1. ЮБИЛЕЯТ И/НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРНА ИСТОРИЯ


          През миналата 1996 г., когато беше замислено и това изследване, се навършиха точно сто години от издаването в Пловдив на Българска литература от професор Ал. Теодоров – Балан. Обикновено се приема, че първата оригинална история на българската литература, писана от българин на български език, е Димитър-Мариновата, появила се през 1887 г. отново в Пловдив. Този факт не може да се отрече, а и засегнатата наука обичайно борави с “първи” и “най” неща, в които се чувства особено сигурна. Може да се пледира за “първичността” на третия текст (през 1895 г. излиза Московата версия все пак) единствено защото се случва в съвършено различни за предмета си време и място – институционализирани вече, заявени още на корицата: книгата е определена като Кратко ръководство за средни и специални училища и е написана от титуляра на Катедрата по българска литература към Висшето училище.
          Писано “по спешност” от филолог (лингвист по новому и езикоед по Ницше-Славейкову), детеводството се опитва – и до голяма степен успява – да сложи точка на травматичния спор за не/наличността на литературно-художествената ни “съкровищница”, бушуващ перманентно на приливи и отливи през цялото Българско възраждане та до началото на новото столетие (тяхното тогавашно и сегашното наше).
          Проследяването на сложно разгъващия се сюжет през генеалогичната оптика на базата на различни дискурсивни практики, бе направено наскоро от Александър Кьосев1 и настоящото писане се чувства задължено да се самопосочи като вписано в контекста, в който се зароди – лекционния курс Български литературно-исторически модели, воден от екип специалисти на департамент Нова българистика към НБУ – София. Вярвам, че най-добрата признателност към преподавателите се проявява в продължението на думите и нещата (им), демонстрирани и лансирани в процеса на обучението (ни). В следващите страници ще се коментира “ключов” времеви отрязък от наратива за литературната историография на основата на хетерогенни текстове (в семиотичния смисъл на понятието), свързани с празнуването на първия Вазов юбилей.
          Както е известно, в началото на 1895 г. Димитър Ризов призовава от страниците на вестник “Млада България” целокупната нашенска интелигенция да вземе инициативата за всенародно честване 25-годишния литературен юбилей на Иван Вазов.2 Утвърдената вече като “четвърта власт” журналистика, независимо от политико-партийните си пристрастия, общо взето единодушно одобрява тази идея и от почти всички периодични издания – столични и провинциални – се подема вопълът за Вазовия празник. Има, разбира се, и не особено доброжелателни мнения, които ще бъдат припомнени по-късно и във връзка с генеалогичното крушово дърво на Славейков-син.
          В един твърде късен етап от организирането на честванията, два дни преди предвидените публични практики, се появява статия във вестник “Съгласие” от някой си Куссо Сантонински, онасловена Иван Вазов и неговия юбилей /С; 15/.3 Текстът вдига доста шум със скандалните си коментари и рязък език, но той, тук и засега, е важен с реторическите си стъпки, възприети с усърдие от Пенчо Славейков точно след 370 дни, когато ще се отпечата анализираната по-горе рецензия за новоизлезлия Вазов роман – Един стар херой.
          Панавтобиографизмът в по-ранния текст е значително ограничен що се отнася до художеството, но за сметка на това Вазов е привидян единствено в несимпатичните си литературни герои като д-р Джан-Джан (какво херменевтично недоглеждане!), Гороломов, Кардашев и Дакито, докато по-късният текст “методологически” приема за по-вероятна гротесковата съчлененост на Иван Вазов с Иван Краличът и Рачко Пръдлето. А иначе юбилярът е надарен в този пасквил с титанична, с демиургична мощ, позволяваща му да бъде литературен автор и Автор на собствения си празник чрез саморъчното му рекламиране в нашия и иностранния печат (какво ли благоговение пред таланта кара критика да заподозре писателя в толкова различни почерци, стилове и (чужди) езици, зад които може едновременно да се превъплъти само Един, но пък Неговото име, според Книгата, е Словото!).
          Авторът с/на многозначителния псевдоним веднага е разпознат в лицето на д-р Васил Балджиев, като за по-сигурно (по навик някак) се посочва и д-р Кръстьо Кръстев или и двамата тия рицари.4 Предмет за отделни разсъждения би било отчитането рецепцията на Балджиевите текстове, писани преди и след юбилея, за да се проумее огромното значение на уникалното събитие и “закъснялата” поява на Критика върху романа “Под игото” – книга, която преди септември 1895 г. би имала по-друга съдба.
          В края, в силна реторична позиция, стоят изводите на Сантонински: Малките най-много страдат от илюзии. (…) Ние не отричаме у Вазова поетически-писателски способности, но те са именно в стадиума на развитието си. Сам Вазов именно сега се развива, (…) той сега е доста млад. (…) такова творчество увяхва и остава в архива. Само гения е в състояние да превари съвременниците си и да прескочи вековете. Но Вазов не е такъв. Вазов още нищо не е сътворил, – той е описал. Вазов прекрасно копира, но лошо създава (…) И всичката тая тупурдия в една 45-годишна възраст, след която човек е в състояние да мени 100 пъти убежденията си, да измени 100 пъти характера си и да направи 100 дела, пред които може не само да се черви, но и да се мижи.
          В репликата си към Барт Мишел Фуко5 отдавна показа митическите импликации на подобно отношение към Автора, за да се задълбочавам сега. Във Vазов vs Sлавейков пък стана вече въпрос за диагностицирането (тук Вазов страда до самозабравяние от илюзии, а там от самозаблуда), така че остава във фокус само най-фреквентната национална фигура – на отсъствието.
          Балджиев и Славейков признават талант на поета (стоящ две-три стъпала по-горе от ума му /IV; 6/), заради което единият го отпраща в архива, а другият, аналогично на разбиранията си, в литературната история (срв погребани в историята на литературата; Хайне сам характеризира историите на литературата: Morgue),6 отказвайки му по този начин статута на четен с постоянно усърдие и необяснима преданост Класик (или по-точно гений, чертаещ месианистки съзнателно бъдещето на народа си, Воевода(та), възможен само в наивната поема, дето непосредственото вдъхновение трябва да е упътвано и от мисълта, основа на всички основи /IV; 6/).
          По различни пътища, но с една и съща цел, двамата достигат до идеята, че Вазов още нищо не е сътворил: Балджиев го “обвинява” в прекрасно копиране от действителността, а Славейков в прекрасно копиране на чужди текстове. “Рецензията” на юбилея обаче открива липса вповече, която Славейков със значително закъснение ще възприеме за валидна: Вазов е в стадиума на развитието си. Идеологът на “Мисъл”, глобализирайки метафората, ще напише, че българската литература се намира в пашкулния период на своето развитие/IV; 185/ и другаде, точно по повод юбилеите на Змай Йован и Иван Вазов: Общества млади, прозяващи се още в културна присъница, като сръбското и нашето, имат мерак да се покажат пред истински културните общества, че и те са нещо, та при сгоден и несгоден случай търсят все голям полог, да снесат – своето малко яйце /IV; 167/.
          Избързвайки, ще напомня, че едва след 1895 г. към името му плътно се залепват амбивалентните “дядовски” атрибути,7 с които Патриархът на българската литература не иска да свикне дори до смъртта си.8 Разпънат между той сега е още млад и масовата визия, пожелаваща поета като по-възрастен, Вазов ще се окаже (и по реторически съображения) нито вчерашен, нито днешен в Българската поезия на Славейков, който пък след година (по апологетически причини) ще “изпадне” от Млади и стари на д-р Кръстьо Кръстев.
