Дияна Иванова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | литературна критика

 

Уличен репортаж

 

Дияна Иванова

 

         Бродираната възглавницата й бодеше нощем. Сякаш имаше хиляди грахови зрънца под нея. Щом излезеше на улицата, усещаше гнилотата на дните си.
         И днес паветата жълтеят, издават аромат на препечени дюли със загоряла захар. Захар, останала по тавата, и после обрана с малък нож за хляб. Стоплена и отново изстудена захар, поставена пак на печката да се разтапя… Крем-карамел не беше яла от години. А фурната е нажежена - прегаря последният хляб. Поне ще има за птиченцата в ранното утро. Коричките трудно се преглъщат от хората, а на врабченцата могат да се дадат и на трохи… Прашец от златни маргаритени снопчета се пръска в мислите й. Превита до нивото на момин цвят, тя постила масата си на улицата, придържа покривката с напръстник и започва да излага своята стока - гоблени - нарисуван свят от малки въгленчета и прихлупена нежност. Избродирала е тайната вечеря, Исус на кръста, теменужена нощ, сив облак, вечен пристъп, майчина милувка, приведена жена, скрит глезен под прегъвка на коляно. По-встрани виждам музикант, Малкия Мук, намига ми утрин зад нечия тъмна сянка, раздира се раздяла по пладне, а четящо момиче се вглъбява в поредния лист белота и вятърничавост… Бод след бод.
         Рисунките приличат на танца на прелетни птици. Дали птиците се страхуват да започват живота си отначало на новото място? Или това е тяхното продължение - "нагоре", "нататък", като вцепенени от някакъв вечен устрем, който хората наричаме път? Жената предугажда мислите ми, поглежда втренчено наоколо към ходещите врабчета, белите свраки и черната локва. Няма време да извръща поглед нагоре. Изисква се сила да не мислиш за себе си. И в студ, и в пек е навън, стоплена от мечтата и грижата за някого, който й е твърде близък. Някогашна художничка, вече е артистка от улицата. Звезда под прикритието на иглата и конеца. Увива и лъкатуши своето минало. Иска да го забрави и повече да не се връща там... на топло, уютно, но и ненужно като падащо дърво под зловещ секач. Горчилката е в настоящето. Твърде свежарски и непринудено се опитвам да прекрача в онова "преди", което тя нарича "щастие". Искам да разбера от какво се е чувствала щастлива някога. Жената ме поглежда, усмихва се и изрича, без да трепне: "От майсторството да прониквам през пукнатините на входните врати, да поглеждам отгоре на посредствеността и да обичам не само и единствено по залез". Скритият ми касетофон избучава. Лентата на моите дни се къса, също както ципа на десния ми ботуш. Така и не се научих да бъда дискретна пред случайността и чуждата история. Външни жестове ме издават. За сметка на това пък мога да пазя тайни. Обещавам да запазя нейната. Смачквам и хвърлям лентата. Приготвям се да слушам…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 06. януари 2008 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]