І. УВОД:  VАЗОВ  vs  SЛАВЕЙКОВ


           Дебатът Славейков – Вазов обикновено се мисли като агресия на Единия срещу другия, първия против Първия, младия срещу стария или, иначе казано, еднопосочна и едностранчива атака на утвърждаващия се срещу утвърдения в Литературата. Примамливото в сюжета обаче е не друго, а виртуалният интертекст, изтъкан от репликите, нападките, критиките и дупликите на много човеци на словото, гласовете на които не могат да се пропуснат в това предано писане за идеолога на “Мисъл” и идеолога на нацията.
          За разлика от художеството, където въпросът: “Кой всъщност говори?” (вече) е ирелевантен, в коментиращото го метаезиково пространство този въпрос никога (повече) няма да загуби авторитарността си заради по-големите залози, заради по-настойчивите воли, които натрапливо диктуват желание за още и още уникати-подписи под много и различни думи. Титрологичната стратегия на този текст не само заради естетиката отся от многотиите на номинативните комплекси точно тези фамилни имена, но си и позволи да ги разположи в “обратен” ред – просто няма никакво значение дали ще е Цаклин срещу Белчин или Габровски contra Гелдерн. Почитащият патос на всяко писмо за Класиците дори изтри от заглавието кавичките, обрамващи две от безсмъртните български имена,1  които в този палимпсест имаха вид на спортни отбори. Тук Имената са мислени като Текстове, зад които се крият критическите речи на Иван Вазов, Пенчо Славейков, д-р Кр. Кръстев, д-р Ив. Шишманов, д-р В. Балджиев и много други, внесли свои реплики в театъра на дискурсите, в който пиесата (за)сега е само matinee, режисирано в едно маргинално писмо.
          Завършвайки за заглавието, добре е да се напомни, че в българската литературна аксиотопия-списък2 присъстват поне две личности с почти еднакви лични и с напълно еднакви фамилни имена, чиято съкратена ортография често буди недоумение при полупрофесионалното изписване/изговаряне, даващо основа на несекващи в никоя генерация обучавани анекдоти за П. Р. Славейков и П. П. Славейков. Та – все още не е сигурно дали Вазов е versus Славейков-син или баща, нито пък дали не чертаят генериращ романова случковост триъгълник, който забавлява психоаналитично изкушените четци.
          На 28 септември 1896 г. в подлистника на вестник “Знаме” се публикува втората част на прочутата рецензия за новоизлезлия Вазов роман Нова земя, подписна от Любомир Цаклин. Един стар херой3  може да се прочете и като манифест, и като покана за екзекуция или дуел (наследен междувпрочем и, естествено, никога несъстоял се), и като известие за обявяване на словесна война – трудно е да се третира само като рецензия от някой си  кюстендилски дилетант за най-популярния по това време български писател. Псевдонимът скоро е разконспириран на страниците на вестник “Мир”, а и самият Славейков не е твърде усърден в прикриването на авторството си, но, така или иначе, текстът не е коментиран в отговора на романиста, публикуван в “Българска сбирка” с обичайните за Стефан Бобчев инициали. “Редакторската” бележка е изпратена на главния редактор предния ден, на 27 септември /ХХI; 213-4/, но е съмнително да се предположи, че в нея се говори предимно за Беньо-Цоневата статия, защото Вазов е изчаквал продължението на текста от “Знаме”, първата част на който се публикува два дни преди това, на 25 септември. Финалът обаче (буквално a la Луис Борхес) има дата 29 септември, но за това после.
          Първият критически текст на Пенчо Славейков  е стратегически план-конспект, който в следващите петнадесет години умело ще бъде изговарян точка по точка, разширяван в някои части и перфидно изострян в други, но винаги присъстващ в прицеленостите на неговите метасюжети. Дебютът на Славейков е първата радикално посочваща предмета си реплика в дебата му с Вазов, която ще остане и единствена – никога повече той няма да си позволи подобна разголена референциалност, въпреки че последвалите думи по нищо не отстъпват в патоса си. Почти всичките му критически текстове обаче, занимаващи се не само с български, но и с чужди творци, ще съдържат в себе си – някои по-отчетливо, други не чак толкова – интертекстуални нишки, водещи към писането-и-живеенето на Иван Вазов.