          Продължавайки и приемайки по принцип двете силни критически визии от Възраждането – изискването за наличие на таксономична жанрова решетка и по-късното задължително обладаване на талант, те отправят взор в бъдещето, поставяйки третата мрежа: гениалността, единствено способна да обещае Рая – единството на думите и делата: Иван Вазов, който хубава поезия писал, (...) ами делата? Делата къде остават? Или дела не са нужни? /С; 15/; Но докато България се бори и живей, г. Вазов се прозява, а като истински лирически поет мисли, че България се прозява. Натура пасивна, той смята, че само пасивно животуване е живот, и допуща, по необходимост, само една-единствена акция – бягството. /IV; 16/ Така вече става ясен и култът към Христо Ботев, грижливо опазван от всякакви литературно-исторически щения, принадлежащ само на Легендата,9 а много по-късно, според същата аксиология, се отмерва и важното за творците на Заратустра, Евгений Онегин, Фауст или Изворът на белоногата.
          Това, че Сантонински и Славейков говорят за архив и литературна история, съвсем не означава, че ги мислят като конкретики, поради простата причина, че условие за възможност на всяка литературография е наличността на самата литература, която за тях е в стадиума на пашкула, т. е. има я, но не се знае дали е лебед или патица (с извинение). Операцията по разрязването на пашкула-епруветка и установяването на литературата-лебед може да бъде сторено само от достатъчно опитен, минал по този път, т. е. възрастен, conquestador европеец.
          След успешното (въз)раждане обаче, когато се готви прощъпалникът на облюбваната девица, оказала се (пак) птица Phoenix, изведнъж адвокатът критик решава (както по-късно и поетът Арбузов), че акушерката-европа нищо не е видяла/разбрала от неповторимия български казус, наречен национална идеология, ergo няма думата – тя е била тук на екскурзия, на safari, а не на сложна процедура in vitro. Такъв горе-долу поне е патосът на първите критици10 на Под игото, издали творенията си веднага след Вазовия юбилей – твърде късно (за щастие). А и в същата 1896 г. излиза Ръководството, за да завери академично валидността на случилото се през предния септември.
          Всъщност, сюжетът съвсем не е толкова прост, колкото беше описан по-горе, и затова механиките и дисциплинарните му практики ще бъдат изговорени веднага. Преди помпозното празнуване в пресата се изказват редица доводи и причини за наличието на подобно събитие, които обаче са твърде разнообразни в логиките и реториките си, за да бъдат приведени тук, а и повечето от тях в крайна сметка завършват-обобщават така: В последните години произведенията на Вазова обърнаха внимание на целий образован свят. Те се преведоха на: френски, английски, немски, шведски и холандски, без да говорим за преводите им на повечето славянски езици. Ето защо твърде наместо на Вазовия юбилей се дава таквоз широко и обще значение. Ето защо почитателите на таланта му на всякъде у нас са се приготвили да празднуват на 24 того юбилея на неговата 25-годишна книжовна деятелност.11
          Из цялата втора годишнина на списанието се срещат съобщения като: “Под игото” на г. Вазова по холандски и шведски; Глава из романа “Под игото” на чесски; Полската критика на Вазовата “Италия”; Г-н Вазов на чужбина, а също и отделни бележки, в които се казва, че Вазов със своята изящна словесност (например “Под игото”) введе българската беллетристика в европейската или че той успя да обърне внимание върху своите отбор-съчинения и извън България /БСб; 543, 722, 731, 421, 814, 834/. Част от чуждестранните критически отзиви се цитират и в предговора към първото самостоятелно издание на романа, появило се през предната 1894 г.
          Така “обясняват” ритуала не само Бобчевото списание, а и провинциалните вестници, почерпали естествено авторитет и материал от столичните, като “Хасково”: Известните негови “Драски и шарки” са преведени почти на всички славянски езици, а романът “Под игото” е преведен още на английски, немски, шведски и др.;12 “Сливен”: За туй и в неделя, 24 септемврий (…) наздраво ще обезпечи слава писателю и на рода му и пред бъдещето потомство и пред цяла Европа.13
          Цитатите могат да продължат и отекчат читателя, но написаното във вестник “Стража” няма как да не се поднесе: (…) 25 години народополезна деятелность на основателя на нашата литература. Казваме основателя, защото Вазов е първият между нашите литератори, който въздигна бедната ни книжнина, (…) която, благодарение на неговото перо, стана достояние и за чуждите народи.14Същите доводи pro се откриват и в “Искуство”, “Български преглед”, “Стара планина”, “Прогрес”, “Светлина”, “Млада България”, “Съгласие”, “Мир”, “Неделя” и много други вестници и списания.15
          И така, липсващата българска литература се е оказала в 1895 г. вече налична, че дори и на възраст – нямали сме не просто художество, а европоцентрично писане, разпознато и от Центъра като свое. Интериоризирайки погледа на Другия, хората на словото са се натъкнали на несметни богатства, формиращи Фонда, Съкровищницата на българската литература – основата на всяка национална идентичност. Конститутивният взор на нормативния европеец е накарал тукашните да “разчетат” писаното на български и за Отвъдните като ценно, репрезентиращо ги в една имагинерна (европейска) общност, в която безпроблемно се вместват вече сръбски, хърватски и скандинавски говори. Заел ни в миналото, пратеникът на Метрополията сега събира своето с натрупаните лихви, залози и капитали, които са се намножили през годините. Такава поне е логиката, настояваща за наличност на българската литература и като вклад в европейския, т.е. универсален, резервоар-трезор за Красивото и Доброто, който ще се запази там дори и след потоп.
          Юбилейният ден на Иван Вазов е Рожден ден par excellence за младата ни словесност, защото в този ден беше праздникът на българската литература. Българска литература! Тези думи до преди десетина години произвеждаха усмивка в другите народи, те всяваха съмнение и между самите нас и ние се питахме с горчивина на сърдцето: съществува ли българска литература? Да, до преди десет или повече години ние почти нямахме литература. Преди време думите: българска литература бяха непонятни зачужденците, с гордост можем да кажем сега, че нашата литература цъвти и връзва, че тя е застанала прочно на краката си, че тя се превежда почти на всичките европейски езици, и, следователно, тя расте и напредва, вирее на българска почва, съществува.16 Превежда се, ergo sum е логиката на апологета Г. Бонев, възторжен от откритието си, повтарящ до премала валидната вече синтагма “българска литература”.
          Еротизмът в езика на Бонев кулминира в единствено естествената метафора-въпрос: Кой великан взе под мишца онова немощно и слабо момиче, което се казва българска литература, та го исправи на краката, чува го, лелее го и му вдъхна вечна сила за живот?/П;2/, правеща народния поет символичен Баща на художествената словесност, а и на цялата нация. Патерналистичната идеологема е много важна по нашите географски ширини, защото травматичните ни липси изискват Началото като предпоставящо Наличното. Десет години по-рано Вазов се усъмнява в книжовното бащинство на дядо Славейков, тъй като Смешните календари и Любовните песни на дядо Славейкова, откраднати целиком от сръбски и гръцки, не са титли, достатъчни да бъде човек назван “баща на една книжнина”./ХVІІІ, 57; 366/. Според тогавашната юбилейна реторика, Кръщелното-грамота се получава само при връщането на взетото и признаването му за автентично Там и от Тях.
