IV. ПСИХОАНАЛИТИЧНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
КАКВО Е ЗА ТЯХ ХАЙНЕ?


Ако не беше Вазов, сам Славейков
щеше да бъде Вазов

Д. Осинин

         Медицинското в заглавието е само метафора и няма връзка с методологията на модерната в днешно време психоанализа на литературата, а алюзивността е случайна и не отпраща нито към Хамлет, нито към Септември – просто текстът “Хайне” е пресечната точка на автовизиите, които инструктивно са изковали Иван Вазов и Пенчо Славейков. Друго изследване постави вече в различен контекст питането Чий е Хайне?1 като важна част от дебата между Вазов и “Мисъл”, но тук той ще се третира в по-строг биографичен аспект. Втората половина на този текст разчита на изписани от Албена Хранова изречения, към които ще се съположат нови в подкрепа на определени литературоведски интуиции. Презастраховащият се с чужди думи увод на заключението е удобен подстъп за по-категоричното артикулиране на романовата моделност в следв ащите тези.
         Несъмнено Хайнрих Хайне е любимият автор на българския класик. За него той отпечатва пет текста: Историята на една малка песен (1903 г.), бележката след Рицар на светий дух в “Мисъл” (1906 г.) – тя е използвана и в двете му антологии: На Острова на блажените (1910 г.) и Немски поети (1911 г.), Хайне в България (1907 г.). В архива на поета се пазят обширна биография на немскоезичния писател, седем тетрадки с цитати и предварителни бележки към замислената в Германия дисертация на тема Влиянието на Хайне в руската литература, планове за статия Хайне в България през (чрез) русите и преводна сбирка Книга на песните, в която е проектирано да влязат и Пенчо-Славейкови стихове, писани под влияние на Хайне (обратното е вече осъществено в Епически песни (1896 г.), в които е включено като авторско произведение Рицар на светий дух). Колегите му от Лайпциг си спомнят за една изнесена сказка и неп рестанно четене на Хайневи текстове и б иографични изследвания, които са прошарени с приписки и дебело подчертани пасажи. Въпреки ужасните телесни страдания (или заради тях), Славейков предприема дълго пътуване до Русия, за да използва по-пълните библиотеки, но първо претърпява катастрофа, а после е екстрадиран за нередовни документи.
         Припомнени бяха всеизвестните факти, за да се подчертае обсесивността на биографичния текст “Хайне” и оттам валидността на всичко, изречено по негов адрес. За голямото влияние, което е оказал животът и творчеството му върху него, Славейков за пръв път пише през 1902 г., на Коледа, в автобиографичната скица Олаф ван Гелдерн, препечатана и като предговор на Епически песни (1907г.). Странното име, което Пенчо Славейков поставя като подпис под най-изповедалната си лирика, е може би контаминация от моминската фамилия на Хайневата майка и поемата Рицар Олаф. В автобиографичната част на манифестната сказка Българската поезия (1906 г.) отново е припомнено казаното по-рано за елиноюдея, който съчинил Книга на песните за двете си братовчедки, а Пенчо Славейков посветил първата си стихосбирка на втората – Нина Вълнарова.
         Тук някъде свършва сухата фактология, за да даде път на други съотнасяния, които съвсем нямат толкова строг сциентистки патос. При подготовката на Хайневата биография българският модернист е подчертал едно изречение, с което авторът на
Ein Fichtenbaum се е опитал да характеризира Лутер: Понякога биваше разгневен като буря, която изскубваше дъбове, а след това отново тих като зефира, галещ теменужките.2 И трите bold-исани думи участват в мащабен Славейков интертекст, който ще бъде разплетен и изтълкуван. Първата е смислов алофон на вихър, за което стана вече въпрос в Буквализмите на “Баща ми в мен”, но там умишлено не се акцентува върху това: вихрена бура (СЩ; І, 12); проста спретна песен, мила като полско цвете, било във вдъхновен химн, величествен като развилняла буря. – А все пак над тая външна пъстрота властвува духът на висше единство (Гетевите песни; ІV, 223); Както явора, той е впил могъщи корени дълбоко в родната земя, и никаква буря няма да го изкърти оттам. (Гете в НП); Человекът щастето посея, / семето му скоро цвят пусна – / но го вятър и буря зловеща / чак от корен, клето, изтръгна! (Хайне; Арх, 141); Болни и безумни са били, които са буря за застоялото, преценителите на всякакъв род ценности и удобства. (Зар; 79); В “Проповеди на планината” има цяла буря от афоризми: тежко и горко на ония посеви, върху които се разрази тая буря и градушка! А собствено това е целта на автора. Той зида бъдащето, а да се зида крепост, тряба да се очисти, прокопай и изравни мястото за градеж(ІІ; 131); Светия гняв и в нас опази оня здрав / дух, който вихъра на днешний ден раздуха. (…) Светия гняв! Кърма на всяка земна буря – / той всичко ще развей, той всичко ще разтуря, / което нам до днес запречвало е път (…) И ще пробием ний с меч пътя из тъмница / към въздух, ведрина, свобода и живот!… (финалът на реч от Войводата, който е Петко Каравелов, омаял младия Пенчо с декламациите си на Хайневи стихове в руски превод; ІІІ, 136)
         Биографичната конотация на буря е свързана с описаното по-рано разделение на дух и тяло, което поетът свръхаксиологизира в някои свои текстове. Както е известно, Хайнрих Хайне е страдал от същата болест – сифилис,– но последвалата парализа била почти пълна и той прекарал дълги години на легло, което иронично нарича дюшечен гроб (с този “термин” Славейков обяснява страданията си в краткото C.V., поискано от Алфред Йенсен –
