4. ФАТАЛИЗМЪТ НА АНА КАРЕНИНА


Има неща, които плашат с имената си.
„ Сифилис” – е отвратително, И. Вазов

         Интересът към биографичните очевидности и превръщането им в Текст или недопускането им до публичните за езика места беше вече заявен при сравняването на подлистниковата и брошурната редакции на Вазовата Поетическа биография от 1920 г., приготвена по идея на К. Христов заради двойния юбилей на народния поет – 50-годишна литературна деятелност и навършване на 70 лета. Да припомня, че във вестникарския вариант беше се промъкнал през бдящия поглед на автоцензурата пасаж под формата на анамнеза (наизустяване, превеждане, подражаване и поезиране) с окончателна епикриза: тоя дявол Съйков го заразил! Болестта се нарича поезия и според същия текст тя е докарала отчайваща за бащината търговия страст и един хубав ревматизъм в левия крак на младежа. Всичко е заличено в отделното издание, на което е отбелязано вече : написана при сътрудничеството на поета. Първата с ъестна автовизия е изтикала морбидната, за да преутвърди аз здрав съм син на здраво поколение. Възрожденското у Вазов не може да (си) пожелае без колебания престижния алгоритъм на метонимично срасналите другаде болно тяло и хубаво художество. Лъкатушенията на тези терзаещи народния поет съмнения ще начертаят и кривата, по която ще се разгъват изреченията тук.
         На трети март 1884 г. се отпечатва в подлистника на в. “Народен глас” половината от Вазовата поемата В Царството на самодивите, която от своите поетически произведения той счита за най-доброто и най-поетичното /Х; 364/, а пред проф. Шишманов изповядва, че тя стои най-високо и в цялата наша литература /Ш; 260/. Пак пред персоналния си хронист той казва, че в нея има отек от моите сърдечни страдания и много автобиографическо, а в неговия екземпляр към куплети седми и осми на седма песен е написал малко автобиографическо
. Последното явно се отнася до “епизода” с приютяването на напусналата мъжа си пловдивчанка, за което бива безмилостно руган в пресата от кръга на П. Р. Славейков (или Салвус Протус).
         Предисторията на поемата е доволно дълга, а някои от конкретиките й са разказани от самия автор в автобиографията Животът на поета
: Така и аз се впуснах във вихъра на удоволствията и веселбите. В тоя вихър харчех безразсъдно младенческа енергия, сили и пориви. Разходките, пиршествата някога през цели нощи нямаха край. (…) За щастие или нещастие, сред разгулния и пълен с умствени занятия живот аз попаднах на една нова страст, която раздруса твърде дълбоко моето същество. При една разходка на Хисара аз се запознах именно с една млада жена. Две години изпитвах блаженството на взаимната любов. По едно време я поиска обаче за жена един руски полковник, който живееше в София… и аз с разкъсано сърце трябваше да се разделя с нея. (…) За да заглуша страд анията си, аз потърсих лек в поезията и написах “В Царството на самодивите”, за да забравя в мира на фантазията, в далечните области на бляновете тежката действителност. /Ш; 108/
         Всеки професионален психоаналитик би придърпал този тлъст цитат като доказателство на, да речем, сублимацията или нещо подобно. В прекрасната поема наистина става дума предимно за: сърце болно
; лек за мъки скрити; билките, тревите, / що лекуват чудодейно / и телата, и душите; дете болно; Болно пиле; лек чаровен; талазите врачебни; лек врачебен; Няма болест неизлечна; чудний лек; гърдите ви болнави и други от същия метафороиден ред, придружени от апология на непорочността у самодивите. През 1896 г. процедурите ще се повторят в Докоторът леку ва Стремски от Нова земя, в която калката на д-р Соколов, прекрасната природа край Бреговец и след това самодивата от шеста глава ще заличат сърдечните рани от първата любов. По-продуктивни обаче са размислите, които провокират няколко комунистически палимпсеста.
         През 50-те години е открита в архива на проф. Шишманов бланка от в. “Напред”, с която администраторът Керемидчиев съобщава на критика и поета, че им се изпращат хонорари от по 200 и 100 лв. Според навика си да води бележки върху карти от Union club, историографът е нахвърлил няколко реда:
Арап. мънастир. “Бурната нощ”. 1884. Страдал главоб. Невралгия в лявата страна. След Италия. Мой неприятел: менингит от сифилис. Д-р Янкулов: младежки грехове. Аз имах Пелагия. Тя беше дошла в София. Един ден върн. се от Родоп. Дойдох в Пловд. Все страд. за нея. Един ден получ. писмо от нея. Пълно с нежности. Моментално изчезна. Видях я после. До самоубийство идваше. Бобчев и Маджаров ме утешаваха. После невралгии в лявото око – като пиш ел романа Под игото. /Ш; 471/
         Два много авторитетни текста – Из интимната лирика на Вазов
от М. Арнаудов и Под небето на Тракия от В. Вълчев – знаят за това писмо и го цитират, но “срамната” част заменят с апосиопеза.1 Не е известно как то се промъква пет страници преди края на редактираното от столетника Арнаудов второ издание на Иван Вазов. Спомени и документи, в което съвсем откровено се казва, че е дисциплиниран вариант на проектираната от Шишманов книга и някои отделни спомени, събрани от последния, трябваше все пак да останат за известно време недостъпни за по-широк кръг читатели, по съображения, които интересуват само чистата наука. /Ш; 53/
         Както е известно, българската култура е конституирана от липси и голям брой самоописания я изговарят апофатически. Като следствие от сложни идеологически процедури, се е оказало, че художествената ни литература е “заразена” от най-много неналичности и същевременно е най-чувствителна към несбъдналите се на родна почва европейски цивилизационни достижения, които компенсаторно “наваксва” под формата на текстови конструкции, за да заличи националната травма. Един съвсем частен на пръв поглед проблем – сифилидният сюжет на Вазов – може да се разглежда и като удобно за наблюдение на горните “факти” място, което да подобри видимостта към наложителното ново “четене” на комунистическата (анти)културна формация.