          Самият Славейков-син има подобна представа-картинка, проявена в ръкописния Химн на българската литература,декламиран от имагинерния четец на Под игото, в който последната е невеста, късно снощи доведена / отзарана род родила.17 Всъщност, във фигурата на Бонев са отложени възрожденски културни етикетировки, визиращи “народа” като млад и здрав (но и като изнасилвана женска телесност, от която обилно тече кръв, сълзи и пот), а Европа(та), при цялата разтегливост на името (Русия е дядо), като възрастна (в тази известна физиолого-времева парадигма свободната клетка – старостта – се заема, разбира се, от османлиите: прекалено стари, болни, “изгнили” и някак нечовешки – за тях е оставен странният среден род на куче-то, натраплива тропа, сензационно претворена и в Под игото, и в Железният светилник дори).18 Инфантилизмът на родното, необезпокояван или поне терзан, съществува паралелно с надеждата, че сме от древен род с дълго генеалогично дърво, с царе, патриарси и светци.
          Та европейската възрастна визия някак подразбиращо се от само себе си се пренася и върху Вазов, бързо стареещ след юбилея си, за което получил от признателното потомство титлата “дядо”. Самият той вече е отбелязал прекомерното стареене на нацията: Ний веч сме старо, изхабено племе – / едвам излезнали из пелените!
          Горе-долу по това време, а и много по-късно (вж Някои спомени за майка ми и юбилейните речи от 1920 г.), Вазов се връща в автобиографията си към един детски спомен, предрешил до голяма степен съдбата му на писател: майка му (…) прочитала много и усърдно всичко каквото тогава се е появявало на български, и тая любов към любознанието преминала и у сина й (…) Благодарение на това г-н Вазов е можал още в ранните си години да се запознае с всичката българска литература, която майка му е имала събрана на полицата: “Райна княгиня”, “Любословие”, “Александрията”, “Бертолд”, “Памела”, “Синтипа философ”, “Геновева”, “Аделаида Алпийска пастирка”, “Телемах” и други още няколко книги, почти си преводни, които са били поглъщани многократно и са съставлявали първата духовна храна на поета /Х; 305/.
          Сопотската библиотека не съдържа побългарени текстове, плагиати или полуплагиати – тя е само българска с преводен произход. Европейската литература е българската литература, разбира се, е метафора. В 1895 г. обаче никому не би хрумнало да мисли често повтаряното българската литература е (като) европейската фигурално – то просто се приема пределно буквализирано. Струва ми се, че по същия начин битува и синекдохата Вазов е Литературата (ни).
          След десет лета в едно автоинтервю – отговор на Кръстевата Беседа, казана в Елена – поетът ще направи любопитно описание на кабинета си: На писмения стол се виждат скъпоценни и хубави писмени принадлежности, дарени поету по случай на 25-годишния му юбилей, който се отпразнува от цяла България на 24 септември 1895 г (…) В малката библиотека до вратата фигурират подвързани всичките съчинения на Вазова и чуждестранните преводи на неговите съчинения. ”Под игото” ги има най-много /Х; 363/.
          С тези картинкови примери се опитвам да визуализирам промените в българската литература и култура, мислени от голямата част тогавашни дейци точно в такъв символично-фигурален ред. С поличката, де спеше / Цялата литература // българска – куп сиромашки / от книжлета изподрани /IV; 295/ са се случили важни за Вазовото виждане неща – ако приемем, разбира се, творчеството му като репрезентиращо общовалидни национални усети: поличката се е трансформирала в библиотека, съдържаща вместо книжлетаизподраниподвързани всичките съчинения на Вазова (в тази си по-официална форма те са твърде скъпи, за да бъдат достатъчно популярни – през 1895 г. се чуват много гласове, призоваващи да се пусне в продажба едно пълно и евтино издание на всичките Вазови съчинения).19 Авторовото творчество е започнало да изговаря българската литература, а името му – Bulgaria.
          И тук не става въпрос за вандалите на Уди Алън, вмъкнали се в библиотеката, за да преведат Т. С. Елиът на френски, а за изцяло институционализирано гордеене с езика ни, станал способен най-после да изрази по зададен западен образец ценното според Цивилизацията. Нещо повече дори – оказало се е, че в едно много важно отношение ние не само сме ги стигнали, но и задминали вече: той е бил щастлив да заеме в нашите читанки и христоматии такова място, каквото никой писател в никое време и в никоя държава не е заемал в читанките и христоматиите на своя роден язик. Вазов в нашите уилища – продължава румелийският върл Вазов враг Иван П. Плачков20днес за днес изпълнява такава роля, каквато в читанките на други европейци се изпълнява от петдесетина различни писатели. На един писател като Гете (...) е позволено да фигурира всичко на всичко три пъти, а Вазов (...) цели двайсет /БСб, 814-6/, завършва апологията си новият Черноризец Храбър. А Сантонински ще използва същия довод срещу юбиляра: (…) бае Иванчо Вазов, когото аслъ и друго яче не познавате, освен по малките стихотворенийца, по букварчетата и читанките/С., 16/ (интересно как не се е сетил и за деминутива “читанчиците” в опита си да разкъса съучастието педагогика – класика).
          Споменатата вече Вазова автобиография завършва с дълго и прецизно изброяване на преводите му в чужбина. Тази “библиография” след няколко месеца ще се превърне в Списък на г. Вазовите съчинения, които са биле удостоени да се преведат на европейски язици21 – документ, с усърдие препечатван в периодиката преди и след празника с уговорката, че при всичката непълнота на тоя списък, той пак е доста красноречив и не може да не радва нашето народно самолюбие, гдето творения от нашата литература са станали предмет на толкова внимания от страна на чужденците. Казано круто, от каталога на библиотеката е отсято и канонизирано най-доброто (според Тях) във форма, удобна за наизустяване – Списъка, който пък е типов китап пак по Техен тертип.22
          Модификации на списъчното начало личат и в Таблото от живи картини, и във венеца лавров, на който са инкрустирани най-популярните Вазови творби (за 50-годишния си юбилей през 1920, когато никой не би посмял вече да оспорва наличието на автентична литературна Съкровищница, поетът получава дар отново сребърен венец-списък, но с изписани македонски топоними като Костур, Битоля, Охрид, Скопие, Щип, Дебър, Кратово, Велес и други,23 препотвъждаващи отново, че истинската България винаги ще се намира извън пределите на административната).24
          Причините pro празника на българската словесност обаче твърде бързо стават contra Вазов, Под игото и юбилея. В Един стар херой по европейски хубавото поетическо творчество е видяно единствено като плагиат, т. е. непринадлежащо Вазову, а по същото време и с подобни аргументи започва атаката на Балджиев и Миларов срещу Под игото. С други думи, девицата-литература е оставена да живее едва няколко месеца – стабилизирането на Фонда е предизвикало обратно пендулумно движение, което от инерцията ще продължи, но… напразно, защото модерната институционалност не признава гравитацията и се ръководи от други, дисциплинарни закони, за които ще стане въпрос сега.
          И така, какво всъщност става на и около 24 септември 1895 г.; кой го подготвя и осъществява; кои са актантите в екстазния празник; кой е връчил поетовите инсигнии и какви точно са те – все важни питания за това писание.
