Борис Ангелов

литературна критика

Литературен клуб | литературна критика | страницата на автора

 

КОНКУРСИ И КОНКУРЕНЦИЯ

 

Борис Ангелов

 

 

          На 27 април видях, че (пак) съм победител в конкурс за литературна критика, посветен на 120-годишнината от рождението на Боян Пенев и организиран от “Литературен вестник” и сдружение “Словото” (журито бе в състав Б. Пенчев, Б. Дакова и М. Митов). След два дни вече бях “дисквалифициран, заради неспазване на регламента”. Тъй като организаторите не си направиха труда да уточнят с какво съм нарушил правилата, смятам да го сторя сега аз, защото дължа обяснението на читателите си.
         Формалният повод е публикацията на една ранна редакция на наградената статия в “Литернет” през 2000 г., впоследствие заменена с окончателния вариант, противоречаща на изискването текстовете да не са били отпечатвани преди това. Както всички знаят обаче, статусът на електронната и на книжната публикации (за съжаление) все още не е един и същ и затова малко преди да изпратя съчинението си, проведох по въпроса кратък “чат” през ICQ с главния виновник за конкурса (и за участието и отстраняването ми) – Мартин М. Митов, - който тогава уверено заяви, че електронните публикации няма да се зачитат. Да припомня, че така беше и през 2000 г., когато бях награден и в двата конкурса, посветени на 150-годишнината от рождението на Вазов, за есета, публикувани вече в личните ми страници в bulgaria.com и techno-link.com, та не се изненадах особено и изпратих статията си за Каравелов, като забавих книжното й обнародване в сп. “Страница” (ако отговорът на МММ, който оценяваше и в предния виртуален конкурс, бе друг, щях да дам ра зличен текст или пък щях да сваля стария от сървърите, докато изтече срокът – не съм “вчерашен” в занаята).
         И тук излизат наяве няколко кратки въпроса – защо статията ми изобщо е била разглеждана от журито, щом като електронните публикации ненадейно започват да “важат”; защо на журито не са му стигнали няколко месеца (бях един от първите, пратили текст), за да “открие” електронните ми публикации, а чак след обявяването на номинациите изведнъж съзира грешката си (проверката отнема не повече от една минута и пет-шест кликвания в личната ми страница http://borgis.hit.bg и в “Литернет”)?! Има, разбира се, още купчина питанки, а и такива, несвързани пряко с неприятния казус – например, как така е отличен текст, който не отговаря жанрово на регламента, не е “литературоведска студия/статия”, а “летопис за живота и творчеството на Боян Пенев” (важна и трудоемка работа, но встрани от критическата претенция); къде се изпари обещаното отличие за студентски текст или това е много силната статия на поощрения четвъртокурсник деконструктивист Дарин Тенев, на когото наскоро му дърпаха публично ушите за дискурсивно непослушание към бившия си асистент?
         Очевидно през тези два дни се е случило нещо “зад кулисите”, мотивирало дисквалифицирането на текста. То досяга втората лексема от заглавието на течащия информативен наратив – конкуренцията. Историята е проста и прозаична – на 28 април “рицарят” МММ се опита за пореден път да ме нападне като “човек на конкуренцията” (“Литернет” – портал за хуманитаристика, прицелен доста по-далече от “Словото” и поради това неоправдано считан за конкурентен), като протеже и поддръжник на колегата Г. Чобанов, който ми плащал, за да публикувам при него, а не в “Словото” и пр. небивалици, шантажирайки ме с публикацията в “Литернет” (тази в моята лична уеб-страница някак не пречи, неизвестно защо), на основание на която щял веднага да ме дисквалифицира, ако пожелаел, ама щял да ми даде наградата (едва ли не от джоба си, ако трябва), но за последно. На настойчивите ми припомняния за предварителните ни разговори относно електронните публикации той отговори, че съм споменал само за тази в личната ми страница (което юридически не про меня нещата). На 29 април последва искане от моя страна текстовете ми от “Словото” незабавно да бъдат заличени (над 350 печатни страници!), а ответът смехотворно гласеше – или те остават в “Словото”, или аз съм аут от конкурса. Развръзката – знаете я вече.
         Длъжен съм да изложа и мотивацията си за участие в този конкурс. Известно е, че подобен род събития са обърнати към откриване на млади таланти, към изява на неутвърдени автори, което ме възпираше да пратя текст, защото имам самочувствието на критик, доказал качествата си, а и професионалното ми амплоа на университетски преподавател по българска литература никак не подхождаше на потенциалната надпревара със студенти (но понеже кандидати почти нямаше и конкурсът бе пред анулиране, по молба на МММ по-късно агитирах най-добрите си студент(к)и от Българска филология, без да споменавам за моята заявка). Причината да участвам и аз беше МММ, който ме “зариби” месеци преди да обяви официално стартирането на състезанието – рискът за реномето ми си струваше, за приятел не е трудно да жертваш дори и името си, ако си убеден, че това ще подкрепи и рекламира неговото начинание (имам предвид “Словото”, не конкурса). Лошото е, че той наистина се провали, въпреки яката рекл ама, въпреки институциите, застанали зад него, въпреки широкото жанрово поле – ако литературата е в криза, то и критиката също не блести с можене в прилично количество (обратимостта между двете намекна И. Пелева на конференция за съвременната литература през миналата година, доказва го и липсата на приз за “оперативна критика”).
         Сигурен съм, че цялата тая глупава (сапунена) история ще зарадва мнозина и ще ги доубеди, че всъщност конкурси няма, че наградите се раздават по приятелска линия (нещо като приватизацията, ала с по-ниски капитали, ако помните коментарите на Владо Трендафилов за “групите и групировките”). Поуката лично за мен е съвсем друга – радостен съм най-вече за това, че така спечелих статус за електронното публикуване, който му се полага и по закон (вярвам, разбрало се е, че като виртуален автор, не бих могъл да смятам дисквалифицирането ми за неправомерно – напротив, - просто разказах как хлапашки бях подведен и след това рекетиран от недипломиралия се психо-лог МММ, неуспял вероятно да преглътне честитката на Г. Чобанов, лепната на челно място в “Литернет” на 27 април); заситих и егото си с признание, дошло от колеги (и все още съмишленици, надявам се) като Бойко Пенчев и Бисера Дакова, за което им благодаря от сърце; понатрупах и социален опит, все не достигащ на в ечно заровените в книги критици. А веселият ми съвет к ъм по-младите е – както викаше Камата едно време: “койту играй - шъ спичели, койту ни играй - нямъ дъ спичели!” Христос Возкресе!

 

---

 

Бел. ред. Писмо с подобно съдържание беше получено на личния ми имейл emillian@abv.bg в началото на седмицата. Тук използвам редактирания вариант на Георги Чобанов от LiterNet. Само искам да допълня, че когато се отрича нещо (а нашия сайт се отрича и от "Словото", и от Бойко Пенчев) е хубаво преди това да се чете. Не може да участваш в жури на конкурс за литературна критика без да си чел всичката литературна критика на български език в Интернет, още повече тя не е кой знае колко много. Интересно е, че този конкурс продължава усилено да се рекламира от сайтове като Hit.bg и Мошеник.bg, въпреки че най-малкото е антиреклама за "Словото".

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 05. май 2002 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]