Дияна Иванова

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | литературна критика

 

УТРОБАТА НА КИТА НЕ Е ПРАЗНА. „КУТИЯТА ЗА ПИСАНЕ“ Е „БРЕМЕННА“. МИЛОРАД ПАВИЧ

 

Дияна Иванова

 

         Сигурно не е точно, но си мисля, че постмодерното е преди всичко нагласа спрямо света и живота, една неопределяемо-определяема реалност, лабиринт от смисли и дискурси, в който да се спуснеш е възможно, а да излезеш невъзможно. И едва ли в пост-епохата нещата идват на мястото си (както се твърди). И едва ли "делигитимацията" на човека, както и "разпадът на големите разкази", го правят - него - човека - твърде тъжен и нещастен. А и чувството за край (Апокалипсис) не е толкова фатално. Бленуваният Хабермасов консенсус пък се оказва нещо, с което не знаем как да си послужим. И вероятно е прав Жил Липовецки, който потвърждава схващането на Даниел Бел, че постмодернизмът обхваща всички области на живота.
         И пак, вероятно неясните пост-трактовки носят едно-единствено послание: не е нужно да отричаш нещо, което не разбираш, по-добре го отмини с пренебрежение - за предпочитане е. Този езотеризъм от своя страна ни напомня една от същностните характеристики на постмодерната архитектура: липсата на функционалност в създаваните сгради. И логичен е въпросът: как и къде можеш да използваш стълба, която не води наникъде? Ами какво можеш да правиш с кутия, която служи за писане? Не маса, стол, табуретка, легло, шкаф или скрин за писане, а кутия!
         Първото издание на български на романа на Милорад Павич „Кутия за писане“ е в електронен вариант. Можем да обвържем този факт с извода: днес имаме право на избор - дори можем да открием своя начин на четене, своето "поле на действие", своя дискурс, своята книга - електронна или не. И за предпочитане е да прочетеш нея - книгата, примамен от "кутията - вдъхновение", а и си струва поне да се опиташ да откриеш стойностното и доброто в един необятен свят като Интернет. Електронното публикуване на романа на Павич ни припомня и една постмодерна практика: съвременното знание се разпространява предимно по технологичен път. Мисъл, неприветлива за твърде много хора на науката. Преводачката от сръбски Ася Тихинова - Йованович се е справила блястящо: в романа са видими нюансираните значения на лексемите в текстовите блокове, а затруднената четивност доказва: фрагментарността и алюзиите на Павич са "на линия".
         И така, ако случайно откриеш един ръкопис, "рожба на перото на един абат на име Вале" (Умберто Еко, "Името на розата" ) - не ти остава нищо друго, освен да създадеш своя разказ за книгите, а не за някакви си незначителни и непристойни неща. Последното желание пък на Георг Хених ("Балада за Георг Хених", Виктор Пасков) е в ковчега му да бъде поставена - цигулка. Този съществен детайл бива прочетен не върху ръкопис, а върху намерените две писма на листове от ученическа тетрадка.
         Та, всеки има своята си вещ - цигулка, ръкопис, книга, кутия или фотография с млада жена в утробата на тази кутия... В една съвсем друга парадигма бихме дали за пример и един шинел ("Шинел", Гогол) , който също може да създаде или погуби живота - човешки. Днешните десетокласници четат "Шинел" /става реч за българския учител, под чието давление го правят/ и напук на официозните трактовки и известните имена, твърдят упорито: да имаш своя "шинел", своята вещ не е чак толкова лошо. Поне знаеш за какво и кого живееш, колкото и абсурдна да е целта ти. По-лошо е да го нямаш "шинела", по-лоша е безпътицата, уязвимостта и безвещността, както и стремежът към някаква фалшива ореолност и несъществуващи светове.
         Утробата на кита не е празна, а кутията за писане е "бременна" и изпълнена с тайни: "В утробата на кутията за писане наред с останалото бе скрита и една музикална кутия. Би могло да се каже, че кутията за писане е бременна" /"Кутия за писане"/.
         В класическите романи авторите разказват човешки истории и най-сполучливите от тях придобиват метафорични измерения ("Мадам Бовари"). Давайки за пример романа на Милорад Павич, можем да отбележим, че, днес, се започва обратно - от идеята, метафората, от позицията спрямо света. Детайлно - по Умберто-Ековски, започва романа си и повествователят Павич, показвайки своята фрагментарна позиция спрямо живота. Не ръкопис стои в основата на разказа му обаче, а една кутия за писане. Героят-повествовател откупва кутията за писане през последната година на ХХ век в Будва. Това откупване е предопределено - може би от незнайна сила, от келнера-продавач с тайнствена усмивка или от жена с бяла коса и дете на ръце.