         Соматичната метафорика на властовия дискурс след септември 1944 г. е изплел автомит, наследяващо-дописващ в някакъв смисъл възрожденски идеологически матрици, вместилища на мощни положителни енергии: младото, здравото, новото, зародишното, силното са стабилен езиков пласт. Мащабните визии за билото от 50-те години противопоставят на това говорене “римското” на капитала, семиотизирайки го като застаряващ, прояден, изгнил и развратен.
2
         Следпленумното “затопляне” е допуснало все пак до публичните високи етажи текст, който тематизира малко или повече интимните увлечения на Патриарха, без да е мислима дори направа на аксиологизиран сюжет от горните конкретики. Десет години по-късно ситуацията не
се е променила значително, защото болестта е успяла да разпука монолитните идеологеми за Писателя, но само за да Го преутвърди, да подпечата с щампата на сакралното текста за съкровеното – книгата на В. Вълчев завършва с многозначителен пасаж, началото на който е такъв: Днес ние виждаме по-ясно от всякога величието и подвига на Вазов. Когато народният поет казва: “Аз здрав съм син на здраво поколение”, ние си мислим не толкова за неговото физическо здраве – видяхме, че през целия си живот той е страдал от най-различни болести. /В; 554 /
         Липсата на страдащото поетово тяло в художесвото е не симптом за наследената възрожденска “шизофреничност”, мятаща се между патриархалната и модерната публичност, не е и сегмент, който може да опише особеностите на естетическите аксиологии – то е възможно да се случи само като синтез, преодолял антитезата на болното, т. е. доказал мистичното в Писателя, надчовешката му същност и възможност за справяне с мирските неволи. Дали друга(та), нечистата и нетоталитарна наука би изплела синтаксис, провиждащ ценното у Патриарха и като сифилидно, на(д)реждайки го в спретнатата и доста дълга редица на гениалните сифилитици, е безперспективно за гадаене.
3 По-продуктивно е да се наблюдава дискурсът на Вазов в полемичните и автомоделиращите му части, които боравят с морбидната метафорика, но преди това трябва да се разсее съмнението около автентиката н а Шишмановата бележка.
         Беше вече споменато, че Иван Вазов има точно два автобиографични текста, в които се съглеждат откъслечни тематизации на болестното: “нецензурираният” вариант на Поетическа биография и преди това отговорът му на Кръстевата Беседа, който е разкрита още тогава мистификация-монолог – Из интимния живот на нашите знаменитости. Началото на (авто)беседата проговаря за телесните недъзи на поета: Г-н Вазов изглежда сега доста изменен, та учудва оногова, който го е видял преди две години. Тогава беше пълен, силен атлет, “планински здравеняк”, както го беше нарекъл един негов критик. От две години поетът е постоянно боледувал от разни органически разстройства и през това време не е писвал. Последната му болест е била люта невралгия в дясната ръка и рамо, която в продължение на 4 месеца не му била дала нито един час сън! Всички усилия на софийските лекари и на медицинската наука остали безплодни. Най-после намерил, преди два месеца, спасение в княжевската хла дна баня. Сега е съвсем здрав и бодър. /Х; 363/
         През 1919 г. Вазов написва малък мемоарен текст, посветен на 30-годишния научен юбилей на приятеля му проф. Шишманов – Преди тридесет години,– в който разказва перипетиите си около романа Под игото. Младият учен предложил на току-що завърналия се от доброволното си изгнание в Русия поет, да напечата незавършения ръкопис в редактирания от него “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”: Но аз страдах от очебол, не можех ни да пиша, ни да чета, коментира по-късно писателят.
/Х; 357/ Решение все пак имало – най-малкият му брат, Борис, се наел да пише под диктовката на романиста, за което си спомня (вече като д-р Вазов) в главата Здраве на обширните Спомени за брат ми: Брат ми беше здрав човек. Когато се завърна от емигрантство (1889 г.) той ст радаше от нервно разстройство (…) И по-сетне той страдаше от особени болки, било в гърлото, било в ръката. Усещаше болки само в една точка, нямаше рана или подутост. Тия болки го най-много измъчваха. Често ходеше при лекаря, но без полза. До последната година на живота си той често усещаше болка в гърлото и се оплакваше. Особено страдаше от очебол, когато трябваше да завърши “Под Игото”.4 Да не забравяме и факта, че първият вариант на авторитетната епическа картина е съдържала глава Болната, в която подробно се разправя за недъзите на Лалка, терзанията на д-р Соколов и мъчителното очакване на пловдивския лекар.
