Дияна Иванова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | литературна критика

 

Тиха самота

 

Дияна Иванова

 

         В разгара на юни. Януарско момиче роди знойна красавица - лятна и задължително моя. Кръгове и светове улесниха света. Дадоха му простор. Воят като изстъргана сирена приглася на майката. Звездите се люшкат и някак издишат смерч и липа. Задвижиха се скокове в мен на пресекулки. Секундно почти, секундарникът засича тласъци диви. Кръгове ми издействаха светлина. Самата аз станах трапец, без мисли и чувства. Осигурих на мрака покоя, за да не се блъска в мен. Първородните деца винаги са на Господ. A моето - не.
         Усамотена и бяла излязох среднощно навън. Докоснах листопада на дните. Дадох им малко наслада. В бяла манта прекрачих този свят. Съвсем за малко. И се завърнах несама и празна. Страховита е женската утроба в миг на покаяния и прокоба. Миг като този. Очите, краката, тилът и ръцете издействат живота в молитва. Подаръкът идва задълго с болка. Самотата обгърна ме нежно. Най-нежната и тиха самота на земята. Бездиханно е щастието и обезводнено от други води - околоплодни. Коленете треперят, а пръстите на ръцете издават сломеност зловеща. Бог поиска мен или дъщеря ми Мария. Дадох му се, заради нея. Моето първородно дете не е на Господ. Утробно приповдигнах булото на забраната и обещах на утринта, че ще пазя Мария, докато мога. За после обаче, когато ме няма, се моля съдбовно за нея. Дано не ме съди сломено, че няма свише закрила. Егоистично постъпих, може би! Дъщеря ми е моя.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 06. януари 2008 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]