Heines Matratzengruft). Ръкописният животопис започва с разсъждения за значението на тези дискурсивни практики и нескрита апология на духовната биография. Пак тук Славейков се спира пространно на Хайневата болест и отражението й в творчеството му: От всички обвинения, които са се трупали върху Хайне, едно на глед каточе е вярно – той е болна душа. Но жестоко се мамят ония, които термина болна душа – и модерните художници най-често търпят същия укор,– пр оумяват в буквална патологическа смисъл . В известен смисъл, душата на всякой художник е болна. Тъй както е болна всяка майка, която в болка дари на свят своите рожби. Всяка здравина има болно място – болното място на една мида – мястото, гдето се заражда маргарита. И най-здравия художник, Гете, и той по уверението на един немски професор е болен. А факта, че Хайне е лежал дълги години недъгав, че здравето му, неговата нервна система, е било накърнено още от ранни младини, тоя факт още повече укрепя убеждението на ония, които и без убеждение са убедени. Защото едно най-популярните суеверия на нашето време е: здрав дух в здраво тяло. Всяка лудница е пълна с опровержения на това медицинско остроумие: всяка лудница прибира все здрави телом. Последните творения на Хайне, на болния тялом художник, са неговите най-високи художествени творения. Това е истина потвърдена от всички негови критици. Туй, което е тука частен случай, научни авторитети го дават за общо нещо. (…) творенията на неговата душа, са едни от най-здравите, които световната литература притежава. И макар че в немалко от тях ехти стон на развредени рани, общия им тон е жизнерадостен, здрав. Ако би искали да охарактеризират с една дума Хайневото творчество, едва ли би намерили по-вярна от – то е химн на живота! (…) Една несъмнена истина е отбелязала историята на културата в своите анали – че дълбоката скръб, спотаявана или демонстрирана, е основата на всяка велика натура. А величието е болно само за Ломброзо и за мъдърствуващите на ограничената основа на здравото тяло: “премудрости мiра – безумiе пред творца!” За нашето, модерното време, олипийското спокойствие на Гете, негова суверенитет е чужд, оттласкващ, смущаващ. Той ни встуденява, ний му се очудваме само, като на някой от ледените а лпийски върхове. (…) Ний се срещаме със свой брат, кръв и нерви от нашата кръв и нерви, неволник измъчван от същите болки, които вгорчават и нашия живот, носител на скърби и радости, с които тупа и нашето сърце. Такава среща води до интимност, преданост и съвместен живот, за които човек е тъй жеден. /ЛМ; 25-6/
         Последният параграф е подобен на изчегъртания от Честит поет, но противоположен в назидателността си: (…)
не както Тенисон е правел с другарите си – да се качва и слиза едно подир друго двадесет пъти на някой стол за изпитване кому мускулите на нозете са по-силни. /ІV; 245/ Разклоняващите се ризоматично пътеки на биографията водят и към други текстове – думите за мидата и маргарита са употребени вече в Историята на една малка песен като алегория на Ein Fichtenbaum и Хайне, а изречението за духа на творчеството му поразително много напомня цитирания вече пасаж от Олаф ван Гелдерн, който “прескача” и в Българската поезия: Наистина, аз разказвам най-вече нерадостни събития из живота на разни н еволници, но не към тяхната външна съдб а е прикован погледа ми, а към онзи мир на чувства, настроения и душевни кризиси, от които не лъхти тъмния дух на отрицание живота. (…) аз твърдя, че моята поезия е жизнерадостна, макар по лицето на музата ми да има няколко меланхолични брадавици /V; 186/.
         Този сюжет Славейков нарича орисия и твърди, че в едноименното стихотворение, изместило Автобиография от новото библиофилско издание на Епически песни, се е опитал да характеризира Хайне, на когото е било и посветено: Zum Gedд chtnis an M
eister Heine, но в ръкописните планове за стихосбирка Песни и поеми то фигурира така: Орисия (И.В.)– Люлка, орисница (намръщен образ), което ще рече, че е използвал Вазовата поема В Царството на самодивите (срв. вещиците фърковати, / що над мойта люлка лепа / нявга са съвет държали / и с усмивка зла, свирепа: / “П ей, люби, стр адай!”- казали.; V, 117), защото в същите планове по-надолу следва Народ. сказ. (К.В.), което редакторите категорично разчитат като Константин Величков. /Арх; 175/ От Вазовата поема Пенчо Славейков си е преписал в тетрадка с афоризми и сентенции стиха на най-хубавите песни / изворът е скрит в сълзите и по-късно го поставя като мото на симптоматично онасловеното Бащин край, останало в ръкопис.
         С това се изчерпват строго биографичните смисли на буря, но само за да дадат място на литературно-историческите, които отново могат да се разкажат според него в животописния жанр. Автовизиите за българската художествена традиция са заключени в идеите му за Свръхчовека, който е изразител на вечното завръщане, но и синтез на миналото, ново начало, което фигурално се представя чрез прастарата вегетативна идеологема за семето (трите стадия ще добият антропонимност по-късно). Разцепването на континуалността и конституирането на нова и независима парадигма – темпорално-аксиологизаторска – се представя и чрез секирата
, брадвата и меча, които отново работят в същата метафорика. Последната е романтично съчетана с лира и “четена” от Възраждането3 насам като идеалната синекдоха на харизматичния Водач (Ботев и Хайне равноп равно съучастват в себемод елирането). Това твърди и д-р Кръстев по повод на стихотворението за бледния незнайник (или бледния Хайнрих), което е историята на живота и смъртта на Славейков… тая дивна приказка – животът и смъртта на Пенчо Славейков! Идеологът на “Мисъл” вече е изписал-пожелал аналогичното самоизговаряне – легенда или мит, които, подобно на Сартровия наратор от Погнусата, се опитват да хванат времето за опашката. В последната си книга, Взрив и култура, руският семиотик Юрий Лотман се занимава в по-широк културологичен аспект точно с тези идеологически автомодели, които изкристализират винаги при кризисни “сътресения” в социума.