           Началото на рецензията прави може би единствения в Пенчо-Славейковата текстовост реверанс към нашего брата филолога – позоваването на професор Беньо Цонев е само първата стъпка към ясно заявената склонност за (много)ученост и оттам към обсебване на привилегирована метапозиция за изричащия присъди поет. Реторическата жестовост на жреца, в стремежа си да изкаже веднъж завинаги истината за прозаика Вазов, посяга и към авторитетно говорене на немски език, и към образци от литературата на Метрополията, за да обясни невъзможността на не-гения да бъде сам Литература – с жанровете й, със стиловете и направленията й. Зад това, казвано е вече,4  се крие и жанровата аксиология на кръга “Мисъл”, според която лирика и литература о-значават едно и също и безпроблемно могат взаимно да се изговарят.
          Реторическото оръжие на жанровата деноминация само подсигурява и усилва валидността на твърденията: (…) г. Вазов силно желае да бъде признат и (от зевзеците?) за поет епик, като се е заел в ред пасквили под многозначущето име романи да възсъздаде най-важните събития из нашия обществен живот; хероят Огнянов (карикатура на действителния херой Левски)… /IV; 10, 12/
          Поставен в същия коридор, в който versus е верифициращо снето във verses, Вазов вече може да участва в надпрепускането по страниците на българската литература, защото равният start отменя валидността на времето, а на общата писта ще се състезават по-късно всички поети от преди и от сега (допуснатите обаче до финалната права “стари” са само Чинтулов, Каравелов, Ботев и, разбира се, Петко Славейков, а Вазов неусетно ще изпадне нейде между зори и тъмни зори в необятната “черна дупка” на времената преди, конструирани вече наново от идеолога на “Мисъл” според телеологиите на сегашността – без каузалност помежду им!).5  В тъй недолюбваната по-късно от Славейков-син институция на литературната история има, според Един стар херой, запазена ниша и за Вазов лирика, създал образци по вътрешна стройност и хармония /ІV; 6/ като стихотворенията Тръносливката и Леопарди, но не и заради лирико-епически все пак произведения като В Царството на самодивите и Грамада (a propos, за последната поетът критик никога няма да бъде съвсем наясно какво да напише, колебаейки се между завещаната от бащата негация точно към този текст, който е последният проблясък на един угасающ талант /Х; 226, 365/ за стария възрожденец, и личните си усети и пристрастия, на които се е отдал вече в През Клисура /V; 366/ и които ще препотвърди в In corpore /ІV; 188/).
          Литературната история ще се окаже още веднъж висок залог за текста: В историята на българската литература той ще заеме почетно място на поет, който е направил много за окършването на българската стихотворна реч /ІV; 9/. Изреченото от кюстендилския критик Цаклин експлицира отношение към Езика, което ще бъде много важно за по-нататъшното случване на дебата Вазов – Славейков, защото дискурсивните доктрини на класиците, отложени в различни по жанр текстове (стихове, критика, писма, изповеди, интервюта, речи), кръстосват за сетен път съдбите и думите им. По-късно ще се анализира и използваният сега псевдоним Цаклин, с който си служи още преди десет години братът Христо Славейков…
          Освен като реверанс към миналогодишното изказване на Вазов, в което заслугата на Петко Славейков е видяна в това, че той пръв със своя майсторски чук издяла из грубата скала на българский език статуи с изящни линии и форми /Х; 394/, цитатът подсказва и за усет към словото, природността на което е призната за първична, а възможността за опитомяване и одомашняване като демиургичен жест на културен герой, обладател на мистични енергии и инструменти за дисциплиниране на божественото дарение. Фигуралните редове, вместилища на казаните вече отношения към Езика, ще бъдат детайлно анализирани както в ризоматично застъпващите се, така и в разминаващите се пунктове в хода на разгъването на този наративен модул от сюжета за класиците. Още отсега  е ясен неоромантичният му корен, а за да се при-ключи вече с “немската следа” в Един стар херой, с която ще се занимава усърдно психоаналитичното за-ключение, трябва да се припомни поредният реторичен ход на Лайпцигския възпитаник – обвинението в плагиат,– толкова модерно преди сто лета и зими по нашите литературни земи.
          Ония творения, които наглед биха дали право г. Вазову да стои по-горе от своите предшественици, са чисто и просто чужди, не негови; той ги е предал, а не създал /ІV; 9/, настоява критикът. За предшествениците и създаването (им) няма какво толкова важно да се каже след Борхес, но за образците им има. Според Славейков, стихотворенията на Вазов Гете и Ековете са заимствани от текстове съответно на А. Грюн (Der Ietzte Dichter) и Ф. Коппе (L`Echo), но срамното за заелия е не друго, а оригиналната теглилка на европейския авторитет, отмерваща в други стандарти, в които някой си А. Боровиковски /ІV; 10/  няма валидизираща мощ, както може би за К. Христов преведеният от модерниста в Немски поети Л. Якобовски (в края на страдалческия си живот, изгнаник в чужбина, Пенчо Славейков вече няма да е толкова толерантно настроен към чуждото и за да запознае 15-годишната си приятелка Джиджина Вердоя с българската литература, ще й преведе на езика на Данте… Ековете от Вазов).  Но в 1896 и особено седем години по-късно, когато се появява в “Мисъл” Историята на една малка песен, той ще бди за неправомерни заемки от и неточни версификации на европейски литературни знаменитости. Още в рецензията си за Вазовия роман Нова земя П. П. Славейков заявява пристрастията си към автора на Ein Fichtenbaum, за което ще стане дума в Какво е за тях Хайне?.
