанкаджии ще грабнат като топъл хляб моите преводи на Уланда /VІІ; Уланд /; България, това е хляба що ядем, / България, това е водата що пием. / България, това е въздуха що дишем! / Това е словото, с което ние пишем /VІІІ; 115/; Класиците на европейската драма, освен че внасят общо културен материал в съзнанието на обществото – а такъв материал в нашето общество е нужен като насъщния хляб /V; 289/; А освен с хляб, ние се храним с храната, която Толстой ни дава в своите тво рения и примери на своя живот. /V; 315/; Кого е обидил бог, та и нашите писатели да обиди, той им е дал дар, но грехът е техен, че те не знаят що да правят с дарът божи, топлия хляб те превръщат в суров тиквеник. /V; 381/; Преди тестото да е втасало, от него месят хляб само слабоумните. Студенти и социалиствуващи дечурлига! /ІІ; 19/; По нашенско са небесата низки; / и наште чувства само са огризки / от хляб, замесен с квасът на отрова /ІІ; 185/; у Нитче важни са не дробите, а цялото, не трохите, а хлябът, единството.;8 Всички песни и стихотворения са избрани само от поети, чиито т вор ения са печатани след 1883 подир новия културен вятър, който сега вее на Острова, и представляват последнята жетва на поезията. /ІІ; 6/; Рожбите на негово вдъхновение са пълни, сочни и здрави, като жетвата на плодородна и добре гледана нива. /ІІ; 221/
         Има, разбира се, и някои иронични употреби, които не се вписват напълно в току-що цитираните, но може ли пък съвсем без противоречия у предания четец на Ницше: Да се знае: егда сие стихотворение написано биде, раб божий Пенчо яде хляба сухаго (франзела): его же купише токмо за 5 и словом пет пфенига. В джеба има още 2 смирени. Амин! Едато Бози наситится… Ден сей 8 мц юлия 1894. Вярно с първообразното. Пръстоприложник П. П. Слав., написано с черковно-славянски букви след Във стаичката пръска аромат. /Арх; 315/; Критика! Аз ще почна да я почитам само след като тя в лицето на д-р ККК стори пред мене 77 метани. Аз съм горд, защото не съм просяк и не се храня с трохи от чужда трапеза. /Арх; 90/; Животът на българския селянин (…) е прост като сух хляб,– скудна храна за поетическо вдъхновение. /V; 110/; Хайневото внимание са атакували и политико-икономическите блянове на сенсимонизма, който за в бъдеще обрича на всички баници, вместо сухия хляб на настоящето.9
         Лесно предсказуемо е, че към сакралната библейска знаковост на хляба ще се присъедини и другият сегмент от Христовата синтагма-метонимия – виното. То също е суперлатив в езика на Пенчо Славейков и дори беше вплетено в описанието на Вазовия текст-букет Грамада: Той е поръсен с есенция от малиново вино /V; 366/. Ето някои от по-характерните употреби: Ботев, като човек и като писател, може да се уподоби на шира (младо вино), то не е за млади глави, както и младите глави не са за него. Съсъдът е разбит, преди виното да се уталожи, а наистина, то би станало превъзходно вино;10 Но бродежът на кръвта – а в тая кръв е имало няколко капки старо благородно полско вино – прекипява в съвсем друго нещо.;11 виното й услади сърца ни /Фрина/; благовонно вино /Сърце на сърцата/; Три пори минва хорския живот, / подобно сок на лозовия плод: // додето броди още той с калта, / шара го казват – то е младостта: // макар и мътно да е то на глед, / и силно е и сладко като мед! // Когато вече прекипи веднъж, / сюзме то става – резко като мъж: // со него се запива на обяд, / не много, че – да ти не стане гад! // Когато се утае в съдове, / избистрено – то старост се зове: // во чашата като рубин то грей – / и песента на мъдрината пей! /Аманети, № 30/; тъй както е ограничен интересът към ширата – към виното, което още не е прекипяло, не е станало бистро /ІV; 65/; Най-хубавото вино най-буйно кипи – за да се избистри най-ясно. /ІV; 194 – за Петьофи/; Но на младото вино не бе оставено време да попорави грешката на своята младост, да се уталожи, и то се разля преди да прекипи. /V; 174 – за Ботев/; Дето са старите, там са легендите, най-хубавото вино и мъдростта. /V; 336/; пражената пъстърва и рубиновото вино; пълната бутилка – тоя благоухан извор на блянове и омаи /V; 365-7/; тъй дивни бяха [виното и отварата], че аз не се съмнявам и самите богове от Олимп би сменили за тях своите нектар и амброзия. /VІІІ; 100/.