         За същите недъзи си спомня и сестрата Въла в глава, отново онасловена Здраве
: Много пъти го болеше гърло; болеше го и окото. Лекарите не намираха нищо особено, но той все страдаше.5 Самият Вазов никога не е крил точно тези телесни проблеми, защото в частната си кореспонденция той споменава за своя очебол (вж писмата му до К. Иречек, Кр. Кръстев, С. Вацов, С. Костов, Д. Ризов, К. Величков, С. С. Бобчев, В. Уманов-Каплуновский и др.).
         В автобиографията Животът на поета се намират изобилно количество изречения, които разкриват етиологията на очните проблеми, но те бяха премълчавани досега, защото са по-скоро неофициални, въпреки знанието на поета, че Шишмановите записки са нещо като Екермановите бележки и ще бъдат публикувани някога. Иван Вазов обяснява очебола си така: страдах от една мъчителна нервна болест на лявото око, която бях придобил в Одеса, благодарение на това, че цяла една нощ бях чел “Анна Каренина” при слабото осветление на една лампа. Още в Одеса бях се лекувал у разни окулисти, които, непознавайки характера на болестта ми, само развредиха окото. Та и в София не можаха да поставят правилна диагноза, препоръчаха ми да нося черни очила, но и това не помогна. Тогава се реших да отида във Виена, при проф. Фукс, който ме изследва дълго и ми заяви, че окото е съвършено здраво, че се касае за една невралгия, даде ми очила и ми позволи да чета. След това болките намаляха.
/Ш; 119-120/
         Ако се говореше за ръкопис на Толстоевия роман, би могло и да се приеме за вероятно едно четене в стил Името на розата, но иначе по-достоверна е бързата консултация с учебниците по неврология и венерология, които обясняват невралгията на nervus trigeminus като вторична проява при грип, малария, сифилис или сифилитичен менингит. Заболяването трае с години, без да могат, въпреки продължителното протичане, да се установят отпадни, сетивни или двигателни явления.
6 Лекарите посочват като характерни симптоми за втория стадий: изменения на лигавиците, angina specifica по аркусите и ларингса, засягане на очния нерв и менингеални явления, а проблеми с шийните прешлени могат да са налице 10-20 години след заразяването. За щастие, до фаталния трети стадий очевидно не се е стигнало, защото Вазов се консултира с най-известните лекари по това в реме в Австрия, Франция, Швейцария и Ге рмания, които не са познавали все още стопроцентовата успеваемост на ранната пеницилинова терапия, но от 60-те години на миналия век в Европа се практикува с много добри резултати арсенобензоловото лечение. Като кошмарен спомен са останали само невралгията на окото, пораженията на аркусите и ларингса и характерният тик на главата, за който разказват съвременниците му (вж Хр. Борина например).
         Преди да се премине към взиране в полемичното слово на поета, трябва да се онагледи фрапиращата количествена разлика в присъствието на морбидното като пласт в публичния и частния му дискурс. Животът на поета, както ми го разказа сам той е засега единственото достъпно съчинение за тези сравнения. Ето тежката одисея на писателя: През 1893 г., боледувайки от гърло, болест, която мислех, че съм уловил в старата си квартира на улица “Витошка” след една инфлуенца, аз направих едно тримесечно пътешествие до Швейцария, за да се посъветвам с някои специалисти във Виена.
(…) страдайки още от гърло, заминах за Париж, да се посъветвам със специалисти. Тук първият професор, към когото се обърнах, ми предписа разни лекарства за укрепление на организма ми и ме изпрати в едни бани за туберкулозни в Пиринеите. Аз бях отчаян, но по съвета на парижанката, с която бях се запознал по-предната година в Шве йцария, аз се посъветвах предварително с д-р Fauvel, знаменит някога ларингист, излязъл обаче вече от мода. [той консултира и Невянка Шамурова в Нова земя] Фовел ме изследва грижливо, не откри нищо опасно в гърлото ми и ме прати в България с уверението, че след един месец гърлоболът ще мине. И наистина, тъкмо след месец болката изчезна. (…) След това аз две-три години малко работих по причина на боледувание. Страдах особено от невралгия в дясната ръка, която ме докарваше до решение за самоубийство. После цяла година страдах от гърлобол. В 1905 бях пак болен от ръка. В това време ходих за гърлото си във Виена при знаменития проф. Chiari, един неприятен човек, груб в обръщенията си и пестелив на думи, който ми каза, че няма нищо в гърлото ми. Но понеже болките ми се усилваха, аз отидох в Нанси, като носе х препоръка от един наш лекар до прочутия ларинголог д-р Jacques. Тоя ме прегледа внимателно и ми каза същото като Chiari, че нямам никаква органическа повреда в гърлото, но че от многото мазане и горене, което ми бяха правили докторите в София и Виена, ципата била станала много чувствителна, та трябвало да чакам да се изгуби тая irritabilite excessive. Аз страдах обаче в същото време и от пясък по причина на възпаление на бъбреците. По съвета на д-р Сарафова отидох за това в Contrexeville да се ползувам от тамошните