          Авторитетът на немскоезичния писател е придърпан, за да осветли основната теза на рецензията: Когато епическият поет дири в нещата, подобно на научния изследовател, самите неща – лирическият поет дири в тях себе си /ІV; 11/. Несъвместимостта на метода на лирическия поет и метода на епическия /ІV; 12/, обяснени с такъв научен патос, е използвана, за да покаже пряката реципрочност между дарбата на лирика Вазов и некадърността на Ив. Вазова да композира /IV; 5/ – изключение  прави само  геният, но за гения, знае се, няма писан закон /IV; 5/. По силата на тази рационалистка аксиома, колкото по-добър е един творец като лирик, толкова по-слаб ще е като епик, защото такъв поет е най-малко обективен, най-малко способен да наблюдава нещата и да вижда в тях онова, което немците наричат Ding an sich /IV; 11/.
          Следствията са лесно предсказуеми: Всичките действуващи лица в романите на г. Вазова, от Огнянова до Рачо Пръдлето, издават подло автора си, защото като чисто лирически поет във всяко лице той е виждал само себе си, изобразявал е сам себе си – и ето че наместо Рачо Пръдлето се явява г. Вазов, във всичкото величие на херой хвалипръцко /IV; 12-3/. Този тотален автобиографизъм, вменен в случая като вина, ще се окаже след десет години валиден и за художника изобщо, (…) който и явно и потулено в своите творения говори за себе си – а може би и само за себе си /V; 180/, но ще стане и основният операционален принцип на известната Славейкова автоантология, която след четиринадесет години поема удара от хвърления сега бумеранг – голяма част от рецензиите за На Острова на блажените се възмущават главно от скандалната огледалност между графиките на “авторите” и “преводача”, вкупом твърдящи, че  има само една книга в българската библиотека – и тя е преводна.
          Шизофреничната ситуация не е описана от Славейков с езика на науката за душевното здраве, защото текстът вече би заприличал на трактат от толкоз много ученост, а и още в първата част на рецензията си той е определил точната диагноза за писателския си съперник: Поетите, особено лошите поети, страдат от невинната психическа болест, известна под име самозаблуда… Съзнанието на г. Вазова, че той е написал няколко хубави лирични песни, го е довело по един или друг път до самозаблуда, че той е най-добрият български поет (…) Г-н Вазов в тая си самозаблуда прилича на онзи разсилен, комуто се поревнало да бъде министър (…) додето работата дошла до павилион “Д” в Софийската болница /IV; 10/ (точно след 23 години народният поет ще сподели с Шишманов: Пенчо страдаше от автолатрия,6  което поразява със сциентизма си и… с паралелизма, естествено).
          Морбидната троповост в езика на критика не се ограничава с това, а с настойчивост дописва отчайваща анамнеза: г. Вазов със своето късогледство и още – хора като г. Вазов или Стремски, (…) нравствено келеви личности; г. Вазову (…) липсва “цар в голове”, може би защото му липсва и глава /IV; 12, 15/. Медицинският фигурален ред ще присъства натрапливо във всички следващи метатекстове на поета, а най-вече, поради известни очевидности, в пренаписването на собствените си автовизии, изговарящи в неразкъсваемо единство живота и творчеството на първия български модернист.
          Физиологията на културното самосъзнание ще назове още и още метафори за собственото си живеене, но и за Вазовото писане – тук се натъкваме само на началото: Но най-главната прилика на двамата велики поети, Вазов и Херсаков, е в това, че (…) техните произведения миришат на пот и спарен кабинетен въздух /IV; 8-9/.