         Странна е тази усмивка на келнера - освен тайнствена, тя е ту женска, ту мъжка, ту безполова. Тази усмивка присъства и по някакъв симптоматичен начин в целия роман на Павич. Бихме могли да я свържем с една постмодерна нагласа. А именно: размиване границите между поколенията и половете. Мъж, жена или безполов - не е чак толкова важно. Важен е уловеният детайл и проникването отвъд позволеното (не случайно хедонизмът като житейска нагласа е също характеристика на пост-епохата). Разбулването на тайната е невъзможно, а желанието да го направиш е съпроводено с много рискове. Келнерът с безполовата усмивка го казва по друг начин: "Откриеш ли някаква тайна, ставаш част от нея". С някое от "седмочислените си значения" може да се възприеме и твърдението: да се именуваш Ева, не означава, че си жена, когато спиш.
         Пристигайки на брега на Егейско море до Солун, героинята открива на леглото младо голо същество - момиче. Лежащото същество се обръща и тя вижда, че пред нея стои не жена, а същият Тимотей с "мустаците, потопени с мед". Тимотей - авторът на ръкописа на сръбски, писан в Париж и намерен в кутията. Тази игра на половете и изгубените-намерени идентичности, продължава и при по-нататъшната фрагментарна сюжетика в романа.
         "Търси се учителка по музика (китара) - брюнетка" - така "звучи" част от обявата, която получава музикантката в пощенската си кутия. Обявата е включена в глава, озаглавена: "Петдесет и три страници, откъснати от някаква книга". Петдесет и три откъснати страници от всяко човешко битие - моето, нашето, твоето...
         Отзовавайки се на обявата, героинята пак е на предела на незнанието: "Тимотей, ти мъж ли си, жена ли си?" Чорапите, свалени от краката й, някак твърде добре стоят на този същия Тимотей, както и новата пола и блузата, които той облича. В утробата на кутията, освен ръкопис, писан на сръбски език в Париж, опакован в английски Комикс, се крие и тайна, и една усмивка, безполова като тази на келнера в Будва, и като живота, който също няма пол.
         Анастасия или Катена - тези две жени за учителката по музика са свързани с две картини, градът в Черна Гора Котор, нейната собствена загубена идентичност и разказът на слугинята Селена. Героинята се пита: "Кого всъщност облада тук, мене или леля си Анастасия"?
         Победата е на страната на Катена - убитата майка на Тимотей в дуел със собствена си сестра Анастасия. Побелялата музикантка е вече заченала - като кита с Йон, като кутията за писане, в чиято утроба има и една снимка. Героинята побелява, по думите на Тимотей, защото за нея се борят две жени - лелята и майката, побеждава обаче майката. А седмата лекция: "Как лесно и бързо да забравиш сръбски", се оказва излишна. Тимотей Медош не може да забрави сръбския, защото утробата на кутията е "бременна", а майка му - солунката Катена - побеждава леля му Анастасия. Леглото за трима е свободно, на мястото на Тимотей - идва бебето.
         Йон ("гълъб") - еврейският пророк, който е с мисията да проповядва покаяние в град Ниневия, е бил първият пророк, изпратен до езически народ, но вместо това той избягал по море (също като Тимотией). Бог избавил Йон от морските глъбини чрез огромно морско животно. "Защото водата спи и говори" - като хората - казва повествователят Павич. И няма нищо по-хубаво, според Тимотей, водата да ти измисли ново име и да се научи да го произнася. А тя - водата - те кръщава и в същото време казва: седмата лекция не е овладяна, собствената идентичност е някъде тук - на Балканите.
         Колеги филолози (студенти от Факултета по славянски филологии на СУ) са направили опит да създадат "постмодернистична кирилица"1. След фонемата "П" - наред с още няколко лексеми - са поставили и името на Милорад Павич. Май, че и на Йон му е мястото в "кирилицата" /казвам го със съвсем лека и доброжелателна ирония/, защото повествователят Павич оприличаваме на Йон, затворен като него, не обаче в утробата на кита, а в кутия за писане. И по-точно в утробата на кутията за писане. Колко и какви ли тайни се крият в нея?! Само Милорад Павич си знае. Някога ще му задам този въпрос - за тайните - със сигурност! Може би и писателят, като същински еврейски пророк, търси избавление от нещо! От какво ли?! Пак само той си знае. Името му е вече написано върху водата, която произнася: "Павич, Йон, Европа, Балканите - сръбският не е забравен, Черна гора, идентичност, "булото на Мая…"

 

 

 

 

---

Павич, М. Кутия за писане. - сп. LiterNet. 2002. (httр://liternet.bg), превод от сръбски: Ася Тихинова-Йованович.

 

 

Бележки под линия:

 

1 Божанкова, Р. Литературен вестник. бр. 22, 2002, с. 14. [горе]

 

 

Бел. ред. Рецензията се препубликува и тук с писменото съгласие на автора й!

 

 

Електронна публикация на 22. ноември 2003 г.
Публикация в Е-Списание "LiterNet", 2002 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!