Дарин Тенев

литературна критика

Литературен клуб | страницата на автора | Рубрика „Присъствия“

 

ДЕРИДА, КОЙТО ИДВА

 

Дарин Тенев

 

 

         Дерида, който идва, идният Дерида. Но тук не става въпрос просто за бъдещето, поне не за онова бъдеще, което бихме сложили в редицата минало - настояще - бъдеще, и как би могло - сега, ден след смъртта на Дерида? От вчера нататък всеки ден ще трябва да огъва времето, да поставя миналото в бъдещето, за да може да останем с Дерида, да можем да го надживеем. Дерида, който идва е Дерида, който идва из мъртвите, дух, който ни вижда, без да го виждаме, невъзможен баща. И не се иска човек да е чел много Дерида, за да разпознае в горния пасаж толкова много от темите, занимавали самия Дерида (смеем ли да кажем приживе?) - анахронизмът на идното, призраците и духовете, но и духът (Geist, у Хегел в 'Glas', у Хайдегер в 'De l'Esprit', у Маркс в 'Spectres de Marx' и т.н.). "Дерида, който идва" е вече почит към и памет за Дерида: Дерида, който идва, е Дерида, който вече е дошъл, завърнал се.
         В 'Апории', говорейки за смъртта и анализирайки Хайдегер, Дерида описва невъзможното преживяване на смъртта като свързано с очакването, чакането. Хайдегер пише: "Смъртта е възможност-за-битие, която Dasein трябва във всичи случаи да поеме. Със смъртта, Dasein се очаква в своята най-собствена потенциалност-да бъде". [Преводът на Хайдегеровото 'bevorstehen' (предстои) като 'очаква се' е на Дерида]. Дерида вижда в това очакване, което е очакване на границите, очакване на себе си на границите, три неща: 1) чакането на себе си; 2) очакването на някой друг или нещо друго, очакването, че...; 3) горните две въвеждат смъртта като нещо неприсвоимо: да чакаш себе си в очакването на другото е разподобяването на себе си и така вмъкването на другия в себе си преди да има «себе си», но също и преди да има идентифицируем «друг», което значи, че очакването е винаги и може би на първо място да се чакаме един друг, една друга ("s'attendre l'un l'autre, l'une l'autre"). Смъртта на Дерида като очакване на границата, единствената разделителна линия между живота и смъртта, ще успее да ни покаже само лъжесвидетелството на тази граница, защото няма единствена граница, там вече е имало нещо друго, самото Нещо - Смъртта (както Дерида казва в 'Parages') не се случва, не идва, но тъкмо в своето неслучване се случва на идването като arret de mort (смъртна присъда, но и спиране на смъртта). Смъртта на Дерида (не) беше неочаквана - тя беше очакване на другото, там където всеки друг е всячески друг ("tout autre est tout autre" в 'Donner la mort'), невъзможно очакване. И сега, когато той повече не може да ни отговори, но когато ще продължи да говори в толкова много от нас, ("нас", които ни обединява абсолютната несподелимост на неговата смърт), ние трябва да поемем тежестта на надживяването с цялата болка на неуспешния траур, в който ще запазим чуждостта му, без да я асимилираме до част от нас. Неуспешният траур, който също беше една от големите теми на работата му (от 'Fors' през 'Memoirs - Pour Paul de Man' до 'Beliers' и 'Chaque fois unique, la fin du mondе'), ще бъде единствената отговорност, която бихме могли да поемем, за да оставим да отеква неговият отговор, изпреварил всеки въпрос, така удвоявайки неговото 'да' с още едно - да, да.
         Чуждостта на Дерида, онова, което Елен Сиксу в разговор с Дерида тази година нарече 'чужденевреин' ('etranjuif'), не дължим ли на тази чуждост движението на мисълта, което получи етикета «деконструкция», поставянето под въпрос на метафизиката на присъствието, разпитването на различието, специфичното отношение към езика ("деконструкцията е повече/по-малко от един език" и "аз имам само един език, той не е мой"), липсата на доверие в предзададените ценности на рода, семейството, националността, братството, човечеството? Сиксу казва, че това чужденеврейско тяло не лъже. Казва ли истината? - Не знам, но кой по-добре от Дерида ни е карал да се усъмним във всяко прибързано разбиране за това що е истина и как можем да говорим за нея? Както и в опасността и шанса на всяко формализиране, технизиране, машинизиране. Думи като дисеминация, архи-следа, писмо, и методологизирането на деконструкцията (намираш някаква корелация, представяш я като бинарна опозиция, показваш как единият член е доминантен и след това как всъщност става въпрос за идеология, защото вторият член е бил вече вписан в първия и самата опозиция е нерелевантна вън от идеологическия си контекст, който е предзадал смислите на корелатите) предоставят капана на такава формализация, но една такава формализация може сама да доведе до ново събитие, както Дерида показва в "Psyche. Inventions de l'autre". Как да отсъдим къде е истината при едно такова механизирано повторение, когато нямаме критерий? Остава ни да търсим другото, също другото на истината (възможно ли е това?), и за тази цел трябва да се отворим към другото, което би могло да носи добро или радикално зло. Не можем да решаваме според налични правила, защото това не би било решение; решението винаги стъпва върху абсолютна нерешимост, затова то е "момент на лудост", както казва Киркегор, чиято фраза Дерида обичаше да цитира. Това води към критика на идеята за суверен субект, който има контрол над себе си и собствената си смърт; отварянето към другото е изоставянето на радикална пасивност, която вече не би била противопоставена на активността. (Тази линия е развита в 'L'animal que donc je suis' във връзка с проблема за животното, което би могло да бъде мислено като неидентифицируем радикален друг на човека.)
         Отговорността, която е и наша отговорност спрямо едно неизчислимо наследство, е, както става ясно от горните редове, апоретична. Дерида дава едно от определенията на деконструкцията именно като "опит за невъзможното".
         Сега, когато него го няма, ние сме сами с тази отговорност. "Ние сме сами" - това не предполага никаква заедност, никаква общност, то значи "всеки е сам", споделянето е раздяла, раздяла, която не може да бъде споделена. "Аз съм сам в света там, където няма повече свят" ('Beliers'). Във всяка смърт трябва да разпознаваме края на света и не просто края на един свят, продължава да говори Дерида от страниците на последните си книги. Не съм сигурен, как би могло да се говори тук за свят, кое би го оправдало. Но ако светът е свършил отдавна, то тогава всяка смърт би карала очите ни да докосват неговата липса или, както казва Жан-Люк Нанси в един скорошен текст върху Дерида, би държала очите ни отворени към една нощ "без утро, ни събуждане", "отворени, следователно, към нощта, в нощта и самите те като нощни: очи, които виждат края на света не представен пред тях, а открехващ в тях рухването на виждането и докосването на самата нощ".
         Неуспешният ни траур, не-надмогването на тъгата, може би ще ни е направил гостоприемливи за тази самота, която идва с края на света. Дерида умря. Дерида продължава да идва, да се завръща.

 

 

Електронна публикация на 10. октомври 2004 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]