          Соматичното в словото на Славейков е с пределно ясен реторичен прицел, за да бъде коментиран по-обстойно сега, а аналогичните Вазови метафороидни реплики ще са предмет на отделен файл, условно онасловен – Фатализмът на “Ана Каренина”. Само за отпратка към прочут Славейков предговор, появил се след седем години, ще се цитира следното: Такива натури като г. Вазова ги има легион; целта на техния живот е да ядат печено агне, сложено на готова трапеза, да говорят масали, зевзеклици, да пият наздравици за “благоденствия” и, отнемай-къде, понякога да пишат глупави романи или пък антрефилета в “Мир” за съхранение statuquo-то на своята слава /IV; 16/. За връзката на яденето и пиенето с говоренето и писането ще стане дума по-късно.
От психиатрично диагностициране не са се отървали и по-читателите на Вазов, които, както е пословично известно, Пенчо Славейков натирва при всеки удобен случай – с повод и без повод: (…) то е мнението, що въздигна г. Вазова в очите на оная тълпа идиоти, която му направи многошумен юбилей /IV; 7/. Bold-исана е и последната лексема, защото, струва ми се, тя стои в основата на спора Вазов — Славейков, което и ще бъде обосновано в Юбилеят и/на българската литературна история.
          Краят на дебата, отшумял и почти забравен вече, е поставен отново от литературен юбилей, този път Пенчо-Славейковия, ускорил смъртта на изгнаника и сложил граничната точка, отвъд която словото най-после е станало дело – поне според Бегли спомени на Мара Белчева. Мнозина са склонни да приемат, че двойният юбилей на Патриарха на българската литература е довел до кончината му година по-късно – биографичните успоредявания обаче ще се изреждат другаде, не тук.
          Подхвърленото в Един стар херой за 25-годишния литературен юбилей на Иван Вазов е напомнено в статията за Змай след три години, а и в разноредови текстове като биографичния Алеко Константинов, автобиографичните Автобиография и Иво Доля или лирическия Над мойто чело лавъра не вей, алюзиите в които са прозрачни дори и за непреднамерения наблюдател.
Беше вече споменато, че вкрая на втората част, появила се в 44 брой на вестник “Знаме” от 28 септември 1896 г., стои странното: Кюстендил, 29 септември и подпис: Любомир Цаклин. Редакторите на Славейковите Събрани съчинения обясняват (напълно основателно и логично) разбъркването във времената с честите (и) тогава печатни грешки в периодиката и въобще в книжнината нашенска /IV; 404/. Беше изказано и твърдението, че Един стар херой е всичко друго, но не и само рецензия за втория Вазов роман, продължение-протеза на популярния и в странство национално-идеологически конструкт-конспект – Под игото. Поради липсата на по-стриктна темпорална конкретизация (не е случайно, че точно година няма до датата и подписа), би могло да се привиди сюжет в грешката: както е известно, на 24 септември 1895 г. Иван Вазов празнува първия си литературен юбилей и тогава 29 септември би отбелязвал идеалната точка за коментар на събитието – първата част от рецензията в такъв случай автоматично придобива дата 25 септември и т. н. Наративът, естествено, се препъва още на встъпващия си ход, поради простата причина, че рецензията би предхождала “предмета” си, референта Нова земя, и тогава не става ясно кой всъщност е авторът, кой рецензентът и т. н.
          А защо е толкова важен първият институционализиран литературен юбилей в българската културна история и какви престижни управленчески потенции и залози обладава, ще стане дума в следващите няколко страници.

___

1 За нужните невидими кавички, които ограждат собственото  име, пише  Д е р и д а, Ж. Signeponge/Signsponge, New York, 1984, p. 8. ^
2 Тук използвам нео(ана)логизма на К ь о с е в, Ал. Хетеротопия и хомотопия (Към една фукоянска типология на модерните топоси) В: “Литературен вестник” 1995, 13.-19. 12., с. 12-3. Нататък ЛВ. ^
3 Цитати от П. П. Славейков и Ив. Вазов са по последните им Събрани съчинения (Вазовата критика се цитира и по изданието от 50-те), римските цифри бележат тома, арабските страницата, а bold-ът е мой. ^
4 Вж. Т и х а н о в, Г. Критическото наследство на кръга “Мисъл”. Категории и проблеми В: Тълкувания. Текстове върху българската литература след Освобождението С. 1994, с. 105-9. ^
5 Вж. Х р а н о в а, Ал. Литературно-историческият наратив “Баща ми в мен” В: ЛВ 1996/23, с. 10. ^
6 Ш и ш м а н о в, Ив. Нашите срещи В: Иван Вазов. Спомени и документи С. 1976; с. 183. Нататък Ш. ^
 

Борис Ангелов "Дебатът Славейков - Вазов или идеологът на "Мисъл" срещу идеологът на нацията"

"Литературен клуб" >>> съдържание >>> следваща глава