         Вегетативната фигуралност в критическия дискурс на Пенчо Славейков най-често е отнесена до немските следи Гьоте и Хайне. Ръкописната биография съдържа един ключов пасаж: Хайне е предтеча, кръстител. Един от
разрушителите на миналото, което той разрушава с болка на душазащото под развалините на туй минало сам той погребва не малко свидни и святи за себе си неща. Той чисти пътят, по който днес вече сигурно върви, онова, което ще дойде. (…) Един тъмен лес, пълен със сенки, тайнствен и примамлив, гдето всякой, който се отбие да почине, ще вдъхне с негова въздух в гърдите си целителната отрова на копнежа (Sehensucht). Той е модерен човек, в чийто д ушевни дрезгавини е видет само един – е дничкия ясен пункт – аз и моето право да живея както аз намирам за добре. Азът на великия човек, а не на ботнитаните недъгавци. /ЛМ; 23/ По-нататък става ясно, че Хайневото изследване Романтическата школа е гробището: На излизане от тази гробница – Хайне сам характеризира историите на литературата: Morgue (морга), гдето всякой дири близки нему мъртвеци, които той обича, с които е рода. (…) Но аз бързам да изляза на чист въздух из тези гробници, гдето има заровени и живи още хора /ЛМ; 29-31/
         Пенчо Славейков вече е парцелирал българското гробище – в него са настанени през 1896 г. Иван Минчов Вазов, през 1901 г. Петко Рачов Славейков, в 1905 г. Христо Минчов Белчев и в 1910 г. Иво Доля. Преди поетите да бъдат преподредени, трябва да се разнищи втората лексема от Хайневото изречение за Лутер – дъбове. В предговора на Стихотворения синът е характеризирал баща си така: Като могъщ клонест дъб той се възправя на синура на нашите дни, метнал своята широка сянка над ратното поле на миналото. И всички, които са се отморявали, макар и за минута, под неговата сянка, те разказват и ще разказват легенди за него – за да ги повтарят и онези, що ще го съзират отдалеч в бъдещето: защото, този единствен път
, легендите за живота на един българин са истината на негова живот. /ІV; 356/ На следващата година Пенчо Славейков описва бащата на Олаф ван Гелдерн с подобна троповост: Стария необезв етвен от бурите дъб ще е усещал може би, че изникналия от семето му младок няма да го посрами с израста си, дори при сгоден случай той сам е тласкал и явно и покрито тоя му израст. (…) Но крушката беше паднала и тъй под крушата. /І; 174/
         Преди тези два текста конотативното поле (всъщност Ваймарски парк) на дъба е зададено през 1899 г. в Гетевите песни: белостволи буки и мощни дъбове
(…) видим символ на тяхното целокупно величие, под чиято сянка не един път от тогава съм се отморявал /ІV; 222-3/
         И така, след като е сравнил Гьоте и П. Р. Славейков с дъб (вариантът с крушата ще повтори в очерка за Бор-е Вихор), Славейков-син започва статията си Хайне в България така: Че безвъзвратно се минаха дните, когато властителя (и владетел, а не само княз) на една страна е бил централна лампа, която са облитали, на която са пърлели крилата на вдъхновението си както големите бръмбъри, тъй и пеперудите на културата. Сега властителите приличат на тъмнокори
дъбове, около които се събират ония животни, за които желъдите са душевна услада. Не на сянката под неговите клоне растат и цъвтят цветята на културата, че там въздуха не е особено чист, а в тишината на самотността, както казва Гете, един от великите императори на културната мисъл. Князете, които властвуват над мисълта и вдъхновението на человечеството, са съвсем от друга пасмина. Оби кновено това са неволници, които не се търкалят с колесници по световния път, и които обичат да се попохвалват, че нектар е питието им, особено кога няма кой да ги почерпи чаша бира. Празни са джебовете на тия поети-князе, но затова главите им са обилни с идеи, а сърцата – с любов и злоба. (И злобата е свята, ако любовта – Майка Божия – я е родила). И само такива князе са имали влияние и дома си, и на чужбина. Такъв един княз е Хайнрих Хайне. /V; 252-3/
         През 1907 г., когато е писан този текст, е пределно ясно кой кой е – Иван Вазов от 1895 г. насам е дядо Вазов, Народния поет или само Поета (така поне твърдят съвременниците му (вж. напр. Рачо Стоянов) и самият Славейков-син: Поетът казва: война!
; Пред натрупаната с книги маса моя стар баща е надвесил беловласа глава, уморен от дългогодишни бдения. Той държи перото в ръка, макар друг поет да е дошел на смяна, оружието си той още държи в ръка и с него чака последний удар.; V, 313; Арх, 63). А и патриаршеският ореол се формира горе-долу по това време, за да изразява аксиоматично Литературата – ориенталският пирамидален модел признава само полигамията, не и плурализма. В това е и смисълът на церемониалните практики около първия публично валидизиран литературен юбилей у нас. Вазовата 25-годишна художествена дейност се чества не по повод на тво реца, а на тв орението и “денотата” му, защото за дата на празненствата е избрана тази, на която е повален сопотският бор през септември 1870 г. В пресата от ония години не липсват вегетативните фигури, които оприличават българската литература на градинка, а Вазов на градинар, който посял Борът в нашата литература или още по-круто казано: Вазов е Борът.