води. Но тук стигнах с големи болки в гърлото и прекарах една страшна нощ в хотела. Бях сам. Отчаян от ужасните страдания, аз отидох пак в Нанси при д-р Жак, но тоя ме посрещна недоволен, че тъй бързо съм се върнал. Вместо да се отправя обаче в Contrexeville и да лекувам бъбреците си, аз реших да се прибера в София. Като стигнах във Виена, болките в гърлото станаха несносни. Тук се показах отново на д-р Кияри. Той ме прегледа, намери, че има възпаление в гърлото, и ми предложи втори път да ме гор и (по-напред беше ме горил без никаква полза, сега ме гори с електричество с един нажежен шиш). Но гърлото отече и аз полужив се върнах в София (1906-1907). Тук д-р Ц. ме лекува, докато изчезнат раните от горенето. Но болките продължаваха. Помолих тогава лекарите да направят консултация. Дойдоха и като не намериха никаква причина за тия болки, предположиха, че ми идат от нерва на някой зъб от дясна страна, и ме заставиха да извадя тоя зъб, макар че беше съвсем здрав. При ваденето обаче зъбът се строши и при болките от гърлото се прибавиха несносните болки от зъба. Д-р В. ме посъветва тогава да направя една разходка до Цариград, като предполагаше, че болките идат от някакво нервно разтойство. Слезнах в българската болница “Евлоги Георгиев”, на която директор тогава беше брат ми, д-р Вазов. След няколко дена, мъчително прекарани, стана консултация от цариградски знаменитости по болести на гърлото. Един арменец, д-р Ананиян, обяви, че няма нищо в гърлото, но понеже оставала част от сливицата, която била горена, та да не би тя да дразни гърлото, предложи нова операция: отрязаха ми сливицата, но се върнах в София все пак болен. /Ш; 121-6/
         Синтагмата болен от любов тук (както в третата част на Нова земя) може да се буквализира и защото по идентичен дискурсивен начин Вазов изразява терзанията си: за Пелагия – До самоубийство идваше, а за Невралгия – до решение за самоубийство (Кандов, разяснявайки литературните си мъки пред венското лапацало в главата Лекът, споделя: а тая страст ще го доведе до самоубийство…) Вазовите соматични мъки са повлияли и върху словото на професора по филология, тъй като дневникът на д-р Шишманов се е превърнал в педантичен лекарски decursus: Има отличен апетит и главно не страда от безсъници.
; Хвали се със здравето си; обяви, че е неразположен (и наистина, малко кашли).; Оплаква се от болки в гърлото. Изгубил почти гласа си. Решил да се лекува сега у д-р Ангелова с психотерапични средства. Спомних си, че беше се съгласил по едно време да отиде при знаменития п роф. Dudois в Берн, който лекуваше със силата на волята. Писах на професора и тоя беше се съгласил да приеме в санаториума си “нашия национален поет”, но когато съобщих Вазову благоприятния отговор, той се отказа; Изглежда отлично. Хвали се, че има вълчи апетит; Усеща се малко разбит, като че го втриса (за това по пътя взе от аптеката Пардов два аспирина); Гърлото вече не го боли и ходи на кинематограф, но сега се оплаква пък от стомах.; Заварих го в леглото, болен от инфлуенца. После д-р К., който го беше лекувал, ми каза, че болестта на Вазова била доста сериозна. Имало опасност от крупозна пневмония.; Хранел се в “Средна гора” с лютиво и затова го хванало гърло.; Въобще не обича никакъв рязък шум; Оплаква се, че го боли гърло, защото ял червен пипер; Оплаква се, че още го наболява гърло, но има отличен апетит.; Не иска да ходи на театър. Бои се от зарази.; Вазов е болен. Боли го гърло. Има и бодежи. Ходи у д-р Сарафова, който му казал, че това е нервно – но В. не му вярва.; изглежда зле. Боляло го силно гърло. Ходил тоя път у д-р Б., който най-решително му заявил, че не забелязва нищо в гърлото му. Обаче В. не повярвал и отишел при д-р К., който го лекува сега “психотерапично” и с електризация.; Помоли ме да го придружа до д-р Б., да прегледа гърлото му. В библиотеката на д-ра вижда едно съчинение по ларингология. Изважда го нервно и с интерес го преглежда. Докторът констатира само малко възпаление в ларинкса, намазва го и дава на болния съвет два дена да се пази, да не излиза, да не яде кисело и люто и да не пуши. Д-р Б. Очевидно знае характера на Вазовата болест и го утешава, че ларингитът е даже полезен, защото ще изгони истинската му болестневралгията. Вазов на тръгване иска все пак да знае не е ли всичко на туберкулозна почва. И понеже д-р Б. му казва, че страда само от невралгия, решава да се покаже и на проф. Янишевски, знаменит невропатолог, руски бежанец от Одеския университет. Но първен да мине ларингитът. /Ш; 131-2 16/
         За Вазовата ипохондрия разказва и Въла Фетваджиева, но тя се е отпечатала и в художественото му творчество под формата на саркастични епиграми, стихове и разкази срещу лекарите: Ah, Excellence, Гарнитури на прозорците, Марат, Доктор Андрозов, Литературна беседа,
Gronde Maritza teinte de sang. Последният текст е извлечен от книгата на г. д-р И. П. Любенов “Моето възпоминание от Йемен”, а за учебника на изкушения в мемоаристиката медик, Сифилис и въобще венерически болести, Вазов пише рецензийка през 1881 г. /VІІ, 182; ХІХ, 408/