         Виното, разбира се, може да се включи и като оръжие в ругателния език на дебата Вазов– Славейков, защото последният твърде скоро преосмисля мнението си за малиновото вино на Грамада: софийското поле има само тук лозя, които дават един вид белезникав, недовтасал оцет, наречен вино. Но то е местно нашенско вино, както N. N. е нашенски писател, – и, уви, в това е едниственото му достойнство. Малко нещо патриоти все трябва да бъдем; иначе едва ли всяка воня би мирисала на ливандо. /V; 385/
         И така, да припомня контаминационните редове в Славейковото слово за Езика и художеството: културно сечиво, природна вкаменелост и одомашненост с вегетативни алофони – ругателно-съестна и суперлативно-неядивна, която е обвързана с новозаветната метафорика на хляба и виното от тайната вечеря в 26 глава от Евангелието на Матея (и с Каменградската от първа песен на Славейковия епос). Има една лексема в езика на Пенчо Славейков, която събира в себе си горните части от човешкото, природното и божественото и същевременно е с най-голяма фреквентност от всички положителни предикати в лириката, прозата, епистоларията и критиката му. Думата е дивен.
         Малко “суха” статистика – словоформите на “дивен” в цялата публикувана досега текстовост на Пенчо Славейков са около 270, разпръснати горе-долу така: в лириката (вкл. варианти и ръкописи) 88, в художествената и критическата проза (вкл. архивни и изхвърлени от следпленумния осемтомник текстове) 137 и 44 в писма. След сто години, когато българската литературна аксиотопия ще се разпространява на CD-ROM и няма да има никога вече неиздадени архивни ръкописи и редакции, тогава и цифрите ще бъдат по-достоверни. А те и сега “говорят” достатъчно много, защото в честотния речник на българската разговорна реч просто няма засечена такава дума…
         На старобългарски формата е “днвъ” и обикновено означава чудо, но тя е с древен индоевропейски корен (*deiw-ino-s или *dieus – “небе”, “бог на ясното небе”), който в иранските и славянските езици бележи дивото, странното, инферналното (срв. само-дива), а в останалите европейски речникови фондове тя се свързва с божественото (срв. латинското divinus – божествен, вдъхновен, пророкуващ; res divinae – природа). В словото на Славейков “дивен” не може точно да се разбере какво о-значва, защото то се прикача към съвършено разноредови неща, но поне е сигурно, че това е паролата за любимото (думите на Хайне, Ницше, Фалке, Демел, Лилиенкрон, Майер, Щорм, Ленау, Петьофи, Толстой, Пушкин, Фет, Леопарди, Ботев, Яворов, Тодоров, Константинов, Христов, П. П. Славейков; предмети на изкуството; самата Мара Белчева и куп други). А има и две думи, които буквализират изредените усети за Езика, за ядивно-дивното ястие-поема и неядивно-дивото растение: дивеник (или дивяк, к акто той изписва качамака) и Дивисил (s iler trilobum scp.).