         Пенчо Славейков публикува тогава на страница 389 в четвърта книжка на “Мисъл” баладична вариация на фолклорния мотив “неразделни след смъртта”, онасловена Калина, в която момата (му) изповядва: Аз поникнах тук калина,
/ а пък Иво бор зелений. (под него все пак стои дата 21 ян. 95 и само с известно насилие може да се “върже” с шумотевиците около Вазовия живот-текст).4 По-късно Иво ще се “каращиса” с явор, който е пак Иво, но в друга редакция на Ралица, а в тая от 1903 г., от когато е и статията, посветена на Хайневия автосимвол Бор, лирическият герой се нарича Ненчо Бойкин (на Бойка/о [Раздяла, който е Хайне] и по Захари-Стояновия модел Ненко-Геtко-Петко може да даде Пенчо, но и Петко Славейков).
         Иван Вазов – както първо Пенчо Славейков твърди, а по-късно и Траянов в Пантеон – се мисли фигурално като дъб, защото казва на проф. Шишманов за едноименното си стихотворение, писано през 1916: Алегория. Това съм аз. /Ш; 257/ – Пей, пей! – писа един
,– / дор слуша просто племе, / оставай верен син / на своя час и време. // Ще дойдат други дни / и ти ще си забравен, / със твоите песни / кой знае де оставен. // Че възроден народ / в праха не ще се р ови: / за новия живот / певци ще трябват нови. /ІІІ, 55; 219; вж. и басненото Под дъбът; 534/ Но пак пред него може би е споменал, че в превода на немската йерархия на български П. Р. Славейков е Гьоте, а той по-скоро е Шилер, защото са запазени бързо надраскани наброски със следната конфигурация: Има място за всички. Гете и Шилер. Славейков и Вазов. Борбата. Школи? Критиката? /Ш; 468/ Нашият Екерман от своя страна се нагърбва с по-категоричното наваксване на поетическа жилка в родословното дърво, сравнявайки баба Съба ту със Софроний, ту с Fra u Bath, майката на Гьоте, в резултат на което Вазов съчинява Някои спомени за майка ми. В тези съотнасяния мястото на Пенчо Славейков, разбира се, е Хайневото, което той отдавна си е избрал и пожелал – Бъдащият литературен “кружок” осмива поета Верилов: българския млад Хайне. Първият Вазов “отговор” на Един стар херой невинно подмята, че Момини сълзи са едва ли не копирани от немскоезичния лирик (в частното си писмо от Русия точно за това го хвали, но… б la guerre comme б la guerre), поради битийната неопитност на младия модернист: истина, тая мисъл и това чувство не грешат с голяма оригиналност, защото тя е атрибут на поетовия творчески темперамент, а не плод на усилена деятелност и напрежение. /ХХ; 272/
         Пенчо Славейков кавалерски връща жеста на народния поет като го поставя имплицитно на Гьотевото място: Мнозина немски естетици по професия смятата за особено преимущество на Гетевата лирика нейната тясна връзка с живота. Т.е., че живота непосредствено му е давал подбуждения за творчество.
(…) домогват се с това до установение норма за лирическата поезия, че само оная е истинска, на която извора е непосредствено преживяното от поета. Ако това е тъй, тогава за каква да считаме Хайневата лирика (…) Но грамаден брой негови песни имат друг извор, не не-посредствеността, те са рожби на акта на неговата воля да се постави в положението на друго лице и да твори, излизащ от неговото настроение. Мислите ли, че това е невъзможно и че песни създадени по тоя път не са истински? Тъй говори учебничеството, филистерщината. Защот о това, което прави, може да прави, и т рябва да прави епикът или драматурга, компрометира ли то лирика? (…) характера на самия ход е нещото, което отличава Хайне от Гете като лирици. Гетева ход е спокоен (…) Хайне върви кокетно капризен, нервозно, елегантно криволичи, озърта се (…) Без да се впущам в общоприети изяснения какво значат различни и характерни ходове, вярвам вие вече сами почувствувахте, че покрай вас минават един класически и един модерен херой. /ЛМ; 33/
         Ако се перифразира – един стар херой и един млад българин от Трявна… А вегетативната метафороидност в дискурса на Пенчо Славейков отново се намесва, защото Когато е дума за характер и хармоничност, пред мене всякога представят северните борови гори. Спокойни и хармонични и строги – и мъртви. /ЛМ; 25/
         Статията за влиянието на Хайнрих Хайне в България има лесно откриваема ритмичност при разгъването си, отложена в последователността на антропонимите П. Р. Славейков, Хр. Белчев, Ив. Вазов и П. П. Славейков: Първия преносвач на Хайнева песен у нас, П. Р. Славейков, е скрил името на автора й.