          На 3 септември в салона на Славянска беседа се събират петдесетина труженици в полето на българската култура, които съставят Юбилеен комитет с председател Васил Стоянов (подпредседател на Книжовното дружество), насрочват дата за тържеството, съставят Програма и Възвание, разпространено на 6 септември – десет години след Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
          На самия ден в общи линии се случва следното: в 10 часа сутринта министри поднасят благопожеланията си на поета в дома му, а в 11 часа Вазов е заведен с кола до Народното събрание от д-р Ив. Шишманов и членове на комитета, където ги очакват вече В. Стоянов, военният оркестър на Н.Ц.В., изпълняващ Вазов марш, и екзалтирана тълпа почитатели, читатели, ученици и любопитни. В Народното събрание са всички министри, министър-председателят д-р К. Стоилов, представители на местното духовенство, целият софийски high-life и баба Съба, седнала в главната ложа до госпожи министершите. Следват речи, ръкопляскания, отново речи и т. н. Изчитат се от Шишманов Рескрипт на Фердинанд и Телеграма от Мария-Луиза, поздравления, адреси, автографи и телеграми, на които Вазов отговаря. Под звуците на Вазовия марш юбилярът е изпратен, а след един час започва Банкет в салона на Славянска беседа, на който се леят вино, речи, тостове за здраве и пожелания за 50-годишен юбилей. Следва разтушителна разходка в Княз Борисовата градина, където отново гърмят прочувствени и умилителни слова. Вечерта към девет предстои Литературно-музикална вечеринкав полза на учредения Литературен фонд “Иван Вазов”, на която се изпълняват Пролог от Д. К. Попов, Вазови стихове и песни, а за “гвоздей” в програмата Мърквичка и Борис Шатц са спретнали Табло от живи картини из съчиненията на юбиляра, което беше нещо вълшебно, умайно и публиката няколко пъти иска да се вдигне завесата, за да му се любува, според сутрешните вестникарски коментари. А ето как е описано (жалко, че не е снимано): Посред юнаците и героите, чернееше се фигурата на Паисия, който пишеше историята си, а на най-предния план седяха две самодиви в бели дрехи – в вълшебна замисленост. На задния план на картината възвишаваше се гипсовият бюст на юбиляра в колосален размер, между Крали Марко в старовремско облекло и Боримечката. Една девица държеше венец над главата на бюста – и всичкото товаосветено от магнезий и бенгалски огньове!25
          Даровете, поднесени на юбиляра, са: ордени – За гражданска заслуга (2 степен) от Фердинанд и Княз Данаилов кръст (3 степен) от Черногорския княз Никола; сребърен венец около сребърна лира със златни струни, а на лавровите му листа – произведенията на поета; гипсов медальон-бюст на Вазов в естествена величина от Борис Шатц; картини от Мърквичка, А. Митов и Е. Шатц ; три снимки от Сопот: Сопотския манастир, където е бил борът, развалините на училището и мястото на бащината му къща; седедже за баба Съба; портфейли (3 бр.); възглавница със стихове от Хораций, приписани на Пушкин, но преведени някога от Вазов; цветарници (2 бр.) и други, пределно самоочевидни в семиотиката си (изключая седеджето сигурно), за да се нуждаят и от превод-коментар.
          Това, разбира се, е станало в столицата София, в която с Протокол №53 се е покръстила улица на името на Вазов, а за провинцията регионалните вестници съобщават в юбилейните си броеве – списвани с червено, зелено или синьо мастило – за утра , вечеринки, декламации, четения, театрални представления, банкети, молебени, водосвети, речи на местни знаменитости, кметове или учители – все в чест на юбиляра, наричан оттогава не само дядо Вазов, но и Народния поет или само Поета. В по-големите градове като Пловдив и Стара Загора се прекръстват на Иван Вазов улицата, на която е живеел в първия и Окръжното училище във втория.
          Наскоро след празника се публикува и Юбилеят на Ивана Вазов. Тържественно празднуванье 25-та годишнина от книжовната деятелность на Ив. Вазов, на 24-й септемврий 1895 год. в София – сборник, който е последната за годината институционална процедура по произвеждане на литература, литературна традиция и историография. В композирането му отново е залегнала европоцентричната реторична стратегия – последните две глави гласят: Юбилеят в европейския печат и Иван Вазов на чужди езици, където е препечатан Списъкът, а финалните акорди звучат горе-долу така: На повечето от тия язици са се появили и литературни статии и оценки от: (…) Сопоцко, Леже, Гос, Ламуши, Йенсен, Краус, Ворачек, Флорински, Ламански, Степович…
          На цели 63 страници се намира друг Списък, азбучен при това – на изпратените телеграми (безпристрастността на АБ-то не е попречило да се изтипосат първо приветствията от Двореца и Чужбина, а след това – от Айтос до Ямбол – останалите). В предишната глава, Автографи, също изобилстват не-нашенски номинативни комплекси. Целият сборник е съставен от отпечатани вече в периодиката текстове и затова се настоява толкова много на подбора и композицията в книгата, до която първо ще се допита неприсъствалият любознателен наследник.
          За “гвоздей” в сборника след сто години се борят две “отвъдни” твърдения – първото, от свещеник М. Саввов: Аз съм имал честта да бъда пръв Ваш учител (…) Вие бяхте кротък и тих като Ангел небесен (…) и още тогава съгледвах във Вас нещо необикновено (…) Всичко се сбъдна. Божието провидение с зорко око…26 и т. н. все в същия дух; а второто, от руския математик Е. Карачунскиiй (sic!), който с кабалистичен устрем неопровержимо доказва, че если буквы алфавита обозначим последовательна цифрами, начиная с единицы, то не трудна заметит, что слова Великан в новата българска литература и народен поет г. И. Вазов има цифрова стойност 619, каквато има и изречението представитель на духовното възраждане на българския народ – нужно е само да се постави знак за равенство помежду им. Използвайки vis numerorum, почти като в книга на Еко, той повтаря операциите и с други изречения, за да докаже божествената намеса в ставащото.27
          Поучителното е общият източник и на двете (уж) несъвместими изказвания на новите Мартин Задека и Мичо Бейзадето, защото екзегетите са използвали уводен текст от юбилейния брой първи на вестник “Прогрес”, в който четем: Провидението избра Вазов, за да бъде най-мощния, най-крупния представител на духовното възраждане на българския народ (…) Да, Вазов е великан в новата българска литература /П; 1/. Юбилейният двоен брой (2-3) на друго едно списание, стартиращо през празничния месец – “Искуство”, е композиран също така “метафизично”, защото завършва с енигма-реклама, пояснена в бележка: Ребуса от Г. Перфанов се отнася съще за г-на Вазова, и ний предлагаме на любознателните читатели да го разтълкуват, и който най-напред ни проводи обяснението му ще получи даром едно годишно течение от “Искуство”.28 След 101 години се разпознават в ребуса само картата на Европа, вратовръзка и страничка от “Народний глас”…
          Още в първата си книжка от 1896 г. професорското списание “Български преглед” предлага академично обяснение на Вазовия празник и рецензия за излезлия юбилеен сборник: Юбилеят на Вазов е всъщност юбилей на българската литература, на българската поезия. Нашата нова книжнина датува наистина не от 25 години насам, (…) но дарбата на Вазов е оная, в чиито творения ние познахме пълнота, величие и съвършенство, а светът призна, че има българска поезия. Ето основния мотив за тържеството /БПр; 134/,29 обобщава Балан.
