Димана Иванова

критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | литературна критика

 

За „Органични форми“ на Николай Атанасов

 

Димана Иванова

 

 

         Стихосбирката Органични форми на Николай Атанасов представлява едно наистина уникално явление в съвременната българска литература, дори ако вземем придвид само факта, че тя е написана в американо-езична среда. По този начин – като явление на границата на две културни, езикови и литературоведски пространства, тя се превръща в особен вид културен артефакт. Трудно е да бъде определена дори основната тема на стихосбирката, тъй като тя не е една. Изключително изтънчените сетива на поета, високата му ерудираност и не на последно място – богатият му автобиографичен опит, го водят през цялото време в създаването на текста-чудо. Китайците създават една изключително интересна метафора за света като „10 000 неща (или същества)”. Естествено, светът има повече от 10 000 неща, но това е метафора, която още веднъж припомня, че поезията е сбор от имагинации, чийто брой е безкраен. В този смисъл – поезията на Николай Атанасов би могла да бъде четена като безкраен извор на имагинации и теми – за кралица Америка като пространство на сбъднатите мечти и надежди; за хомосексуалното като процес на безкрайно търсене не само на сексуално удоволствие, но и на висше познание; за разрушената връзка със семейството, секналия диалог с майката, “книга за насилието като национален спорт”. Трудно е да бъдат отбелязани в няколко реда всички значими теми в стихосбирката на младия поет.
         Но не можем да не отбележим, че тя е важна за съвременната ни литература не само с темите, които представя, но и с естетиката, която изгражда – една модерна естетика, която със задъханите си разкази и пулсиращи образи представлява средищна точка за няколко изкуства – поезия, драматургия, скулптура и музика.
         Първото стихотворение носи заглавието на цялата стихосбирка Органични форми и емблематизира пълноценно естетиката на Н. Атанасов – поезията не трябва да залага само на общоупотребявани тропи, а и на прецизно конципирани форми, скулптури-в-поезията. Цветята в това стихотворение не са мъртви метафори, както би ги нарекъл аржентинският поет Леополдо Лугонес1, а по-скоро скулптури-алюзии. Цветето от естетиката на сецесиона като орнамент и символ на любовна страст бива хербаризирано в поезията на Н. Атанасов, а ярките тонове биват сведени до тъмна, мрачна гама от цветове, което доближава идейно този символ по-скоро до естетиката на декаденса в неговата чиста форма. Но идейната същност на стихотворението е далеч по-сложна – цветето вече не е само орнамент или символ (подобно на цветята в Изповеди на Сирак Скитник или Николай Лилиев), то трябва да бъде четено като многоизмерен образ. Всички цветя от Органични форми са мъртви, задушени, грозни: „хризантемата е затворила хриле”..., „фрезията извива прешлени, заклещена”, „хибискусът, проскубан, стърчи на един крак”, „глориозата е неспособна да се отбранява, тъй като копитата й са заровени в земята”. Единственият знак за живот е бръшлянът:

 

    „Единствено бръшлянът е успял да избяга
    от стъклената оранжерия.
    Държи се за къщата с наточени нокти
    и чака дядо да отвори прозореца.”

 