         Ето само малка част от употребите, които, струпани на едно място, биха оформили може би самостоятелно “томче” в бъдещите пълни дигитални Събрани съчинения: Как е дивен, боже, твоя хубав свят! /І; 82/; из храсти нейде славей пей /и дивна му е песента. //Той пее зарад пролетта / и дивний дъх на май… Тъй дивен, както любовта, / че както нея малко трай! /Арх; 312/; храмът дивен на Палада; блясъка им дивен; дивна гръд; движенията дивни; дивний лик на Фрина; дивен стан; дивно т яло (Фрина); дивни бяха песните им прости (Поет); дивен ек; хармония дивна (Cis moll); дивна се песен; дивните сенки (Пред Острова на блажените).
         На миналите дни, тъй дивни, повестта; дивен химн това сърце ранено
/ омайва; като че тъмний текст на тая дивна песен; дивни песни; О, дивна песен; дето бе Войводата посред / застанал,- дивния сега и за познати; тъй дивно казани словата вдъхновени; тъй дивна песен; дивните слова; дивний Каменград (Кървава песен)
         (…) дивен песнопоец; млад дивен юнак (Ботев); дивен хор; Езика ни е дивен.; дивния химн Живот; спазени от Сафо, уломки от дивни статуи, са от сватбени песни; Дивни и прости песни; Думите тихи и дивни и страшни; О, дивна книго; там де мълчанието пей дивната си песен; дивната Книга на песните; една книга, в която има дивни, и за жалост, непреводими неща; Знаменитата у немците балада на Хайне “Кевларски богомолци”, една от най-дивните у него неща; авторката на най-дивния marche funebre; дивните проповеди на планината (На Острова на блажените>).
         (…) тъй дивно и характерно изобразени от великите художници на словото; дивни пиеси; езика, дивен по своята простота.; под благотворната сянка на Гете, под която всичко, що е расло, е достигнало до дивен разцвет; дивен документ; дивни по форма стихотворения; дивно украсени чертозите; дивната музика на стиха; най-дивна от тях – “Енох Аден”; дивна по своя подвижен страстен лирически тон и извънредно простите средства; с дивните си песни; и как дивно ги е възсъздал отпосле в своите песни!; тия дивни песни; но най-дивна е песента; дивно поетически сюжет; дивна драматическа поема; най-пряко и мощно е изказано това в дивната самохарактеристика – фейлетона Страст,- по художествено изпълнение най-хубаво Алеково дело.; ония дивни фейлетони; дивно поетическите пътнишки очерки; дивната Лермонтова поема; дивни песни и балади; дивни песни (Събрани съчи нения, т. ІV).
         (…) единствена по дивната си форма между всички досега записани народни песни; Леопарди е възпял в своята дивна ода за двете сестри, amore e morto, и която още по-дивно възпява нашият народен певец; дивно поетически се възпява верната любов; певеца на най-дивните песни (Хайне); песента за бора е една от най-дивните немски песни; дивна песен; дивно поетични въплъщения; дивни максими и изречения; По-дивно конкретно обяснение на световната мисия на божия син; дивната и по съдържание, и по форма песен; според дивния израз на поета; Миларов е отпечатал… ония дивни очерки из своя затворнишки живот; Негова домашен живот е една поема… с внезапно прекъснат край, трагически завършващ тая дивна поема.; Но има ли по-дивно безумие от един живот-поезия?; Само пророчеството, което съдържа “Жив е той, жив е”, възвисява поезията на тая Ботьова песен, която и без това е едва ли не на й-хубавата пе сен на поета, пълна с дивни картини из нашия живот и природа; И от всичко писано на български, аз знам, обичам и ще обичам едно нещо – нашата дивна народна песен и всичко, що е откърмено от нея, като напр. поезията на Ботьова.; г. К.Христов, поет, който почна дивно хубаво; А как дивно почна той!; смърт сама за себе си една дивна песен; на “Гюрга Самодива”, на дивната песен за младост и живот.; дивната вътрешна концепция; едно от най-дивните… създания на народната фантазия; дивната импресия; Тя е дивна тая Книга на песните; външни недостатъци, които загрозяват тая дивна песен; дивното общо впечатление от песента; Три дивни живота са изживени, изпени три дивни песни.; арабския шрифт, онзи дивно гъвък; най-дивното творение на Есхила, неговата Орестея; оная гръцка драма, от която имаме спазени дивни образци; дивния български език; Най-дивната легенда, и най-разпространена е: за отбиването на Одисея, едно време тъдес.; И разказани са те в такъв поетически тон и с такъв дивен език, какъвто напусто ще дирите у други български писатели.; апокрифните книги, в които има действително неща с дивен смисъл и поезия; И тези откровения са написани на дивен език; Тоя дивен в основата си език го поквариха филолозите; Сцената на Форума се представи у нас без нейния дивен завършек; дивния български език (Събрани съчинения, т. V).