(…) Но много по-явно и по-голямо е влиянието на Хайне върху Белчева от друга страна, за което ще е дума по-после. Тук можем да преминем преко към г. Вазова. (…) За неудоволствие на някои от читателите си, аз ще кажа и за себе си няколко думи. (…) Тия дебелащини няма във фейлетоните на Хр. Белчева (…) Други два подобни очерка от г. Вазов а са нехайно написани проста шки подражания. (…) И тук аз пак идвам, поред, с моите три очерка /V; 252-5/
         Както е известно, младият модернист някак бърка и смесва в съзнанието си тези три предхождащи го фигури – през 1901 г. публикува в бащините си Стихотворения текст от мъртвия мъж на Мара Белчева. Бащата на духовната си сродница – заможният севлиевски търговец
Иван Ангелов – я дал на Христо Белчев, син на бедния казанджия Минчо, без да подозира, че бащата на Петко Славейков, Рачо, е казанджия, а бащата на Иван Вазов, Минчо, е търговец. Тези главоломни симетрии изковават средноаритметичното име Иван Минчов Вазов, който през 1905 г., когато Пенчо Славейков публикува част от творчеството на Христо Белчев с обширен предговор (препечатан и в “Мисъл”), се подписвал във в. “Мир” с псевдонима Белчин. Очевидно Христо Минчов Белчев и Иван Минчов – Белчин биха объркали всеки незапознат с психоанализат а и това, че по едно и също време П. Р. Славейков и Иван Вазов са изпълнявали длъжността старши чиновник особых поручений; че последната любов на 39-годишния дядо Славейков е дошлата от Румъния Катерина Стойоглу, а първата любов на 19-годишния Вазов е заминалата за там Катерина Кьороглу; че най-големият син на Петко Славейков се казвал Иван и никак не харесвал драскотенето на най-малкия си брат, който пък се разболял точно на Ивановден и т. н. Към сюжета ще бъде прибавена и Мара Белчева, която през 1924 г. изговаряла първата стихосбирка на Пенчо Славейков като тая на К. Пишурка Момина китка – смесна китка-контаминация от Вазовата Майска китка и Славейковите Момини сълзи.5
         В Три български литературни списания идеологът на “Мисъл” пише, че сегашните наши поети
(…) блеят като г. Вазова (което още Ботйов отбеляза за господство му) /ІV; 39/, но миналата година А. Хранова напомни, че Ботев така ругае П. Р. Славейков в Защо не съм?, а Вазов римува с овцата.6 Ботев подменя предмета на Вярата ми, а П. П. Славейков на сатаритата му, улеснен от овчите оприличавания и за двамата (тук е не/възможно да се помисли, че печеното агне от Един стар херой представлява ритуалното поглъщане на Учителя-гайдактор). Пенчо Славейков отново преплита двете фигури в антологията На Острова на блажените, защото в очерка за Видул Фингар пише: когато днешните поети на Острова се катерят по планините на културат а, там долу народа (а с него и 9/10 от интелигенцията му) живее с песните на старите певци и пей още: “Тих бял Дунав” и “Пиле Иваниче, сиво гургуличе”. /ІІ; 22/ Бащата Славейков обаче има два подобни текста, в които се споменава: Хайде, Иваниче, белокриле птиче, / Хайде стига плака, майка ти те чака и Гиздаво момиче, / бяло Иваниче!, а Христо Ботев7 пак е замесен, защото подиграва на няколко пъти Петко Славейков за Момиче, момиче, бяло Иваниче, пишейки, че Венецът на българската Муса от А. Франгя е достойно подражание на тая песен, но може би пък Пенчо Славейков да не е “виновен” за съредното поставяне на Вазов до баща си, защото самият Бо тев половин година преди тази рецензия за Венецът публикува една по-обширна: Г-н Франгя има нежно сърце, по което са израсли множество душевни гъби. От тия гъби той е направил чорба за българската Муса (т. е. Муса Кеседжия), която той уважава и слави така също, както я уважават и славят различните Войниковци, Пишурки, Пискюллиевци, Пърличевци, Вазовци и прочиите наши велики таланти.8 Вазов използва обратната асоциативна верига в Ситнежи от 1899 г. – тръгва от Франгя, преминава на д-р Кръстев (както преди в Доктор Джан-Джан) и спира на Пенчо Славейков (в следващия век обаче продължава отново, наричайки ученичката си Муса Кеседжия).
         В
In corpore Славейков обяснява отношението си към Вазов по твърде еротичен начин: Критичните ми бележки за г. Вазова са малко нещо от по-друг характер. (…) Мен ми е мил г. Вазов като лирик, дето той е искрен, както в песните си “Майко свята…”, “Новото гробище над Сливница”, “Когато те погледна” и пр., и не мога да го търпя в афектираните му излияния, като всички ония стихотворения, които той е изпял по подражание на чужди поети или просто е копирал. Който обича, той знай и да мрази. /ІV; 188-9/ А. Хранова основателно свърза последното със стиха изпълнен от любов и в любовта жесток от Баща ми в мен, но и преди него има подобни о тпратки: Бащино наследство е у него и обичта му към всичко достойно за обич (…) а при друго едно наследство – светата злоба – нашият поет се е постарал да притури и от себе си нещичко. Това, що проповядват обикновено хероите на словото, е и негова изповед: гневът е мерило на моята любов!; За читатели като сегашните наши, понятен, лек и хубав език има само г. Вазов,– защото той е гладък и безсъдържателен, неписан с ръка на жив човек под диктовка на сърце, биещо любов и злоба. (…) Това, което са дъвкали нашите бащи, просто на просто е срамота да го предъвкаме и ние.; Празни са джебовете на тия поети-князе, но затова главите им са обилни с идеи, а сърцата – с любов и злоба. (И злобата е свята, ако любовта – Майка Божия – я е родила).; Не познава любовта, който люби без да мрази. /І, 175; V, 196, 253; Арх, 122/
         Епиграфът под психоаналитичното заключение е взет от студията на Д. Осинин Иван Вазов и Пенчо Славейков. Спор на две епохи, писана по повод на поредното пренареждане на българския литературен канон, който обаче през 40-те е вече почти стабилизиран и всички спорове са напразни – дори тоталитарната “наука” не успя да наложи нови фигури, а се задоволи с ново тълкуване на старите. В същото изследване има още интересни изречения, които подкрепят чертаенето на интертекста: Но ако Славейков съвпада с Паисий в най-главното, Вазов е изцяло Паисий в нашата поезия.