         От бележките на Шишманов става ясно, че Вазов мисли причинно-следствено Пелагия и Невралгия и е много вероятно, въпреки голямата любов, да си е “отмъстил” тайничко за болестта, изобразявайки обекта на желание и като змеица в поемата от 1884 година, а и като Хаджи Ровоама – безгрешната мадама
: Някога игуменка, свалена после от едно въстание на республиката, тя държеше и днес нравственото главатарство. (республика в аргото на поп Ставри и местните чичовци има съвсем друг референт, който руският студент Кандов без “превод” не може да схване; ХІІ, 56; 55, 123-6). По времето на първите си страдания Вазов е пишел/диктувал Под игото, а игуменката на женския манастир в Сопот (според Маминото детенце и в Каза нлък) се е казвала Пелагия и е била сес тра на баба му Ана, която със сигурност не е носила фамилия Каренина и т. н. Толстоевият персонаж е най-близкият синоним на разврата в съзнанието на народния поет, тъй като в продължението – Нова земя – тя е сравнена с избягалата от мъжа си Светлина Голичева. В “живота” Пелагия заменя Вазов с един руски полковник, смъмрен, разжалван и понижен до един руски офицер в художеството, а от времето на творенето му е запазена страничка от албума на семейство Шишманови, в която срещу въпроса Кое е според вас идеалът за земното щастие? стои отговорът – Здравието, когато си го изгубил безвъзвратно. /Ш; 432/ За двадесет години всичко лошо е забравено и в Казаларската царица децата на третия положителен герой, поп Деян, се наричат Иванчо и Пелагийка, а отрицателният се именува, естествено, Пенчо…
         През 1901 г. Вазов вече без притеснения споменава за сифилиса в село Баня (В недрата на Родопите) и може да се съди, че за десетина години се е излекувал, защото според тогавашните медицински методи един курс е траел на цикли средно 6-7 лета (сега е намален до 6-7 месеца, но въпреки това само регистрираните сифилитици в България за 1996 г. са 2272). Пред Шишманов обаче той изказва опасенията си по повод на една сравнително късна своя творба, Здравствуй, свете
: Препоръчвам го на бъдещия си биограф. Аз останах и на заник оптимист, въпреки че очаквах се да умра и че една мъчителна болка ме гнетеше. /Ш; 258/
         Арнаудов цитира още едни наброски, свързани с тези от писмото на Керемидчиев: Тук навярно спада и бележката с молив от Ш. в архива му: “Нора. Един разказ на Евг. Марс. Преработен радикално. Михалаки чорб. никакъв тип. Помолил го ген. Акимов да нап. нещо за едно събрание. Канд
. за славата. Слав. Тод. (Двубоят. Вестникар ли)” /Ш; 471/ Вазовата глума излиза в “Българска сбирка” през 1901 г. със симптоматичното заглавие В царството на славата, а двамата поети – Арбузов и Брюлевич – са съвсем прозрачна пародия на П. Ю. Тодоров и П. П. Славейков. Както е известно, поетите в комедията се скарват заради ругателната ръкописна рецензия за новата стихосбирка на Брюлевич – Блянове на любовта, която в края изгаря в готварската печка на м узата му (мотивът очевидно е контаминация-отпратка към стар спор с дядо Славейков). Основните тези в монолога на Арбузов са следните: Ох, конците на шева се виждат, като на крадените мисли на Брюлевича… Коя е неговата? Много мирише на лъжа, както миришат на лъжа и чувствата му… А пък стиховете му? Като ги четеш, гаче вървиш ноще из турски гробищаГрапави, куци, пресилени, миришат на пот!… По-лесно може смля стомаха ти сто обявления на съдебни пристави, а не неговите четири стиха. Откак се нарече сам Байрон в “Български лев”, вирнал е нос, позволява си да гледа отвисоко, със снисхождение на моите песни. “Гладички са!” каже. Надута пуйка!… Чакай да й отрежа опашката, да се не пери. (…) Чакай да прегледам пак статията. Хъ-ъ… “Подир всичките тия синигерски каканиж ания на г. Брюлевича, справедливо оставени в праха на забравата, читателят е разбрал какви ще бъдат новите му, за които е разгласил, че ще ги печата под название: “Блянове на любовта”, които по-сполучно би се нарекли: “Блеяния на глупостта”… Как би бил благотворен един изтребителен огън, който да избави и литературата ни от нов смет и г. Брюлевича от нови горчиви разочарования!…” Заклан, заклан! /ХVІ, 1957; 240-1/
         Целият цитат е изплетен ризоматично от алюзии с текстове на… Пенчо Славейков. Има и дословна отпратка към Захари-Стояновата синтагма за продънените
турски гробища, която Вазов вече е използвал в Бъдащият литературен “кружок” (този разказ повлиява и в избора на новото заглавие). В началото на Един стар херой Цаклин се позовава на г. Б. Цонева, а после пише, че “Ековете” е шев от общи и нехарактерни за самия поет мисли, споменава за самохвалството и за приликата на г. Вазова и Херсакова, на които произведенията миришат на пот; на следващата година погрешно придърпва авторитета на Ботев, който в Защо не съм? преобръща Петко-Славейковата жалейка Не пей ми се на от днес вече ще да блея; през 1899 г. пък казва, че езикът на В азов е гладък, както у всеки обикновен стихотворец.