         И нов, и дивен божий свет / показа се пред моя глед; от дивний хор на (тез) звездици бодри; дивния едем; Феб свойта дивна мощ
(Събрани съчинения, т. VІ).
         (…) дивно поетично е окичена с тъмнолист бръшлян; дивни елмази на мисълта и на поетическият израз; А дивни са, наистина дивни тия негови младежки химни на живота!; дивни песни и балади; Тия дивни новели; Неговите пейзажи са едни от най-дивните в немската лирика; дивен роден край; Дивни свидетели!; Дивните стихове обземат сърцето; блестят дивни елмази на мисълта и на поетическият израз (Събрани съчинения, т. VІІ).
         (…) дивна другарко; Мило, дивно чедо, моя свидна жено; То е чудо на чудесата, тая зала, гдето човека обхваща шемет от дивните форми и още по-дивни концепции; моето дивно дете; в тях ще сетиш най-дивния аромат на живота (стиховете на Кървава песен); Маро, детко, дивна изгоро; яворите са дивни; дивните фрески; дивна е друга една джамия; евреи, всички дивни създания; дивния му изглед; дивно небивало; Дивна е тая статуя; най-дивния народ на света; дивни гастрономе, който се умори най-сетне от самоглад,- вуйчо Гоголе, помогни!; в Третяковската галерия. В най-дивната от всички, що съм видял!; дивните картини в Третяковската галерия; Една дивна балада (Слово о полку Игореве); Няма по-дивна галерия ( т. е. музей) от Московския, но види се че и Петербург ще има дивни картини.; дивно тути; дивни хора!; Един от най-дивните певци (Фет); аз бях, който пошепнах на Гете оная дивна мисъл; дивния Рим на Цезарите и на дивните тълпи; дивните Атини; тенорът бе тъй дивен; дивен Лувър (Събрани съчинения, т. VІІІ).
         Ако Пенчо Славейков беше притежание на немската литература,12 както казва на едно място Мара Белчева, сигурно горните задръстващи прочита примери щяха да бъдат отдавна дисциплинирани в стройни и педантични класификаторни решетки, а позитивистичният изследвач би потривал доволно ръце от факта, че знае точно колко процента от написаното обхващат тези думи, кои са с главна буква и т. н. Балканският скептицизъм забелязва само някои странни употреби – плеоназмените: дивно чудо (вариант от Луд гидия>); Дълго се Феб не забави. И тихо се с устни докосна / той до цевницата своя божественадивни / звукове в миг се разнесоха с крехко журчанье, / лека полека се сляха в хармония дивна (Цар Мидас); Как е хубав, боже, твоя дивен свят! (№82 от СЩ); оксиморонната: улиците – криви, изровени, дивни и ужасни, като душата на някой ориенталски престъпник (писмо от Солун) и пейоративната: дивни херои, все за отечеството се вайкат, псуват гърците, сънуват за Цариград и бръщолевят глупости, които в устата на някой говедар би били на мястото, но не и в царски уста. (Национален театър).