          Нека все пак за прегледност да се изброят дискурсивните практики, свързани с първия литературен юбилей у нас: Марш, Пролог, Рескрипт, Протокол, Възвание, Програма, Списък, венец-списък, стихотворения, сборник, писма,телеграми, адреси, автографи, речи, декламации, цели вестници и списания, рецензии, представления, водосвети, молебени, тостове и така нататък. А ето и институциите, участвали в събитието: Народното събрание, Министерството, Царят и Царицата, Църквата, Библиотеката, Висшето училище, Училището, Читалището, Книжовното дружество, Печатницата, Славянска беседа, Кметството, Полицията, Армията и други с главни букви и голямо влияние (в 1920 г. към тях ще се присъединят с действия или само със слова: БАН, провъзгласила за почетен член поета; СУ, дала за пръв път титлата доктор по славянска филология; Общини, избрали го за почетен гражданин; СБП, СБУПХ, Народният театър, художественото и музикалното училища, ВМРО, всевъзможни и невъзможни дружества (Тракийско, Добруджанско, журналистическо, на запасните офицери, историческо, географско и на велосипедистите дори), братства, корпорации).
          В цитираната вече апология на юбилея от Г. Бонев се намира много подходящ коментар за горните, загрозяващи текста изброявания: А кой е поставил нашата литература на тая висота, щото тя да се превежда на чужди езици и да брои вече и между нас и между чужденците масса читатели? Кой е онзи, който е посадил вечно зеления чемшир в нашата бедна градинка, дето до скоро нямаше никакви цветя? /П; 2/ И Гъливер да беше, това немощно и слабо момиче, което се казва българска литература, не би успяло да си поеме дъх в смазващата прегръдка на мащехата си Институция, родила-и-убила носения 25 години плод. Съвсем скоро ще се появи и официалното кръщелно-некролог: Ръководството на Балан.
          Чрез тривиалната троповост твърдя само, че първият Вазов юбилей публично валидизира процесите в българската литература, започнали впрочем още в късното Възраждане, и пряко свързани с модерната литературна институция от западен тип, която поставя нови правила и норми за художествена комуникация, укрепва института на авторството и издателството, влияе върху учебните програми на училището и университета, узаконява библиотеката и читалището, променя специализираната журналистика и най-важното – верифицира Фонда на родната класичност. Описаните процеси са в плътно съучастие с изграждащата се модерна публичност на новата българска държава, бързо ориентирала се към европейския цивилизационен модел, но още не успяла да забрави ориенталския, властвал пет века по тези земи.
          Ето обаче какво казва идеологът на “Мисъл” за същото през 1899 г.: Преди да стигне пълен разцвет, да стане изразителка на националния дух, всяка една от новите европейски литератури е прекарала епохи на недъгавост, на духовна немощ, на садене и присаждане посеви от чужда на своя почва. В такова време никой не се пита: пригодна ли е почвата за възприемане на неща, расли и отгледвани под други условия. То са преходни епохи (…) За пример, – такова едно време, досадно за ония, които го съзнават, прекарва днес за днес българската литература, време през което – според думите на един от характерните му представители – се нанася тор на народната нива /IV; 111/.
          Тогава Славейков произнася и прословутото: Че г. Теодоров говори за Жинзифова и за неговите стихотворни заплеси, това се поне оправдава от характера на негова учебник, който по право тряба да се нарече българска библиография /IV; 168/. Сходни са тропите в словата на Пенчо Славейков (много по-късни) и за сонетите на Велко Вазов Величков – Меруда: Въпроса за оригиналност е историко-литературен, книжен, мъртъв, а хубостта им е жива /ІІ; 44/.
          Иван Вазов е определян освен като Класикът или Литературата и като между-писател: единствения посредник междупишуща България и читающа Европа, че посредством неговите съчинения ний открихме и поддържаме единението си с образования свят (Д. Ризов; МБ, 22); между зори и тъмни зори (П. П. Славейков; V, 179); между възрожденския и следосвобожденския периоди (П. Динеков); пред мене стои цялата оная славна върволица писатели, смели пионери и борци, които предадоха и мен идеалите народни, за да ги предам от своя страна на нарастающите поколения (Ив. Вазов; Х, 395) и много още.
          В надпрепускането по страниците на Съкровищницата ни Вазов заема централното място, държейки в десницата си скрижалите-щафета, готов по бащински благо да ги предаде на всяка протегната внукова ръка. Свободата от вчера, от традицията, от историята, е копнежът на всякого, който се бори и иска да живей свой живот /V; 268/ – отговаря с модернистки патос неблагодарното ново поколение, изразителят на което, по времето на отказа, е вече на 44 години – почти връстник на Бащата от 1895…
          Но преди да се стигне до психоаналитичния наратив Баща-ми-в-мен, трябва да се припомни отново мнението на Пенчо Славейков за Предходниците от същата 1910 г., когато Вазов твърди: Ние имаме вече добра нувела и роман, имаме и такава епика, имаме лирика /ХVІІІ, 57; 636/, а модернистът му “отговаря” (или обратното?): Не вирее литературата! (…) Изкопаеми богатства има вред, но минните инженери у нас не ги бива. И най-плитко копаят в душата си, в единствената и неизчерпаема рудница на художествено злато. (…) Но добрите творци – и те не тряба да са много! (…) Че досега всичко що имаме в литературата и поезията си, то е товар само за една просешка торба. (…) В романа ние нямаме още нищо;в драмата – и от нищото по-малко. Това дето се драскоти сега и кръщава с хубави имена: роман, повест, разказ – то са упражнения на гуреливи ваксаджии при изкуството, които с плюнка искат да овлажнят въздуха. (…) Истински драми у нас засега има само в живота. (…) Само лириката каточели се готви да каже нещо… Само творците на народната песен са се домогнали да кажат хубаво и свое нещо, и тяхното слово показва, че и другите би могле да кажат – стига да имат какво да кажат… /II; 223-5/.
          Тази (пре)оценка на поредния нарцистичен ревнивец,30 разбира се, е твърде късна – тя се избистря цели петнадесет години, а първоначално дори не съдържа в реториката си единствената дискурсивна практика с положителни валенции: при пението народни песни, както и при четенето им, всякога аз съм се хващал за главата; и представа пред мене образът на бедния професор по филологията, при Висшето училище, чийто ум изшъпна единствено от изучаване народните песни. [Беньо Цонев] (…) народните песни ги баучат сополиви просеци и мечкари (…) в тях има толкова поезия, колкото има полет в клекавата юрдечка /V; 377/ – твърди през 1893 г. първокурсникът на Лайпцигския университет, незапознат все още в подробности с (нео)романтичната немска традиция и идеология, въпреки че пътеписът начева с мото от Хайне…
          Всичко отначало! е лайтмотивът на Славейковите критически текстове, амбицирани да направят последната преоценка на ценностите в българското културно живеене: и от преди, и от сега – forever. Тази мащабна модернистка атака срещу Традицията има за цел пренаписването на Историята, съставена от литературни факти, които обаче не могат все още да сътворят литературна история, защото тя се гради от художеството на миналото, а не от книжовни факти, отбелязани само в регистра на нашето литературно развитие /V; 140/, каквито са, според Пенчо Славейков, творенията на Любен Каравелов и Петко Славейков.
