Кристиян Енчев

философска критика

Литературен клуб | философия | страницата на автора

 

ХАЙДЕГЕР И ПРОБЛЕМЪТ ЗА КАНТОВИЯ СХЕМАТИЗЪМ С ОГЛЕД НА РАЗПОЛОЖЕНИЕВОСТТА НА РАЗБИРАНЕТО

 

Кристиян Енчев

 

1. Схема, образ, схема-образ

 

         Схемата на едно чисто разсъдъчно понятие за Кант е "само чистата синтеза съобразно с едно правило на единството според понятия изобщо". Но проективността на схемата изисква трансфер на синтезата при функционален преход на понятията към явленията (Канавров 2003: 307). Възможно ли е схемата да не се превърне в образ при подобно изискване? С оглед на приложението на категориите върху предмети на сетивата изобщо Кант различава синтезата на многообразното на нагледа като ограничена само до мислимостта й според категория - "разсъдъчна връзка" (sinthesis intellectualis) и a priori възможната и необходима синтеза на това многообразно - фигурната (sinthesis speciosa) (Кант 1992: 197). Връзката на многообразното само с оглед на аперцептивното единство не е достатъчна, когато трябва да се посочи приложението на категориите към представени в чистия наглед предмети. Затова е важно да бъдат разграничени схемите на сетивните понятия (чисти или емпирични) от схемите на чистите разсъдъчни понятия (категориите). Първите могат да се определят като схеми-образи, доколкото създават възможността на образите и свързваемостта им с понятия чрез схеми (за разлика от схемите на категориите, несводими по никакъв начин към образ) (вж. пак там: 228).
         Според Хайдегер схемата-образ "в истински смисъл е образ на понятието" (Хайдегер 1997: 92). Тя е двойно репрезентираща: 1) правилото, което регулира възможна образност, и 2) възможната образност, регулирана чрез представянето на едно правило. (пак там: 94). Един образ на предмет противостои на емпирично понятие, към което смятаме да го отнесем, с това, че като нещо единично той не притежава иманентно регулираност и представеност на правило като "специфично разчленена определеност" (пак там: 93). Достигането на образа, например на една къща, до такава определеност, става чрез набелязването на "обкръжение" съгласно Хайдегер ето така:

 

             "Това, върху което сме хвърлили поглед, е обкръжението на възможния изглед като такъв, по-точно това, което този кръг подвежда, онова, което регулира и преднабелязва как нещо въобще трябва да изглежда, за да може като дом да представи съответната гледка. Това преднабелязване на правилото не е списък в смисъла на обикновено изреждане на белезите, които са налични в една къща, а едно "отличаване" (Auszeichnen) на цялото на това, което със същата бива мислено като "къща"." (Хайдегер 1997: 90)

 