         И така, оказва се, че единствените Вазови “нападки” срещу самозвания български Байрон са повтаряната многократно в печата цинична теза за куцукащите Славейкови стихове, на която народният поет се осланя през 1897 г. в Балканският пегас в последните периодически списания
: (…) в крилата на неговото вдъхновение, както се изразява д-р Шишманов, е налян куршум. (…) Може би тия господа да са твърде строги съдници, но истината е, че Пенчовия стих се влачи, не хвърчи… /ХVІІІ, 57; 683-4/, в Българский език под чука на нашите поети, 1899 г., и в следващата глума, отбелязана в бележката на Шишманов – Двубой, 1902 г.: Това е едно състезание на куци стихове с диво безсмислие /ХVІ, 57; 430/; коментираната в предишния файл възрожденска съестна фигуралност и каламбурите със Славейковата фамилия – тях Ваз ов ще разгърн е в почти буквален (авто)цитат през 1904 г., когато се появяват прочутите Японски силуети на Геваша Хито-Хито. Важното засега е, че морбидната метафорика в полемичния дискурс на поета е почти катоптричен чужд текст, а не компенсаторен “продукт” на собствената терзана телесност, както беше при негативно формираната биографична идентичност на Пенчо Славейков.
         Първият публичен “отговор” на Един стар херой се отпечатва през юни 1897 г. и съдържа в себе си два съществени пункта, които по-късно Славейков ще се опита да си ги “присвои” като самоописващи и изконно негови сегменти: текстът “Хайне” и спорът за фолклорната словесност – и двата конституиращи дискурсивните им доктрини. Те ще бъдат обект на заключ-ението, а в тази част са потребни като поредното доказателство за синонимизацията на българскост и човешкост в рецензиите на народния поет от самото им начало през 80-те години по страниците на “Народний глас”: Тоя Н. не пише по български и не мисли по човечески
. /ХVІІІ, 57; 62/ В Балканският пегас Вазов визира, разбира се, пребиваващия все още в Германия модернист: Истина е, че един от епигоните, от представителите на младата поетическа школа, беше писал с презрение тия думи: “Народните песни ги пея т сополивите просяци!” Това стремление да се отскубнем от родната почва, това отчуждение от народната мисъл създават у нас поети на измъчени, изкуствени и уродливо скърпени стихове, за които поети нашето общество за дълго време ще има още скръбното право да говори: “Не мога да ги чета!” А това е ужасна присъда! /ХVІІІ, 57; 688/
         Примерите от Българский език са много повече и по-конкретни: Ний не знаем дали съществува на български такава дума: вцедил.
; Авторът е просто цапнал руската дума мятеж, като я побългарил на метеж; Но авторът е турил руския глагол “разорвать” без да му мисли много.; Наместо трябва да се чете нб место, макар че никой българин не произнася така.; Колкото за неизненаден, то по български е: неизненадан; Тия уродливости са свойствени въобще на Пенчовите поетически произведения. Всички тия съзнателни изкълчвания и разваляния на думите показват, че г. Пенчо Славейков води жестока борба с езика, кога пише стихове, и в тая борба той е все победен . /ХХ; 202-10/
         През същата 1899 г. в една Литературна беседа Вазов настоява отново на лирическото безсилие и слабост у поетическия си противник: Г-н Христов е несъмнено млад талант, но едва ли ще цъфне добре в отровната атмосфера на д-р Кръстева, в която се души сега и така безволният и слабият Пенчо Славейков.; Г.Церковски го четеш без скука и неговите куплетчета, леки и естествени, не влачат тежките топузи на напъванието и безсилието, както на Пенча Славейкова, което е едно голямо достойнство. /ХХ; 288-92/
         И през следващия век Вазов ще отвръща по познатия вече начин и със същата алюзивна метафорика, според която Славейков не притежава творческа сила в художеството, както физическа в живота: И в тия лирически стихотворения се натъкваме пак на оня тежичък стих на г. П. Славейков, на оная вяла
, лишена от ясност и волен полет реч, често натегната и неестествена, които сякаш са органически недостатъци в творбата на поета.; Подчъртаните думи не са български: зев е руска, шалаво – сръбска; Шумиха, шумих никъде не казват българите; произнасят дебърци, а г. Сл. не пише на дебърско наречие.; Мисъл проста и ясна, предадена в измъчена и замъглена форма.; но той се е видял принуден да загрози стиховете си с развалени речи и измъчени фрази поради безсилието си да съв ладее формата на ясен и естествен стих, какъвто се вдава с такава леснина на много по-млади поети.; Много от тия стихотворения (…) са подгрени от тихо и меланхолично чувство. Вяло и без яркост изказани; Истина, той не притежава ни крилатия стих, ни лирическата сила, ни вдъхновението на нашите първостепенни поети. Но г. Сл. ни е дал онова, което е можал; сам поетът меланхолически неведнъж е признал това.; Мислите му са измъчени. Сякаш че са колове, които с мъка изскубва из земята. Той навява скука, той те пъди. Редките добри мисли в стиховете му са