          И точно в този пункт особеният модернизъм на сина-поет заработва в друг режим, защото инструментът за лишаване от история – родът – се е превърнал в инструмент за символическото постигане на метасъбитийната история като geistgeshichte.31 Генеалогията в Славейковата идеология ще се нищи в следващата част, посветена на Морбилите им, за да се завърши най-после с Юбилеите им.
          Още в самото начало стана дума, че срещу Вазовия празник се обявяват неколцина дейци – това са хората около вестниците “Знаме”, “Съгласие” и “Новини”, които агитират за всенародно, т. е. институционално подкрепено, честване 50-годишнината на Петко-Славейковата книжовна, журналистическа и обществена деятелност. За неволя, както е известно, още от 1893 г. дядо Славейков не е добре със здравето, защото получава удар, а в резултат на това е полупарализиран и за всички е пределно ясно, че не би бил в състояние да издържи смазващите, както се видя, ритуали на едно такова коронясване. След известни безплодни дебати в пресата, на пети май най-после “опозицията” се примирява: Един юбилей на Славейкова би ускорил неговата смърт и за това предпочтително е да живее, отколкото да се празднува юбилей на неговата деятелност.32
          Известно успокоение и компенсация за несбъдналата се напълно законна сакрализация остава отпразнуването на 25-годишнината от основаването на независима българска екзархия, което е осъществено в края на февруари с подобаваща публичност, макар и не съвсем масово посетено. Вестниците от онова далечно минало отпечатват много поздравителни телеграми, адресирани най-вече до последния жив пряк участник в съдбовните за нацията ни брожения, довели до 28 февруари 1870 г. Тържествената процесия естествено се отправя към дома на най-пламенния деятел за църковна независимост, но поради горните причини е посрещната от Иван Славейков, който произнася кратко благодарствено слово от името на бащата, изпаднал вече в утешително безпаметство.33
          Вазовата крепост “Българска сбирка” бърза още в началото да защити заплануваните вече празници, като публикува, точно след баснения разказ на Ал. Доде Завистьта, длъжката бележката Два юбилея: на И. Вазова и П. Р. Славейкова: (…) името на П. Р. Славейков занимава едно първо място. Нещо повече, Славейков и неговата деятелност създадоха един период в нашата книжовна история, така също както по-късно е създал един период и Иван Вазов (…) Но неговий юбилей е едно, а Вазовий друго, (…) не се вижда защо единът юбилей да се свързва с другия. Ако не се празднува юбилеят на Славейкова, да не се ли празднува юбилеят на Вазова? Нима е единий зависящ от другия? (…) Вазов изпълня тази година своята 25-годишна литературна деятелност. То е факт. Тогаз, ще се празднува неговия юбилей. (…) г-н П. Славейков навършва 50-годишна обществена, книжовна и публицистическа деятелност и обязателно ни се налага и празднуванието неговий юбилей /БСб, 615-6/.
          На безсмислената вестникарска престрелка слага точка отново смъртта, неразличваща слово от дело – на първи юли издъхва авторът на Изворът на Белоногата
          Двамата професори-гробари на Езика ще отекстовят вечното примирие – Балан ще напише некролога на поета в осма книжка на “Български преглед”, а Милетич в следващата съвсем по езиковедски ще възкликне: А колко многозначен щеше да бъде този двоен юбилей: Славейков и Вазов! (…) те симболично представят историята на нашата поетична литература и победата на народния език в книжнината /БПр; 79-87/. В същата книжка третият, Шишманов, ще прогласи другата победа: Вазовият роман “Под игото” продължава своето триумфално шествие през европейската литература /БПр; 314/
          Четвъртият професор езиковед ще обобщи това, което никой негов колега литературовед, доколкото ми е известно,34 няма да се осмели да направи: Иван Вазов е “тъй наречен” народен поет, прогласен за такъв от “тълпа идиоти”, а Пенчо Славейков е “невенчаният крал” на българските поети (…) Ето ядката на занимаващата ни антитеза.35 Думите придобиват допълнителна семиотичност от изданието, в което са публикувани: Сборник на Съюза на българските писатели, т. I, посветен на Иван Вазов за двойния му юбилей от 24 октомври 1920.
          С архивистки патос, неотчитащ, че българската литературна история не може да съществува без мислените от нея като развитие антиномични имена-микросюжети: Каравелов–Ботев, Друмев–Войников, Елин-Пелин–Йовков, Петко Славейков–Вазов, Вазов–Славейков-син и т. н., Ст. Младенов се опитва да “примири” полюсите, привиждайки в тях нещо подобно на корелативни опозиции по мекост–твърдост или звучност–беззвучност.
          Една шеговита драматична пародия на дебата, писана от критика Н. Атанасов36 през 1933 г., влага на четири пъти в устата на П. П. Славейков реплики за лавровия венец на Вазов. Този Диалог на Острова на съзерцанието демонстрира добър усет за същността на литературната кавга, вплитайки думи за морбилите, теменугите, густативното ругателство и духовния аристократизъм на Славейковreif, които са конститутивни за третата част и психоаналитичното заключение.
          Че началото на дебата Вазов–Славейков може да се търси в тържествата около 25-годишния литературен юбилей “свидетелстват” и често цитираните думи на юбиляра от официалната му реч, произнесена в Народното събрание: Да, Славейков, моят учител, и вашият () И аз, негов ученик и негов последовател, (...) чувствувам се някак си стеснен пред тоя величавий лик на покойния старец.Да, той, Славейков, трябваше да бъде жив сега, та той да стои на това място, достойно за него, за неговата побеляла от заслуги и трудове глава, той имаше най-законно право да приеме лаврите на народната признателност! /Х; 394/.