         Като безспорно може да се отбележи и това, че най-фреквентни са примерите от критическата проза и епистоларията, а в мерената реч се увеличават в геометрична прогресия от Момини сълзи (1) към Кървава песен (19) и На Острова на блажените (21), които и по обем са по-многостраницови. Колкото и разностранни неща да описва, думата “дивен” е прилепнала най-често до положителни изказвания за художеството на любимите му поети и писатели и затова беше предположено, че тя изговаря едновременно наръча усети за Езика, защото в акустиките й се съдържа природно-дивото, а в етимологията – божественият дар на културния герой, който соматично съчленява Словото, Хляба и Виното. В следващия файл, посветен на Вазовия “сладък стар стил”, ще стане ясно защо беше толкова важен този наративен модул от дебата Вазов– Славейков.
         A propos, На Острова на блажените е Славейковата Божествена комедия, поне според Сабо Лаперда и Беатриче Белчева.13 Буквализмът не е на Борхес, а е почерпан от двата ръкописни варианта на (авто)биографичния очерк за Спиро Година. Те са “изтрити” от книжното тяло на антологията, защото съдържат описание на друга антология, която не е Славейковата, но пък е способна да за-дава “ключа” за четенето и разбирането й, разголва я и в този смисъл “обезоръжава” На Острова на блажените. А и “текст в текста” е твърде стар трик за ерудит като нашия модернист. Ето ръкописа: (…) книга от 365 стр. в която са поместени 365 стихотворения – характеристики на лица, събития и неща всеизвестни на Острова, имали значение в историята и сегашния му обществен живот. То е една своеобразна Бож. комеди я, в коят о… Книгата носи подзаглавие Календар, разделена е на четири части: Пролет, Лято, Есен и Зима. (…) И какво няма в тая Върволица на Дните! В нея е изобразена настоящата и минала история на Острова, без озъртане, без заобикалки, тъй както тия истории са се отразили в съзнанието на един буден, ясен и строг ум – в чувството на едно любящо и възмутено сърце. (…) По тоя начин се открива една обща концепция и композиция на книгата, която външно изглежда нещо като обикновенна сбирка стихове без каква и да е омисъл натрупани в едно. Читател който схване композицията, лесно ще прозре и в концепцията на автора, и види тогава че върволицата на дните е една поема, разделена на четери песни, и всяка отделна пиеска в тия песни добива тогава истинската си цена и значение, като необходимо камъче в инкростирането на общия образ. (…) Върволицата на дните сякаш е историята на нашия съвременен живот.14
         Още ръкописното име на Година подсказва за темпоралното напрежение на антологията-автобиография, тъй като означава добре познатия в северна България магически “инструмент” лаперда – запален от едната страна кол, който се върти във въздуха от младежите в последния ден преди Великденските пости, когато задължително се “блажи”, а след това съдовете се измиват с пепел и пясък, за да не се оскверни 40-дневният строг пост-подготовка на Христовата кръстна смърт и възкресение, земния му край и небесното начало, телесните страдания и духовното блаженство, финала на биографичното време-вектор и стартирането на людското летоброене от 33, преутвърждаването на старата празнична цикличност и спринтирането към Апокалипсиса, фокусирани фигурално в кръга на трънения венец и точката на божието сърце – мястото, в което се пресичат частите на позорния стълб според Книгата…
         Както беше вече подхвърлено в Автобиографията и/на българската литературна история, Славейковата авто-антология се мисли в този сюжет като текст, изграден според механиките на науката за художеството (или обратното), който, (авто)биографствайки, изказва съждения за словесната ни съкровищница, като се аргументира с богат “илюстративен” материал в мерена реч и пред-намерена (авто)графика. На Острова на блажените, прочетена като метатекст, твърди, че всъщност няма никаква История, че Времето (и Възраждането) не е започнало и може би никога няма да се сбъдне, защото вече всичко е било някога някъде, но това не е пречка Аз да му бъда вместилище, защото Върволицата на Дните е Хорото на живота (Кръст топола що превива) или както би казала А. Хранова: Хронос, завил тялото си в кръг и унесен в раждането на категории, 15 – максимално свити до Точката,16 в която се кръстосват векторите-алеи на градината, в мен и в моя език-букет. В антологията непрестанно се борят две взаимоизключващи се визии за Времето: природната, започнала от сватбата в предисловието и завършила със смъртта в Може би моя – тя може да се артикулира и като генеалогия, или отново по думите на А. Хранова: В едно много важно отношение модерният разказ за предхождащото подозрително прилича на възрожденския – ако Паисий казва “имали сме царе”, то Славейков произнася “имали сме бащи;17 и другата, отложена в темпоралните оператори на за пръв път и невидена досега, или заключена във фигуралността на вихъра и секирата, които трябва да разцепят ом агьосания кръг на вечното завръщане, за да сложат най-после точката, за да родят внука на Рачо Казанджията – Пенчо Свръхславейков.