задръстени с ненужно многословие, затъмнени с прозаически мрак. Ето, прочетох например в последнята книжка на “Мисъл” осмата песен от измъчената му поема “Кървава песен”. Мъгла, задръстеност, тежкотия, разплявчатост, отсъствие на каква-годе искрица, която да те стопли, безконечна вялост, трябват ти сериозни усилия, за да изчетеш до края творенията му. Предавам тук последните пасажи на тая песен и ви моля да ги прочетете: (…) “затуй и рядко му пребираха (?) речта (…) И ето защо българите не четат Пенча.; пошлостта на известен кръг озлобени безсилия /ХVІІІ, 57; 623-4, 753-5, 775/ А последните пасажи на тая [модерно-месианистична] песен не са нищо друго, освен авторизиран превод на “комуникацията” в Чичовци, от която трябва да се случи като чудо април 1876 г.7
         Всичко това се отнася до лирическия облик на Пенчо Славейков, който е твърде немощен за идеолога на нацията (сигурно и тази визия е усилила фреквентността на духовно мощен в езика на модерниста), но когато Вазов описва не “физиологията” на стиха, а на телесността при произнасянето на публичните му сказки, реториката проработва в противоположния режим – акцентите падат вече върху прекомерната (до болестност) соматична активност на артикулиращия критиките си поет: Тук г. Сл. бе великолепен. С гръмлив глас, с вдигнат и разтреперан
юмрук той започна филипиките си срещу Вазова; а особено немилостиво пляскаше ръцете си д-р Кръстев.; И когато г. Славейков, изпотен, разтреперан и с пресипнал глас, хвърли последните си стрели върху българската драма (…) ни й със съжаление си помислихме: колко трябва да страда този нещастен човек от успеха на Вазова, каква завист и злоба го заслепява, че той вижда сламката, а не вижда купата! /ХVІІІ, 57; 765-9/
         И в автоинтервюто си от 1905 г. Вазов пак парадоксално твърди, че всеки мой успех ги прави болни /Х; 367/, а не, както сме свикнали да мислим, физиологията на културното самосъзнание. Народният поет обикновено си служи със силата на художественото слово в отговор на многото атаки срещу него и творчеството му, но тези произведения не бяха цитирани в първата половина на файла, защото са по-скоро полемично изплетени и не винаги имат общо с
изящната литература. Реториката на, да речем, Болната змия или Остров са вписващи се в горните наблюдения. Първото стихотворение, публикувано през 1899 г., залага на прекомерността в Славейковото слово и дело срещу по-стария му събрат по писмо: ядът си лют, неизлечим; Аз знам влечуга друга, зла, язвителна, / срещал към я на моя друм. // Тя неведнъж хапала е краката ми- / и с колко ярост, злъчка, бес! / Но тя е болна – жали я ногата ми / и аз я не стъпках до днес.; и мисля, колко мъка, бол, страдание / ней струва всяк изригван яд. // (Певец безвреден, тих, и брат на слабите, / не съм помислил нивга аз, / че бих дигнал у змиите, у жабите / такъв идрофобски бяс). /ІІІ, 57; 209-10/ Последната диагноза е особено тежка в очите на Вазов, защото прозата му е утвърдила вече като основна перипетия водата или преминаването на река (срв Една българка, Немили-недраги, Чичовци, Под игото, Нова земя и др.).
         Cuique suum
и Японски силуети “играят” с отрицателната свръхактивност на противника, детайлизирана и в разказа Марат, по принципите на фолклорната алегория от баснята, семиотизирала зверилното като човешко, и в същото време се правят популярните каламбури с птичата фамилия на поета: О, гаргици! Вий трябува да гракате, / за туй ви господ дал гласът! /ІІІ, 57; 208/; Се-Лай-Фуджи-Нипо-Кхя-Кхя* е поет от скръбната категория поети, които очакват търпеливо бъдещите векове. (*По японски това име значи: “Сладкопойна сврака в пещерата на зелените ветрове”) (…) Едни казват, че при четенето им мислят, че ходят из продънени гробища. Други ехидно подмятат, че сурово конско месо по е смилаемо от тях, или – че миришат на по т! Тре ти с идиотски усмивки подхвърлят: сврачешкото пеене и в лоши стихове, и в лоша проза все е сврачешко пеене. (…) Това питие беше смес от змийна отрова, дървенична кръв, жабешка жлъчка, паяков сок и лиги от бясно куче! /ІХ; 284-91/ Доста суров отговор за Вазовото неразбиране на Хайневата японска слава от предната 1903 г. в Историята на една малка песен
         Морбидното в дискурса на Вазов има и места, буквално повтарящи “нападките” на Славейков от първия му критически текст. В Един стар херой авторът на Нова земя страдаше от късогледство
и самозаблуда, а героите му го “издават”, защото като него се хвалят до остървение. Още в увода бе цитиран неофициалният отговор (Пенчо страдаше от автолатрия.; Ш, 183), но той си има и публичен адекват: Тия дни сам Пенчо се завзе да разкрие очите на света и в сказките си в салона на университета разхвали се, че пишел дълбоко и високо (…) Не помня кой философ казваше, че от най-слепите слепци самообмана на писателите е най-големия слепец или подобно нещо… /ХVІІІ, 57; 753/ Пенчо Славейков обаче помни философ, който не употребява официално: И. В. е подобен на оная Сенекова слугиня, която изгубила зрението си, и без да проумей че е ослепяла, все настоявала че в къщи било тъмно. /Арх; 96/