9 Или иначе казано: одата Паисий е в средата на Епопеята, но Паисий е в началото на Българското възраждане; Вазов е началото на истинската художествена литература, но е и в средата – между П. Р. Славейков и П. П. Славейков. Литературно-историческият наратив на Пенчо Славейков борави и с механиката, с която са изписани от Вазов Възр аждането и Паисий – вегетативната идеологема.10 Тя има различни антропонимни и фигурални проявления в дискурса на модерниста: П. Р. Славейков – Хр. Белчев, Ив. Вазов – П. П. Славейков; семе – филиз – плод; дъб – бранище – лес; зори – тъмни зори – изгрев, които не съвпадат напълно с притчата за семето, но имат общо природно-растително коренище (или генеалогично дърво), хегелиански артикулирано в модела теза – антитеза – синтез, а според реториката на текста първите три имена могат да сменят местата си, защото историята тук е ирелевантна, тя може да се синтезира и само в плода – П. П. Славейков е обмислял немска антология, започваща с… Хайне и продължаваща с Шилер, Гьоте и т. н. А К. Христов “атакува” предишния си благодетел имнно по тази метафорична права (вж. Сухак).
         Родната психоанализа на литературата в лицето на Милена Кирова твърди, че
Imago Paterna в езика на Пенчо Славейков се появява асоциативно изместен към традиционни фигури на властта, а още преди края на ХІХ век символичният Вазов вече живее в българската вселена като непоклатима институция на Бащата и следователно – на властта.11 Може да се фиксира, струва ми се, и точната година на изместването – 1895: тогава умира бащата дядо Славейков, но с помощта на институциите се “ражда” чрез юбилея си дядо Вазов, а на другата година всичко това е имплантирано в Ръководството на Ал. Балан: Върху даровете на творбата на Вазов и под омайния ромол на стиха му се подготви млада лоза поети, която ра сте и крепне в пт високите школи на европейската литература12 – следва страница за П. П. Славейков…
         Всъщност, патосът на това пилотно изследване беше прицелен именно в разиграването на културните капитали, осигурени от първия литературен юбилей в България, и биографичния шанс те да попаднат у Вазов, а не при Петко Славейков и оттам по наследство у Пенчо Славейков, който с цялата си писмовност се опитва да ги навакса чрез/от името на Хайне: натрапливото присъствие на паметници, книжовни юбилеи и огромна популярност, разбира се, е компенсаторен (авто)сюжет, регистриран и в тайниците на езика – архивните тетрадки: Сградих си
паметник… градя го в паметта си… такъв и такъв… паметник на борец – макар че в ръката ми няма меч. Аз бях борец в живота, в най-жестоката от войните.; Да остарея и аз като баща си… с наведена глава да ходя и срещам навред познати… добър вечер дядо Сл…? /Арх; 69-70/ Бунтарят, оказва се, бленува не прекъснато по социален авторитет, гаран тиран и от културните институции, в които той все пак се имплантира за дълго време. Много тогавашни хора отричат реалното съществуване на кръга “Мисъл”, но дори и така да е, забелязва се в поведението на най-стария от младите една непотулена (ориенталска) авторитарност, изразяваща се в пре/до/написване. Мемоарите за дебата настояват и на политико-журналистическото съперничество между д-р Кръстев и Вазов като за скритата му причина и те не са съвсем безпочвени, защото Бъдащият литературен “кружок” и Доктор Джан-Джан боравят с реторики, които Един стар херой (не без влиянието на Балджиевите им contra-тълкувания) изстрелва на следващата година по адрес на народния поет: самохвалството и болестното.