         Свидетели сме на една богата оранжерия от мъртви цветя, обгърната от дрехата на бръшляна – множествен и могъщ. На какво ли биха могли да са символи? Очевидно носят някакъв скрит смисъл. Умрелите цветя като „вечни” интерпретира и поезията на Жак Превер: „тези мръсни, мъртви цветя, които не могат да увяхнат – ти ги нарече вечни”. (стихотв. Цветя и корони). Нещо повече – Ж. Превер открива идеята за противопоставеността на мъртвото цвете на живите, властващи, вечни пари – лир. субект на В магазина за цветя пада мъртъв на земята в момента, в който иска да си купи цветя и оставя смаяната продавачка да се чуди какво да прави с него, повредените цветя и парите, които не спират „да владеят”. Множествеността на бръшляна, обгърнала подобно неизбежна вечност оранжерията с мъртви цветя – този образен антагонизъм би могъл да е пресечната точка на вертикалните структури на познанието с дошлия да ги замести нов ризоматичен поглед към света.
         Прекъснатата връзка с родното и то през идеята за животинското, биологичното, отразяват още стихотворенията Октоподи и Вълци. Бабата и дядото на лирическия субект се гонят в своята крепостна къща, докато прегризат телата си както октоподите – женските пъдят мъжките. Майката удавя бащата в море от вина. А лирическият субект от Вълци извиква в спомените си майката-вълчица, за да я отрече. Диалогът с нея е прекъснат: „сякаш дебело стъкло ни изолираше един от друг и задавящият лай не се чуваше, не болеше, нямаше нищо общо с мен.” Цялата стихосбирка говори за болезнеността от контакта с родното, като последното не винаги е тъждествено с българско. Родното бива изживяно и като болезнено-друго. Лирическият субект от Корени понася немислимото обвинение, че е маргинал, че е турчин: „нищо че си турчин, аз пак те обичам”. Тази вина му бива обикновено внесена отвън, от майката. Отношението й към лирическия субект е двойнствено в поезията на Н. Атанасов – страх от неговата другост, но и отговорност към осъществяването на преодоляването й.
         И наистина, хомосексуалното изживяване е също важна тема за поезията на Н. Атанасов. Присъства като телесно сексуално изживяване (стихотв. Портрет с орхидея, Месарницата, Упражнение в Обратната естетика, Ария, Механоид), като урок за хомосексуалното като познание и висша мъдрост (Глътки въздух, Вълци, Бонобо, Какво означава да простиш), като неприета и отхвърлена от обществото другост (Площад Възраждане) и като безкрайно преследване на несъществуващия любовен обект (Борисовата градина). Метафората на мозъка като задни части от стихотворението Портрет с орхидея е изключително сполучлива и се доближава по оригиналност до метафората на Пол Верлен за вагината като „лакомо мече” и „удобен кожух” (стихосб. Мъже и Жени). Телесното е изведено на преден план в тези стихотворения и са описани отделни части от тялото на любимия обект. Не е забравен елементът на разграничаване на пасивната мъжкост от активната или ако си послужим с термините на гръцката философия molokoi и arsenokoitae. 2 По линията А. Вутимски - Иржи Карасек зе Лвовиц - Пол Верлен - А. Рембо, субектно-обектните отношения molokoi-arsenokoitae се развиват определено с нескрита доза канибализъм и садизъм като особен вид еротика3 (Месарницата). При това мотивът за кръвта се оказва изключително значим, като тя обикновено изтича от месото, за да го оголи в скелет. Скелетът като символ на смъртта се среща и в поезията на А. Рембо, чийто лирически субект изпитва страх да не бъде унищожен от Диаболичният съпруг.4 Пасивната роля molokoi е била изключително срамна още според философията на древните гърци, поради древногръцкия култ към фалоса като активен. Подобни мъже Робин Скрогс нарича „женствени жиголота”.5 Този срам и вина са чувства и на лирическите обекти на Н. Атанасов от стихотворението Площад Възраждане. То представя „сестрите” на лирическия субект като изгнаници на този срам, маргинализирани от обществото същества. Поезията на Н. Атанасов обаче търси ключ и към преодоляването на този срам и той е през познанието за хомосексуалното като културен и литературен конструкт – извор на знания и теория, която трябва да се изучи и опознае, за да се асимилира като нормална от едно общество, което е все още подвластно на създадените му национални и ментални комплекси. Хомосексуалното може да бъде интерпретирано като извор за креативност и духовно познание:

 

    “Господ наказва тези, които обича -
    казваше баща ми в пиянско полусъзнание,
    в порутената къща на родителите си, където
    пластмасовите разпятия и икони
    гледаха всички ни отвисоко.

     

    Никога не ми беше посягал -
    задушаващата вина никога нямаше изкупление,
    разбитото не трябваше да бъде поправяно,
    за да ни напомня винаги, че дължим
    подчинението си, съня си и въздуха.”