          Целият пасаж, посветен на учителя Петко Славейков, ще бъде определен от пресата така: Гвоздът, (…) който направи възхитително впечатление на публиката, (…) даде академическа форма на тая Вазова реч37 (преданата му Муза-ученичка – Евгения Марс, през 1920 г. по повод на двойния юбилей, ще регистрира и другото, масово-неофициалното мнение: Мнозина около мене шепнеха, че твърдението му за Петка Славейков не отговаря на действителността. Вазов беше и тогава по-велик от Петко Славейков, като поет, по-велик и по талант, и по значение в Българската литература.) В юбилейната си реч на тържествената вечеря по случай 50-годишната си литературна дейност Вазов отново ще спомене старият Славейков. /ХІХ, 57; 355/
          Отношенията между Петко Славейков и Иван Вазов, разбира се, имат твърде отдалечено във времето начало, но те (поне публично) не рефлектират върху връзките на сина Славейков с ученика Вазов до 1894 г., когато се отпечатват един след друг в “Мисъл” пътеписите им Пилат и Рила (съдържащ редове, които автоматично отпращат пътеписеца на страната на социалистите в екоконфликта им с Вазов). За Вазовия литературен юбилей Славейков може би прави алюзии още в първото стихотворение от Епически песни (1896), което е конкретизирано с Лайпциг, 1. І. 1895, но все пак се казва Автобиография и въпреки пародийните снизявания на мита за Поета, стои начело на толкова дълго чаканата втора стихосбирка: А който ме знае и знай на какво се обляга / поетът, ще каже: “Не с лира в ръка – а с тояга // небесното чедо върви по световния път; / и лавров венец може би да е виждал в сънят, // когато се той замечтай и забрави унесен… /VI; 121/. Сънят на поета може с точност да бъде фиксиран – казва се Аполоновия жрец и се е случил през 1888 г.: Свит в студений кът, сънувам / аз вълшебен сън: (…) Смъртен прост не е пред тебе, / Аполонов аз съм жрец – / той чело ми е обкичил / с своя вечно свеж венец.38
          Поетовата инсигния във вариант аксиотопия-списък от 1895 е възможно да бъде привидяна като не особено ценна, прекалено не-природна, твърде културна и институционална в друга закачка на неоромантично-теменужния й творец: Над мойто чело лавъра не вий / коравите си листи тежкодъхни; / над друго чело нека той изсъхне, / и лоб плешив от слънце да закрий. /I; 110/, а В манежа ритуалистиката е обявена и за противоречаща на представленията на славянския дух за царете и хероите, (…) и за нашето българско чувство, на което са чужди и доста чудновати образи, увенчани с лаври. /IV; 260/ В очерка си за Тенисън идеологът на “Мисъл” два пъти ще настоява на царица Виктория и харизаното му от нея званиеувенчан поет /IV; 243, 257/, но когато става въпрос за неинституционална практика, за спонтанен акт на признание, както е например в живота на любимия му Петьофи, Славейков без колебание говори с възторг: С вик и залпове поздравяват идването му младежите, яхнали на коне; момите поднасят лавров венец на поета на любовта. /IV; 204/; Херой на деня е Петьофи, чийто портрет, окичен с венци, е изложен на няколко места из града. /IV; 210/ Всичко, припомнено дотук, не е попречило на дисциплинарната процедура (от Аполон насам) да се увенчава-обезсмъртява точно по този начин, защото толкова омразните за модерниста (и постмодерниста) Събрани съчинения в последния си вариант обрамчват поредния номер на тома с… лавров венец.
          Много по-директни в прицеленостите си са текстовете за Змай, Алеко Константинов и Й. Маринополски: Или на сърбите се ревне примера на нашите литературни пъдари, които в телешки възторг провъзгласиха един посредствен стихотворец за народен поет? /IV; 164/; След всичко казано за поезията на Змая, възниква преко въпросът: как е възможно един такъв поет да бъде превъзнасян като “велик народен поет”, “сръбский гений” и пр. и да му се празнува всенароден юбилей? (…) Всенародните юбилеи на такива певци като Змая и Вазова показват само всенародна несвяст. /IV; 168/; Алеко не е погледвал в очите на г. Вазова и не само защото високия ръст на тъй наречения отпосле народен поет е представлявал донейде несгода за това, а защото, тогаз, г. Вазов за него е бил литературен гигант. /IV; 171-2/; Г-н Ив. Вазов, когото, според както сам той вярва, народът увенча, пише само пасквили за тоя народ… /IV; 97/
          За своя “юбилей”, празнуван в кафене България през 1906, Славейков също се изказва с нескривана (горчива) насмешка: …но неговите познайници повярваха и устроиха по тоя повод празник на поета, бозна от къде подушили, че в също време се е падало и неговата сребърна сватба с музата. Забележителното при тоя празник е, че музата на поета не е присъствувала на него, а стотината познати и непознати праздничари, не знаяйки ни поета, ни музата му, ни техните хубави рожби, хич не са знаяли какво говорят. Тоя празник е бил едно любопитно недоразумение, каквото и аз сам един път преживях, и се зарекох веднаж завинаги да не празнувам вече празници и недоразумения. /II; 119/ Майката-муза (болестта, не Мара Белчева), родила-разбудила заложените генетично поетски заложби, ще се обговаря в Буквализмите на “Баща ми в мен”.
                    Ролята на главния редактор д-р Кръстьо Кръстев също трябва да бъде предмет на по-сериозно изследване, но и той до края на 1894 се отзовава все още ласкаво за младенческия си кумир, (тогава, както е известно, се кандидатират и двамата за народни представители в Казанлъшката околия – от различни партии, естествено), а в следващата годишнина на списанието, отново във връзка с юбилея на Вазов, той ще подметне две хапливи бележки по негов адрес39 плюс отрицателна рецензия за Народът, който излиза в едно корично тяло с баснените Доктор Джан-Джан и Бъдещият литературен “кружок” (третият такъв разказ, Японски силуети, ще се появи след десет години, но пък Вазов “признава”, че бил инспириран от Японско-китайската война, водена… през 1894-5 /Ш., 269/ ). А радикалното скъсване на отношенията между “Мисъл” и Вазов настъпва точно година след отпразнуването на първия му литературен юбилей, когато Славейков публикува програмно-разгромителната си статия Един стар херой във вестник “Знаме”, с която започна и този говор.
          През същата 1896 година в цитираната вече рецензия за юбилейния сборник и Балан ще намекне за разрива: И ако някои нарочно се задържаха настрана от тоя праздник, те са били наверно заблудени за значението на юбилея… Не от чувство за справедливост са бликнали в една сбирка от сатири от 1893 година думите, че “Пенчо Славейков е единственния лирически поет, с когото българската литература може да се гордее”; авторът на тия думи е писал по-преди епиграма за “румелийска поезия”, и е показал там ясно, какво смущава неговото самолюбие пред входа в храма на българската поезия… (БПр, 134-5).
          А защо синът никога няма да назове баща си учител в поезията, а даскал,40 и каква е ролята на народния поет в генеалогията на жреца-воин – наченала отново в 1895 г., когато умира дядо Славейков и се “ражда” официално Бащата на българската литература, пре-кръстен по-късно на дядо Вазов – ще стане дума в Буквализмите на “Баща ми в мен”.
          И така, стигнахме до безапелационната победа на homo academicus над homo scriptor,41 резултатът от която може да се изкаже чрез двете валидизирани вече синтагми: българска литература и литературна история (всъщност, само една, защото според Балан историята на литературата (…) за краткост се казва просто (…) “литература”). Залозите, разбира се, са далеч по-големи: (…) в средата на 90-те години ще има и официални юбилеи за “Любословие” на Фотинов и за творческата дейност на Вазов и Петко Славейков, с което българската литература като институция и “славни имена” окончателно придобива статут на нещо, “с което да се гордеем” – т. е. на национален идентификационен символ, обобщава Александър Кьосев в Списъци на отсъствуващото, откъдето са заети и латинизираните персонификации на Учения и Писателя, евристично поставени в (ант)агонална нетърпимост, но всъщност често съучастващи си.
          Последната масирана атака на homo scriptor contra homo academicus съвпада със спирането на списание “Мисъл” – дебатите около правописа през 1907 година, които, естествено, не влечат след себе си сериозни институционални последствия.
          Не твърдя, че Славейков е изгубил “сражението”, искам дори да спомена безспорното – през 1910 г. идеологът на “Мисъл” сам (пре)написва литературата и литературната (си) история, за да направи пирова победата на Институцията: вече 87 години всички се стремим да разгадаем На Острова на блажените, събрала между редовете си цялата мъка, горест и същевременно смазващо ироничната насмешка на homo scriptor.42
          Със следващите страници ще се опитам да огледам една в друга писателската автобиография и българската литературна история и критика, наблюдавайки образите ту през погледите на Иван Вазов и Пенчо Славейков, ту през метавзора на Институцията-паноптикум.