         При подготовката на Хайневата биография Пенчо Славейков си подчертал още едно изречение, но не го използвал – от Волински за немскоезичния лирик: Той е също такъв човек, който винаги беше болен и копнеещ
, (…) един човек, който обичаше това, което липсваше у самия него – а именно хармоничната, здравата, тъй да се каже, почтената красота на света на елините. /ЛМ; 37/ И двамата поети илюзорно се обръщат към фолклорната култура и Гьоте (нашият и към българския Гете), обладани от желание за постигане на цялост, която е мислена като безвъзвратно отминала, непринадлежаща на този болен и модерен свят същност. Идеологът на “Мисъл” с усърдие проповядва единството, завършеността на художественото произведение13 (и “произведението” на живота-мит-легенда), а в писмо до д-р Н. Михов казва: аз бя х, който пошепнах на Гете оная дивна ми съл: Едно дело на изкуството, в каквото и състояние да е, е завършено и цяло! /VІІІ; 269/
         Иван Вазов добре осъзнава какво се е случило в българската литература на 24 септември и затова презастраховащо произнася знаменития пасаж от юбилейната си реч в Народното събрание, посветена на Учителя Петко Рачов Славейков. При една пределна буквализация на морбидния сюжет и потребността от графа “аналогии”, сигурно ще се получи описаното от Уди Алън в Представите на Ловборг за жените
: Втората голяма “героиня” в творбите на Ловборг се появява в драмата му “Докато ние тримата вътрешно кървим” – драма, изтъкана от страст и ревност. Молтвик Дорф, треньор на риба-аншуа, научава, че болестта на баща му, за която никой не е говорил, е била наследена от брат му Айоулф. Дорф тръгва да си търси правата, претендирайки, че по закон болестта се пада на него, но Джъдж Мандерс поддържа иска на Айоулф. Нета Холмкунст, красивата и арогантна актриса, се опитва да убеди Дорф да изнуди Айоулф, като го заплаши , че ще каже на властите, как в миналот о той е подправил подписа на един пингвин върху застрахователни полици. Дорф: – Може би ще стигнем до компромис. Може би ще ми позволи да получа симптомите на болестта. / Нета: – Ще ти кажа нещо сега, което само аз и майка ти знаем. Ти си джудже. / Дорф: - Какво? / Нета: – Всичко в къщата е направено по мащаб. Ти си висок само четиридесет и един инча. / Дорф: – Капачетата на колената ми- чукат! / Нета: – Какъв слабак. / Дорф: – Нета, Нета, отвори кепенците… / Нета: – Ще ги затворя. / Дорф: – Све тлина! Молтвик се нуждае от светлина…
         Третата лексема от Хайневото изречение за Лутер въвежда немска следа в българския критически роман на “Литературен вестник” – Теменугите ни. Първата страница бе неподражаемо изписана от Пенчо Слав…, пардон – Бойко Пенчев, който разсъждаваше за женското в предишната четворка. По едно време се включи и Албена Хранова с важната глава за
Viola odorata, в която се разказваше и за идеолога на “Мисъл”, стихотворението му Теменужка, другарката му теменужка и бащиното учебникарско произведение Момичка.14 Трите сегмента обаче могат и да се преподредят в немски сюжет, защото Гьоте е написал Пенчо-Славейковата Теменужка още през 1773 г., но българският поет би я харесал повече ако символизацията не би досягала тъй близко до алегория. /ІV; 230/ Петко-Славейковото стихотворени е също не е съвсем ориги нално, то е побългарена редакция от руски на Хайневото Du bist wie eine Blume, а и предната година Вазов вече се е възмутил от лошото народно име на крина – магарешки уши – в единственото свястно, според Пенчо Славейков, подражание на Хайне – Един кът от Стара планина. Третата част пак не е напълно авторска, защото през 1903 г. Вазов пише следното за девойката, която Пенчо Трайчев се опитва да омае в Казаларската царица, незнаейки, че е сестра на незаконната му жена: Младата спътница беше една теменужка, мила, ароматна. Мара Белчева, която е “жена” на Иво Доля от антологията и “сестра” в епистоларията, е теменужка чак в писмо от 1905 г., но пък през същата година в предговора към Христо-Белчевите стихове Славейков я нарича и пеперуда по примера на мъжа й, а Л. Стоянов ги съчетава и генерализира за женскостта изобщо – безсъзнателна природа като тревата или пеперудите (или теменугите).15 Вазов в Сурваквание артикулира насекомите-жени като наш`те деви – пеперуги, автоматично конвертирани в Ани-Илковата реплика към критическия роман: Педеруги. Появява се и един неприятен спор от кой точно вид е теменужката-жена, защото въпросната Viola odorata е дива теменужка с четири листа, а градинската теменуга, Viola tricolor, е с пет и на френски се изписва pensй e, което значи още и… “мисъл”. Струва ми се, че по-българска е трикольорната теменуга, чиято пентакулумна емблематика заменя Човека, според речника на символите, а на “Мисъл”-ци им трябва точно Другостта на петия член-венчелистче, който едновременно да е дева, жена и майка, но въпреки това човек.
         Пенчо Славейков се противи на последните две хипостази: Ами ти какво си седнала да ми пишеш чедо мое? Така пише майка! Чадо да беше, още разбирам: то е калугерско, и по ще отговаря на русчушкото ти отшелничество! Но и двата тия израза нямат нищо общо с теб и мен.