         Възможността за образ според правило структурално принадлежи към схемата-образ, но един конкретен образ, в който не се търси представяне на едно представно правило, "остава без значение за "виждането" на схемата-образ". Само по себе си отношението на схемата-образ към схемата остава неопределено като едно само възможно позитивно структурно отношение. За Хайдегер "всяко крайно познание е обаче като мислещо онагледяване непременно понятийно" (Хайдегер 1997: 95). Затова според него в конкретното нещо, което е налично във възприятието, непременно лежи "схематизиращо предвиждане" и така схематизмът става онтологично определен.
         Доколкото за Кант схемата е начин на работа на способността за въображение да доставя на понятието неговия образ, нейното различаване от образ става по силата на следното разсъждение: пет точки са образ на числото пет, доколкото от тях "изскача" регулиращото правило. Но тогава самото правило се нуждае от образ, в който да бъде въплътена въпросната регулация. Хайдегер смята, че можем по принцип да говорим само за схеми-образи. Схематизмът като общ начин на работа на способността за въображение в приложението на понятия към предмети в границите на чистия сетивен наглед е основание да се мисли възможността за чиста схема без сетивни примеси. От друга страна, образите сами по себе си не следва да се разглеждат като регулирани чрез правило. Но така или иначе схематизиращото предвиждане с оглед на крайното познание съгласно Хайдегер би следвало да се разглежда като същностно обгръщащо образността. Оттук: позитивното структурно отношение между схема и схема-образ извън това предвиждане не е еднозначно - съединяването на правило с образ не е изначално предвидимо откъм самия образ като такъв. В такъв случай осетивяването на понятия (чисти или емпирични) може да се разглежда като дейностна проява на трансценденталната синтеза - процес, в който априори и апостериори се съединяват по силата на априорно фундиране на опита. В такъв случай произволни апостериорни констелации подлежат на осмисляне чрез акта на синтезата. Тяхната отнапред положеност като пасивни утаявания или предпредикатни очевидности е обаче сама по себе си основание да бъдат разглеждани от херменевтична гледна точка като условия за възможност на логическата форма (в смисъл че херменевтичното като предхожда апофантичното като).
         Явимостта на нещо като еди-какво си по силата на едно "за-да" на предмета (например дъска за писане) показва схемата-образ в светлината на Хайдегеровата пред-структура на разбирането. Нещо "тежи" по определен начин (в определен модус на предварително зададено съглеждане) преди да "е" в експлицитен апофантичен логически смисъл. Това обаче не означава, че образите, доколкото ги гледаме като екстрахирани от схемата-образ в този модус, не могат да бъдат мислени и като податливи (извън схемата-образ, от която сме ги екстрахирали) за присъединяване към друго схематизиращо предвиждане. Образите като възможно съзираеми откъм схема трасират пътя на осетивяване в акта на реализиране на схемата на сетивните понятия като схеми-образи и по този начин снемане на неопределеността в отношението между схема и схема-образ.

 

 

2. Метафоричност и пред-структура на разбирането

 

         Пред-имането (Vorhabe) е основа на обгледното тълкуване и като усвояване на разбиране се движи "накъм една вече разбрана цялост от сложености-извърнатости" (Хайдегер 2005: 121). Пред-виждането (Vorsicht), което е "основа на изтълкуването", "заизрязва" от взетото в пред-имането цяло и така чрез "поглед напред" се освобождава и откроява едно още неизразено в предикат съдържание в самото биващо. Основаното в пред-улавянето (Vorgriff) решаване на изтълкуването в полза на една или друга понятийност показва, че нещо е пред-решено понятийно, защото се вижда като нещо спрямо осъществено схематизиращо предвиждане. Именно защото "изтълкуване никога не е безпредпоставъчно схващане на едно предварително дадено" (пак там: 122), изтълкуване на нещо като нещо създава възможност за производно "мислещо виждане" на нещо като друго нещо. Но понятийното представяне в схема-образ не обвързва образа на подлежащото на тълкуване биващо с едно регулиращо правило извън обсега на "заизрязването" на даденото в пред-имането "накъм определена изтълкуваемост". Да се завърши едно тълкуване в полза на определена понятийност в такъв случай означава да се постави пред погледа едно образно подобие по силата на схема-образ, "изскачаща" от едно биващо (или представата за такова), като което виждаме изтълкуваното. Така последното е възможно като представящо схемата-образ само доколкото тя бива видяна да "изскача от представеното в нейното регулиране възможно представяне", защото "непосредственото емпирично разглеждане на вещите и произвеждането на налични подобия на същите е възможно само въз основа на възможното осетивяване на понятията в модуса на схематизма (Хайдегер 1997: 94, 95).
         В разбирането на Кант едно такова завършване на тълкуването може да се разбира като основание за произвеждане на образни подобия, осъществимо чрез способността за въображение, която "извършва двойна работа, първо, да приложи понятието към предмета на един сетивен наглед, и после, второ, да приложи простото правило на рефлексията върху този наглед - към един съвършено друг предмет, за който първият е само символ" (Кант 1993: 249). Тук, съгласно Рикьор, доколкото "смисълът на концепта въобще не се свежда до неговата схема", имаме две операции: първата е "чисто метафорична" и "създава от едно собствено едно транспонирано значение" в прехода от сетивно към несетивно ниво (при свързването на схема-образ и образ с оглед на пред-улавянето (Vorgriff) в полза на дадено понятие); втората "създава от този несобствен израз в качеството му на трансфериран едно абстрактно собствено значение" (Рикьор 1994: 420). Обикновено за такова значение се говори без да се взема под внимание произвеждането му чрез въпросните операции поради заблудата на едно "свободно от като схващане", производно в привативен смисъл на разбиращото гледане (Хайдегер 1997: 121).
         В "заизрязването" пред-виждането е виждане като, "излъчване" на схема-образ от образа в емпиричния наглед. Схемата-образ "хваща" образа и така го решава в полза на една понятийност, с което става възможно всяко отклонение на употребата на едно понятие в прехода от сетивно към несетивно ниво. По този начин дори емпиричното понятие може да се отклони и превърне в белег за дефицит, и така по силата на едно "да се вижда като" да се отнася към даден образ с посредничеството на схема-образ. Следователно метафоричното въздигане, правещо възможна всяка отклонена употреба на едно понятие, е в известен смисъл метафизично въздигане:

 

             "... това, което главно е способно да даде "образ" [да произведе образ чрез схема], би било изцяло видимото: именно неговата прилика [нещо е като нещо друго по силата на схема-образ] би го конституирала като образ; следователно цялата първа транспозиция би била трансфер на смисъла на емпирията в "интелигибилното място". (Рикьор 1994: 414)

     

         Където от образа не "изскача" схема, се появява разрив между пред-виждане (Vorsicht) и пред-улавяне (Vorgriff). Да смятаме, че изскачането на такава схема от образа е безусловно директно, значи да не вземаме предвид това, че може "да възникне едно ново, специфично словообразувание, което вече е по-добре съобразено спрямо особеното в съответния наглед" (Гадамер 1997: 589-590). Тъй като нашата засегнатост от нещо ни поставя в позицията на разположениево разбиращи, при "свърването" ни спрямо самите себе си можем да се окажем в позиция да не сме в състояние да имаме предвид понятие, съответстващо на подлежащо на тълкуване биващо.
         От една страна изглежда, че поради разрива в херменевтичното като на тълкуването за производното апофантично като на изказването остава само възможността да обозначим този разрив, без да сме в състояние да произведем съответстващ изказ. От друга страна, "когато някой осъществи пренос на един израз за нещо към нещо друго, то тогава той отново има предвид някаква общност", която може да е различна от "общността на рода"; така човек разширява опита си като "потвърждава подобия, все едно дали те са в явлението на нещо или пък в значимостта им за самия него" съгласно една "изначална метафорика" (пак там: 590).
         Това означава, че за да се справим с разрива в тълкуването, следва да се обърнем към "неразкритото" и "необясненото" в "неизчерпаемата пълнота от начини и образи" чрез "чувство или настроение" (Хайдегер 1993: 73, 95). Метафоричният изказ ни кара да се обърнем към "модалностите на нашето взаимоотношение със света, които не се изчерпват с описания на обекти" и с това "изразените, оформени, образовани от поетическия език чувства, настроения, moods, Stimmungen ни хвърлят сред нещата" и открояват "многообразните ни начини да принадлежим на света преди да сме се противопоставили на нещата като изправени срещу един "субект" "обекти" (Рикьор 1996: 209).
         В Кантов смисъл с оглед на така набелязаните възможности за интерпретация се изисква проявата на способността за въображение като творческа: тя "върви по стъпките на разума", като разкрива един хоризонт за естетическо разширяване на понятията по неограничен начин (Кант 1993: 206-207). Така естетическата идея оживява духа, за да разкрие пред него "едно необозримо поле от родствени представи", които "позволяват да се мисли повече, отколкото може да се изрази в едно определено с думи понятие" (пак там: 207). Посредством творческата проява на способността за въображение поставянето на наглед като схема под априорно понятие (т. е. като пряко изображение) се превръща само в подготвителен етап за рефлексията на способността за съждение върху този наглед, която превръща предмета на нагледа в символ на друг предмет. Именно този рефлексивен акт прави възможно аналогията при една частична прилика само по отношение на дадено качество в границите на "общо чувство" (в дадения от Кант пример: между деспотична държава и ръчна воденица - пак там: 249) да се превърне в метафора и като такава да се възпроизведе в изказа.