___

1 К ь о с е в, Ал. Списъци на отсъствуващото (ръкопис). Целият файл следва много плътно този проект, опитвайки се да “преведе” в примери-картинки високия му теоретичен дискурс. ^
2 За артефактичния анализ на събитието съм се ползвал от Юбилеят на Ивана Вазов. Тържественно празднуванье 25-та годишнина от книжовната деятелность на Ивана Вазов, на 24-й септемврий 1895 год. в София, издаден в съкратен вид от д-р Борис Вазов през 1942 като N120 от Библиотека Иван Вазов, но не устоях на изкушението да прекарам няколко седмици, “заровен” в периодиката от 1895. ^
3 “Съгласие”, 1895 г., бр. 15 от 22. 09. Цифрата бележи броя. ^
4 “Млада България”, 1895 г., бр. 23. Съкратено МБ. ^
5 Б а р т, Р. Смъртта на автора В: ЛФ, 1990/20 и Ф у к о, М. Що е автор? В: ЛВ, 1991/19, 20, 21. ^
6 С л а в е й к о в, П. П. Хайнрих Хайне В: ЛМ, 1972/1, с. 22; 29.^
7 П е л е в а, И. Физиология на културното самосъзнание В: Четени текстове. Студии върху съществуващи и липсващи страници в българската литература, Пловдив, 1994; с. 40. ^
8 Дяволите, наричат ме “дядо”, припомня репликата на Вазов брат му Борис. Вж. Юбилей и кончина В: Иван Вазов. Сборник от спомени, материали и документи, С. 1949, с. 51-4. Също и Ш и ш м а н о в, И. Иван Вазов…, С. 1976, с. 190. ^
9 За механиките й вж. П е л е в а, И. Слухове и ценности В: Четени текстове…, с. 7-29. ^
10 Вж. по-подробно за това П е л е в а, И. “Под игото” и българското знание за 1876 В: Идеологът на нацията. Думи за Вазов, Пловдив, 1994, с. 94-5. ^
11 “Българска сбирка”, 1895, с. 744. Съкратено БСб. ^
12 “Хасково”, 1895, бр. 17 (юбилеен), с. 3. ^
13 “Сливен”, 1895, бр. 69 (юбилеен), с. 1. ^
14 “Стража”, 1895 – цитатът е по Първият юбилей…, С.1942, с.8. ^
15 И в двата юбилейни сборника им е отделено подобаващо място. ^
16 Б о н е в, Г. Едно мирно тържество В: “Прогрес”, 1895, бр. 2. Съкр. П. ^
17 Литературен архив, т. ІІІ, С. 1967, с. 105-6. ^
18 По въпроса вж. П е л е в а, И. Физиология на културното самосъзнание В: Четени текстове…; с. 29-59. ^
19 “Млада България”, 1895, бр. 3 и “Български преглед” – цитатите са по Юбилеят на…, 1895, глава втора. ^
20 Вж. В ъ л ч е в, В. Иван Вазов. Жизнен и творчески път С. 1968, с. 271. ^
21 Илюстрация “Светлина”, V, 1895, кн. 6 (юбилейна), с. 142. Съкратено Св; “Млада България”, 1895, бр. 23 (юбилеен). ^
22 За силата на списъка вж. П е л е в а, И. Име, помен, памет В: “Литературата” 1995/2; с.146-160 и  К ь о с е в, Ал. Списъци на отсъствуващото (ръкопис). ^
23 Двойният юбилей на Иван Вазов…, Библиотека Иван Вазов, N121, С. 1942, с. 9. ^
24 С този проблем се занимава студията на П е л е в а, И. Македония и краят на историята (Яворовите “Хайдушки копнения” сред и срещу класическия език на националната кауза) В: ЛМ 1994/2; с.126-150. ^
25 Юбилеят на…, 1895, с. 85. ^
26 Пак там, гл. 11, с. 164-184. ^
27 Пак там. ^
28 “Искуство”, 1, 1895, кн. 2-3, с. 27. ^
29 “Български преглед”, ІІІ, 1896, кн. 1, с. 134. Съкратено на БПр. ^
30 Много от метафорите и идеите на тази част са заимствани от езика на С т е ф а н о в, В. Литературната институция; с. 9. ^
31 Х р а н о в а, А. Литературно-историческият наратив “Баща ми в мен” В: ЛВ 1996/23; с.10-11. ^
32 “Новини”, V, 1895, бр. 62 от 05 май, с. 1. ^
33 “Знаме”, 1895, бр. 54, с. 3-4. ^
34 Наскоро в един разговор с П. Дойнов В. Трендафилов съвсем круто назова проблема, помествайки го в занимаващата ме културологична рамка: Тоест, у нас предварително се очаква, че след като имаме вече нова литература и сме независима държава, трябва да има голям връх. Вазов е изпреварил с пет-десет години другите и съответно се постулира на върха. Защо е враждата между него и Пенчо Славейков? Ами заради оспорването на този връх. Пенчо Славейков разсъждава така: Вазов е връх, но е от друго поколение. Редно е заедно с баща ми да си отиде и той. Но Вазов не си отива. Що тогава да не му разгоним фамилията…(смях) Това е синтаксисът на разсъжденията на Пенчо Славейков. Той усеща предварително назначената нагласа, върхът е едноавторов или в най-добрия случай – поколенчески. И Пенчо Славейков предявява своите “канонични права”. Но това е властови, а не творчески жест. И това го ебава като творец. Вж. Т р е н д а ф и л о в, В. Патриархални рецидиви В: ЛВ, 1997/16, с. 13. ^
35 М л а д е н о в, С. Иван Вазов и Пенчо Славейков (Бележки към историята на една привидна антитеза) В: Сборник на Съюза на българските писатели, С. 1920, т. І, с. 93. ^
36 А т а н а с о в, Н. Иван Вазов и Пенчо Славейков. Диалог на Острова на съзерцанието В: “Българска мисъл”, VІІІ, 1933/V-VІ, с. 329-46. ^
37 Юбилеят на…, 1895, гл. 4, с. 25-54. ^
38 Литературен архив, т. ІІІ, С. 1967, с. 276-7. ^
39 ”Мисъл”, V, 1895, с. 244, с. 770 и с. 869-871. ^
40 А р н а у д о в, М. Из живота и творчеството на Пенчо Славейков (изповеди и показания на поета) В: “Съвременник”, І, 1921, кн. 1, с. 21. ^
41 Не ми се иска да използвам средновековното разделение на lector и auctor заради конфесионалния му привкус. Вж. Б у р д и й о, П. Четене, читатели, книжовници, литература В: Казани неща С. 1993, с. 115. ^
42 Това критическо безпокойство и тревожност по отношение на  антологията е особено силно през последните десет години, в които се появиха много и все хубави литературоведски фрагменти за На Острова на блажените. Симптоматиката на невъзможността за “сюжетиране” на Славейковия (авто)метаразказ е професионално разголена в пилотните текстове на филолози от три поколения (проф. Н. Георгиев, проф. А. Натев, ас. О. Спасов, студ. Б. Курташева), съвместени В: Усвояване и еманципация. Встъпителни изследвания върху немска култура в България С. 1997, с. 213-53. ^
 
 
 

Борис Ангелов "Дебатът Славейков - Вазов или идеологът на "Мисъл" срещу идеологът на нацията"

"Литературен клуб" >>> съдържание >>> следваща глава