         Тези спор(т)ни “пасове” през десетилетието са още повече и могат дълго време да се цитират и коментират с подобаващо пристрастие и удоволствие, но тук е мястото да се подготви “теренът” за заключението, в което Иван Вазов и Пенчо Славейков са в един “отбор” и… семейство. Появата на новите млади – т. нар. символисти и декаденти – чувствително разклаща позициите на ранния български модернист, който в няколко текста ги диагностицира с обича(й)ната си фигуралност
: патологични измислици на разни декаденти на културата (Олаф ван Гелдерн); оная душевна каша у разни полуболни, болни и луди, за които синьото е зелено, желтото – котка (…) Опитайте се да разберете, например, песента “На брегът”. Аз я преведох без да я разбера. (Рихард Демел). След като се е опитвал безрезултатно да проумее стиховете на Т. Траянов и Сирак Скитник, привел е обилно свои за сравнение, Патриархът на българската литература с гняв пожелава литературната сопа – традиционния Пенчо-Славейков атрибут – за тая умствена епидемия, предизвикана от халюцинациите на болните умове. /ХІ; 302/ Подобна реторика срещу декадентското писмо, прекаляващо в интереса си към болно-половото, и социалистическото безделие идеологът на нацията използва и в предговора на Легенди при Царевец, Една изгубена вечер, Из интимния живот на нашите знаменитости, Нора, Възпоминателни бележки за К. Величков, Нова земя и рецензиите от “Българска сбирка” /ХVІІІ, 57; 625, 629, 630, 632, 787/. Из известните му Ситнежи и Литературни беседи в “Мир” също се срещат хапливи коментари, работещи в морбидния режим, наследен от възрожденската непрофесионална критика и най-вече от Христо Ботев.
         И така, Иван Вазов през най-плодовития си литературен период – от края на 80-те до първото десетилетие на века – е страдал мъчително от младежки грехове, както евфемистично нарича невралгията си и спирохетния й причинител. В огромното си по обем творчество той никъде не естетизира болната (си) телесност, с изключение на двата автобиографични сегмента, които бързо биват изчегъртани от страниците на по-авторитетните им публикации. Нещо повече – описващият българското език си служи още от 80-те със соматична терминология само за развалата на службашкото общество и даскалската литература след Освобождението, за разпасването на нравите и новите полуевропейски порядки, които ненормално бързо състаряват младото национално тяло.
         В дебата си с Пенчо Славейков дискурсът на народния поет вплита реторики, които е използвал вече младият модернист и то точно срещу него (тази стратегия прилича на поставянето две огледала едно срещу друго, а ефектът за наблюдаващия е, разбира се, страничен). Критическите текстове на Вазов начертават и своя си фигуралност, според която поетическият опонент не притежава лирическа сила, но има в изобилие отрицателна телесна активност при произнасянето на нападките си, замесени от животински хумори и извънмерни човешки страсти. Тази визия е точно обратната на автообраза, който идеологът на “Мисъл” моделира в продължение на много години – мощен дух и слабо тяло.
         След толкова изречения, редно е, преди преминаването на фриволен психоаналитичен режим, да се посочат и дълбинните причини за спора Вазов– Славейков: деспотичният балканско-ориенталски пирамидален модел и типичният български патриархален сепаратизъм, укрепнал всъщност след изграждането на европейска модерна институционалност по шуро-баджанашки принцип.

 

 

___


1 А р н а у д о в, М. Из живота и поезията на Иван Вазов С. 1958, с. 3-54 и В ъ л ч е в, В. Иван Вазов. Жизнен и творчески път С. 1968, с. 241-81. ^
2 Вж. С т е ф а н о в, В. Римският път (Метафоризации на болестта в романа “Тютюн”) В: Литературната…, с. 177-93 и П е л е в а, И. Физиология…, с. 53-7. ^
3 Вж. Ш п р и н г е р, Б. Гениалните сифилитици Пловдив, 1991. В предговора на д-р Я н ч е в, Сифилисът през призмата на фатализма, круто е изказана жалбата по поредната ни липса: Българската страна поне официално за съжаление не може да се похвали с някакъв принос в тази област…, с. 6. ^
4 Д-р В а з о в, Б. Здраве В: Иван Вазов. Сборник от спомени, материали и документи С. 1949, с. 9-11. ^
5 Ф е т в а д ж и е в а-В а з о в а, В. Здраве В: пак там, с. 66-7. ^
6 Б о ж и н о в, С. и К о й н о в, Р. Сифилис на нервната система В: Нервни болести С. 1968, с. 297-311 и П о п о в Л. Syphilis В: Дерматология и венерология С. 1963, с. 616-694. ^
7 Вж. И г о в, С. “Кървава песен” като месианистична утопия В: ЕЛ 1996/1, 38-48 и П е л е в а, И. “Под игото” и българското знание за 1876 В: Идеологът на нацията; с. 145 ^



Борис Ангелов "Дебатът Славейков - Вазов или идеологът на "Мисъл" срещу идеологът на нацията"

"Литературен клуб" >>> съдържание >>> следваща глава