 

 

3. Разположениевост и нагласи

 

         Според Хайдегер Dasein като разположениево същностно навлиза в определени възможности и пропуска някои от тях: в своята фактуалност то "всеки път вече се е преместило [затънтило] в своето можене-да-бъде в една възможност на разбирането" (Хайдегер 2005: 119). Доколкото разбирането е разположениево, а Dasein е разбиращо-тълкуващо собственото си битие, респ. своя свят, то "всеки път вече се е заблудило и припознало" (пак там: 117). Когато едно биващо стане предмет на изказване (Aussage), тогава, доколкото се осъществява обрат в пред-имането, "пред-виждането се насочва към едно налично по подръчното" (пак там: 127). Лишаването на като-структурата от цялото от сложености-извърнатости в изменението, което тя претърпява, се дължи на се-преместване от страна на Dasein в неговата разположениевост като разбиращо-тълкуващо. В този смисъл пропозиционалните нагласи, които могат бъдат взети под внимание като производни на настроеното по определен начин Dasein и като такова насочено към онова, което то "познава, знае и в което вярва" (пак там: 111), идват едва след като е настъпил подобен обрат в пред-имането. Откъм разположението се показва възможността за засегнатост на Dasein от подръчното в разкритостта му по определен начин. Но именно засегнатостта предизвиква свърване, отказ от възможности. Самото прехождане от подръчното като пособие към разглеждането му като предмет на изказване предполага определена засегнатост от предмета в един привативен (отнемащ собствено-присъщието) смисъл, доколкото този предмет ни е станал безразличен в модуса му на подръчно пособие. Така разположението е същностно за разбиращото изказване (или, по думите на Хайдегер, "разположенийната разбираемост на Бъденето-в-света се изговаря като реч" - пак там: 129) и тепърва прави възможно производното отношение между познаващ, знаещ, вярващ и прочее субект, и изказването, с което той е свързан във въпросните си модуси на отнасяне. Така апофантичното като на изказването неизменно е свързано с нагласи (най-малкото като теоретично безразличие към подръчното при подмяната му с "относно-какво"-то на наличното1) поради разположениевостта на разбирането с оглед на изказването.

 

---

 

Бележки:

 

1 Защото "даже видимо свободното теоретическо съглеждане... предпоставя... определена настроеност, именно оная на "спокойното пребиваване"" (Bolnow, O. Fr., "Das Wesen der Stimungen", цит. в Бенчев 1996: 71). [горе]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Бенчев, К. 1996. "Схема и настроеност". Философия 5-6: 69-72.
Гадамер, Х.-Г. 1997. Истина и метод. Изд. "ЕА", Плевен.
Канавров, В. 2003. Критическата метафизика на Кант. Фабер, В. Търново.
Кант, И. 1992. Критика на чистия разум. БАН, София.
Кант, И. 1993. Критика на способността за съждение. БАН, София.
Рикьор, П. 1996. Прочити. УИ "Св. Климент Охридски", София.
Хайдегер, М. 1997. Кант и проблемът за метафизиката. Анубис, София.
Хайдегер, М. 2005. Битие и време. Академично издателство "Марин Дринов", София.

Електронна публикация на 14. октомври 2006 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]