; И когато друг би гледал в теб жената и би те искал като такава, моя поглед дири наслада в твоята душа и е честит да я намира там. И цалувките ни аз не съм чувствувал освен като съюз на душите. И свидното си дете ето защо аз наричам сестра,- и другарка: защото дели с мен туй, що деля ази с нея – и скърби и радост и аромата на чисти и възвишени помисли…; А освен това, моя брак с тебе е брак на душите, на теменужка с крин, които се милват, омайват с аромата си – и рожбата на техните м илувки си остава в тях, и прави ги по-х убави, по-свидни един за друг. Рожбите на плътта – нека за тях се любят онези, които се хилят злорадо насреща ни, и живеящи само в и за тая плът, те не знаят обичта, която свързва нас. Но ти искаш рожба? – Та нали я имахме зимъс! До зима ще имаш и друга – моята песен. Лъхти към мене своя аромат, теменужке-жено, и не след много ние ще имаме рожба, за която ще ни завиждат всички, що знаят да ценят хубавите рожби на духът. То е моята “Кървава песен”- родена по желанието на Мара, творена за нея. Хубавите рожби са рожби на чудо – и чудото тук е, че жената оплоди мъжът! Може всичко туй да ти се види глупости, ако намериш, ако усетиш в сърцето си колко са хубави те, и каква обич ги казва – в тях ще сетиш най-дивния аромат на живота. Нашата любов не е за fortpflanzen, а за hinaufpflanzen, както казва Нитче, тоя нервозен Аполон, твоя и моя бог. Такваз е била, такваз ще бъде, защото провидението й е подготвила най-сгодна почва. /VІІІ; 30, 58-65/
         В епистоларията на поета има и противоположни на цитираните мисли за връзката с Мара
Белчева, представящи я именно като майка-смърт (като Силва Мара, съпруга на Иво Доля, който е Пенчо Славейков, но и Боре Вихор, който пък е Петко Славейков; жена на сбъркания с бащата Христо Минчов Белчев, смесван и с опонента Иван Минчов Вазов, чиято муза се казва все пак Евгения Бончева– Марс): Ако искаш да ти кажа едно дълбоко – дълбоко негде в мен спотаено чувство (или мисъл?! дявол знае) – мен ми се иска да бягам оттук и да се скрия при теб и да се спася в теб, при милото ненамилвано дете.; Маро, детко, дивна изгоро, стрела на моя купнеж към другия бряг… /VІІІ; 46, 65/
         Девичето и девиантното на сестринското са предпочитаните обръщения към Беатриче-Белчева-Бончева и със сигурност може да се твърди, че тук вече няма нищо Вазово, защото Дантевата героиня-любима е сравнена само с Цанковица, показваща алтъновските булки на ранения революционер Огнянов в Под игото
. 16
         В психоаналитичното заключение Вазов беше пренебрегнат, а има доста да се говори за ролята на немския лирик в творчеството му (в писмо до младия Кръстев поетът сам признава, че В Царството на самодивите е написана под влиянието на прочитането на “Германия”, хумористична поема на Хайне.; ХХІ, 108). Хайневият почерк се открива по-ясно в “живота” на народния поет, защото романтичната борба между бащата-търговец и сина-поет (вж. автобиографиите от 1894-5 и 1920 г. и Хъшове
, Будните нощи, Някои спомени за майка ми) вече се е случила в голямата европейска литература и то именно в битието на Хайнрих Хайне, който се опитал да омилостиви родителя си, захващайки се с търговски дела, но – както и Вазов – фалирал, за да осъзнае, че истинското му призвание е художеството. Този “сюжет” може да се прочете дори в новите учебници по литера тура за VІІ-ми клас, въвели чудесната манипулативна практика да се публикуват автобиографии и биографии на изучаваните писатели. “Животът” на Хайне се случва на български език като разцепеност на два симетрични сегмента – младенчеството на поета “взима” Вазов, а Пенчо Славейков предпочита последните му десетина години, които поставя като свое поетическо по-рождение-предпоставка (ако всички себехаресвания се съберат в един антропоним, той би бил единствено чудовищна контаминация между Велко Вазов Велич-ков – Меруда, който “е” П. П. Славейков, и предателят х. Иванчо х. Величков Пенчович с конспиративен псевдоним Хайне).
         В критическия роман Вазов може да се “вкара” ако има и глава Люляците ни, защото в любимата му стихосбирка високочестотно присъства славеят и “модерните” лексеми блян
, теменужен, съзерцание, видение и др., и същевременно тя най-добре чува призива на Пенчо Славей-ков: Да открием човека в българина! В послеслова на Люляка ми замириса четем изповедта на лирика: В тях са намерили отражение само личните съкровени душевни преживявания на поета и човека. Песни на спомени, на видения, на самооглъбения: страници, откъснати от книгата на сърцето… А бурните събития през тоя период? Техен отглас бяха лирическите сбирки: “Под гърма на победите”, “Песни за Македония”, “Нови екове”. В тях поетът отдаде дан на отечеството. В сегашната сбирка той отдаде дан на човека. София, 1919. Авторът.

 

 

___


1 Т и х а н о в, Г. Вазов и европеизирането на българската литература В: Тълкувания, с. 99. ^
2 С л а в е й к о в, П. П. Хайнрих Хайне, с. 37. ^
3 Вж. П е л е в а, И. Възрожденският възприемателен стереотип и Ботевата поезия В: ЕЛ 1990/2, с. 3-16. ^
4 Х р а н о в а, А. Гьоте, подлогът на сравнението В: ЛВ 1997/19, с. 6. ^
5 Б е л ч е в а, М. цит. съч., с. 158. ^
6 Х р а н о в а, А. Литературно-историческият…, с. 11. ^
7 За любовните авантюри на Вазов и Ботев вж. Х р а н о в а, Ал. Вазов. Новонагласяването. “Бръчков, тоест Станка” В: ЛВ 1996/3, с. 9-13. ^
8 Б о т е в, Хр. Избрани страници С. 1992, с. 230, 246 и Събрани съчинения С. 1976, т. І, с. 287. ^
9 О с и н и н, Д. Иван Вазов и Пенчо Славейков. Спор на две епохи В: Страници за Иван Вазов Варна, 1991, с. 108. ^
10 П е л е в а, И. Идеологът на нацията…; с. 33-4. ^
11 К и р о в а, М. Баща ми в мен – Imago Paterna в поезията на Пенчо Славейков и Патриарха и Майката В: Сънят на Медуза С. 1995 с. 93, 224. ^
12 Б а л а н, Ал. цит. съч; с. 172. ^
13 Т и х а н о в, Г. Критическото наследство…, с. 111-2. ^
14 Х р а н о в а, А. Dementia praecox на Viola odorata В: ЛВ 1995/27 ^
15 Цитатът е по “констативното преписване” на П е л е в а, И. Не арфа яснозвучна с душата ми съзвучна (към проблема за посоките на четене) В: ЛВ 1995/26, с. 9-13. ^
16 Виртуозно четене на сценката вж. у П е л е в а, И. “Под игото” – география на желанието В: “Под игото” на И. Вазов. Критически прочити. Шумен, 1996, с. 41. ^



Борис Ангелов "Дебатът Славейков - Вазов или идеологът на "Мисъл" срещу идеологът на нацията"

"Литературен клуб" >>> съдържание >>> в началото