 

         Естествено хомосексуалното е видяно не само като сексуално и телесно изживяване, но и като потърсена, но ненамерена любов. Не можем да твърдим, че поезията на Н. Атанасов е мизогинистична. В нея е потърсена любовта и надеждата (Пашкул, Работи ли микрофонът, Борисовата градина), но за съжаление не е намерена. Щастието е изплъзващо се като пеперуда, търсенето на перфектния любим – пеперудата Монарх е безкраен процес на лутане в лабиринт. Оттам – отсъстваща любов в сърцата на хората, изплъзваща се в забързаното ежедневие.
         Поезията на Николай Атанасов създава и много силни женски образи, някои от които следва да бъдат разгледани и по-подробно – Вещицата от едноименното стихотворение и от Работи ли микрофонът, като в последното стихотворение има градация на женските образи – „книга за Вещиците, Курвите и Лесбийките”. Майката от стиховорението Вещица е видяна като съпруга на Сатаната, като последният е с подчертана двуполовост – първо като жена прелъстил мъжа, от който откраднал семе, и после се превърнал в мъж и прелъстил „податливата и охотна дъщеря” – „майката” и „съпругата на Сатаната”. Митът за жената като Вещица има свои дълбоки исторически корени и води началото си от 13 век, когато вещиците биват преледвани и изгаряни. През 1486 година бива публикувана книгата Malleus Maleficarum като наръчник за инквизиторите, в която женските образи на вещиците са описани от мъжете с чувство на страх и ужас.6 Също така, както отбелязват Спренгър и Кримър – жените са изключитено податливи към вещерство и магьосничество, защото притежават засилено желание за сексуално съблазняване и дори влизат в сексуално общуване със Сатаната.7 Поради тази причина – съблазняването на Адам и Ева от змията като андрогинно същество, те биват изгонени от Рая и стават смъртни. Стихотворението Вещица проблематизира именно конструирания образ на съблазнителната жена, сношаваща се със Сатаната. Курвата от Работи ли микрофонът е само още една разновидност на Вещицата – тя разрушава нормите на морално сексуално поведение в обществото. Това стихотворение обаче назовава и още един много рядко срещащ се образ в българската литература – този на Лесбийката. Темата за женската хомосексуалност е интерпретирана и в поезията на П. К. Яворов от цикъла Кралици на нощта, стихотворението Сафо. Стилизацията на женския глас е неуспешна,8 за разлика например от тази, направена от Иржи Карасек зе Лвовиц, чието стихотворение избира друг сюжет – любовта на Сафо към Фаон. В стихотворението на И. Карасек говори мъжът-жена и жената-мъж и спихотворението е с изявено сецесионна образност и орнаменталност. Поезията на Н. Атанасов въвежда тези образи по-скоро като възможности, които тепърва могат да очакват своето развитие в българската поезия, в която младият автор търси своята естетика.
         Разказът, разказаните истории до голяма степен доближават поезията на Н. Атанасов до феминистичната. Не е случаен фактът, че романът се ражда като жанр след поезията. Епосът е бил само разновидност на днешната лирика, той се разцепва на лирика и роман. Според Хорхе Л. Борхес днешният роман е в упадък9 – той изчерпва начините си на разказване, докато поезията ги обогатява и лириката на Н. Атанасов е пример за това – с живите си метафори, образи като скулптури, богата тематика и образност, тя може да бъде само пример за следващи проекти в новата българска литература.

 

 

 

---

 

1 Вж. L. Lugones. Sentimentalni lunar. Buenos Aires, 1909. [горе]
2 Вж. Д. Халпърин. 100 години хомосексулност. София, 2000. [горе]
3 Вж. Д. Иванова. О-хи-ку-сан на А. Вутимски или за хомосексуалното като онтологично-скрито. // Електронно списание LiterNet 14.10.2008, № 10 (107) <http://liternet.bg/publish20/dimana_ivanova/o-hi-ku-san.htm> [горе]
4 Пак там. [горе]
5 Вж. Robin Scroggs. Homosexuality in the New Testament: Contextual Background for Contemporary Debate. Fortress Press, Philadelphia 1983. [горе]
6 Вж. Women and religion. A Feminist Sourcebook of Christian Thought. Edited by Elizabeth Clark and Herbert Richardson. Canada, 1977. [горе]
7 Пак там. [горе]
8 Вж. А. Личева. Яворов – енциклопедия различията. Българска литература – фигури на четенето. 2000. Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, София. [горе]
9 Вж. Jorge Luis Borges. Ars poetica. Praha, 2005. [горе]

 

---

 

Николай Атанасов. Органични форми. Изд. „Алтера / Делта Ентъртейнмънт“. София, 2007.

 

 

Електронна публикация на 21. ноември 2008 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]