 

___


1 С л а в е й к о в, П. П. Христо Ботьов. Критически опит от Д. Т. Страшимирова В: “Знаме”, III, 1897/ 37. ^
2 С л а в е й к о в, П. П. “Ново време” В: “Мисъл”, 1899, кн. 4, с. 444. ^
3 Вж. П е л е в а, И. Психоаналитичният сюжет “Ботев” (ръкопис). Родният постмодернизъм предпочита игриво да преобърне възрожеднските колебания в автореференциалното си писмо, което се самонаблюдава като блюдо от рими, риби и думи (вж. Г о с п о д и н о в, Г. Техника за обезкостяване на текстове В: Българска христоматия С. 1995, с. 26.) ^
4 Вж. С т е ф а н о в, В. Пазарната метафорика (Към “икономическа” история на българската литратура) В: Литературната институция. Анализираните там части от Нашата книжевност на Л. Каравелов съдържат и трите типа троповост (пазарна, соматична и съестна), поради което те трудно могат да бъдат разделени. Вж. с. 135. ^
5 С л а в е й к о в, П. П. Предговор към Стихотворения на П. К. Яворов В: Страници за П. К. Яворов, Варна, 1992, с. 11-2. ^
6 Вж. Т и х а н о в, Г. Критическото наследство на кръга “Мисъл”. Категории и проблеми В: Тълкувания С. 1994, с. 114-8. ^
7 К у р т а ш е в а, Б. Бележки по полетата на Пенчо Славейков и Албена Хранова В: ЛВ 1996/23; с. 11. ^
8 С л а в е й к о в, П. П. Заратустра В: Защо сме такива? С. 1994, с. 74. ^
9 С л а в е й к о в, П. П. Хайнрих Хайне В: ЛМ 1972/1, с. 31. ^
10 С л а в е й к о в, П. П. Христо Ботьов, бр. 33. ^
11 С л а в е й к о в, П. П. Заратустра, с. 72. ^
12 Б е л ч е в а, М. Бог в поезията на Пенчо Славейков В: Един живот С. 1995, с. 165. ^
13 Б е л ч е в а, М. цит. съч., с. 152, където в един и същ пасаж разказва за четенето в оригинал на Дантевото произведение и писането на очерците за антологията. ^
14 М и х а й л о в, К. Неизвестни материали от “На Острова на блажените” на Пенчо Славейков В: ЛМ, 1981/2, с. 125-131. ^
15 Х р а н о в а, Ал. Литературно-историческият…; с. 10-11. ^
16 Вж. П е л е в а, И. Литературната история…, с. 171, където с друга аргументация се стига пак до точката. ^
17 Х р а н о в а, Ал. цит. съч. ^





Борис Ангелов "Дебатът Славейков - Вазов или идеологът на "Мисъл" срещу идеологът на нацията"

"Литературен клуб" >>> съдържание >>> следваща глава