Настоящото изследователско намерение е да се направи проверка на принципа за „свобода от ценности“ (Wertfreiheit) на Макс Вебер в полето на трансценденталната логика. Ще започна с разграничението, което прави Вебер, между "установянето на емпирични факти" и наличието на "практически преценяваща, т. е. отсъждаща относно желаността или нежелаността на тези факти позиция" (Вебер 1998: 209). С оглед на сравнението между несъизмерими традиции в науката въпросната позиция може да бъде преформулирана така: отсъждане върху мисленето на дадени факти като действителни или като привидни. Тук не става въпрос за просто истинност или неистинност на съждения за факти, а за това дали сме ценностно ангажирани с приемането на един факт: дали е приемливо (за мен) фактът х да бъде смятан за действителен, а фактът у - за привиден.

         1. Хабитуална устойчивост vs. ретенционална отчетливост

         В „Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология“ Хусерл нарича определящите човешкия светоглед след средата на XIX в. позитивни науки по следния начин: "голите науки за факти", които "създават голи хора на фактите" (Хусерл 2002: 18). В този смисъл една строга научност би изисквала "изследователят внимателно да изключи всички оценъчни заемания на позиции", а това за Хусерл означава едно непрекъснато разпадане на духовните формации, при което "разумът (...) се превръща в безумство, благодеянието в злина" (пак там: 8-9). В трансцендентално-феноменологична перспектива, при едно проясняващо движение "назад" светът ни се открива като на субекти, които в интенциониращото движение към него сме "опитно узнаващи го, обмислящи го, оценяващи го, целево отнасящи се към него Аз-субекти" и "опитът ни, мислите ни, ценностите ни“ му придават конкретност и специфичен "модус на валидност" (пак там: 125). Така винаги имаме на разположение "хабитуални придобивки" и съответните им съдържания, които можем да реактивираме в произволен момент. Тази телеологична перспектива представя ценностите като корелативни на света, даден в модус "той самият". Така при довеждане в непосредствено присъствие на нагледи се случва нещо, което може да се определи като "оригинална модификация":¹ тези нагледи "преповтарят" - според Хусерл, "в присъщите им модификации" - "всички онези многообразия от явления, в които обективното нещо се преставя във възприятието"; това обективно нещо представлява обектът "като самият той-тук-вече-бил" (пак там: 126). Това означава, че ценностният товар, въплътен в хабитуалните придобивки, се мисли като модификация на една непосредствена възприятийна даденост на света.
         За да мислим света като преддаден и общовалиден по отношение на ценности, ние трябва да имаме "хабитуално устойчиви валидности", придобити в една рефлексивна активност на съвместното оценяване, от която зависи успехът на "намерението за критическо съгласие" (пак там: 130-131). Но не е ли възможността за такова съгласие зависима от фактори, останали извън полезрението на Хусерл?
         За Вебер „да отдадем дължимото“ на несводими до нашата позиция и специфичните за нея ценностни ангажименти означава да сме способни, от една страна, да направим "емпиричен каузален анализ на човешкото действие, разкриващ неговите действителни пределни мотиви, и, от друга страна, да очертаем "противоположните ценностни гледни точки" (Вебер 1998: 212).
         Хусерловият интенционален анализ във „Формална и трансцендентална логика“ обаче показва следното. Да съдим по нов начин за нещо означава да създаваме нови конфигурации на базата на стари, вече седиментирани такива в даден определим субстрат като негови пасивно притежавани "обраствания" със смисъл. Интенционалните импликации като налични в една модифицирана оригиналност на съденето в дадена ситуация се оказват в пряка зависимост от отчетливостта на спомените и по този начин се оформя седиментната структура на един конкретен хоризонт (срв. Хусерл 2002: 188). Това означава, че предпоставянето на света като хоризонт на несъмненото в седиментния запас не е независимо от въпросната ретенционална отчетливост, а така остава възможността определени ценностни ангажименти да останат непрояснени в критическото съгласие и като такива - поставящи ни в позиция на подведени от останалата скрита в дълбочина ценностна обремененост.

         2. Некласическата трансцендентална логика като алтернатива

         Един обект, доколкото се предпоставя и е „каузално отговорен“ за интенционалните предмети, които могат да са различни в различните научни традиции, е условие за метод, определен в некласическата трансцендентална логика на Деян Деянов като разбираща критика: "за Коперник [като критик на Птоломей - б. м.] е било предпредикатно очевидно, че мисли същата тази луна в същото това небе, иначе критиката би се разминала с предмета си"; "аз, като учен от Т2, мисля S като Р, но мисля, също така, своето S като тъждествено на S на Т1, мислено като не-Р; и, за да не си противореча, мисля своето S като действително, а S на Т1 - като привидно" (Деянов 2001: 146-147).
         Такова постигане на съизмеримост чрез горния метод обаче става за сметка на считането за приемлив само на собствения мащаб, спрямо който нещо се определя като общовалидно положение. С цел избягването на противоречие на равнището на една разбираща критика обявяваме даден предмет за действителен, мислен съгласно нашите предпредикатни очевидности като еди-какво си, а за привиден - същия този предмет, мислен съгласно чуждите такива. Така не си противоречим, доколкото не сме метаморфозирали предпредикатните очевидности в противоречащи си предикати (Р и не-Р). Очевидно в този случай е налице ценностна натовареност в мисленето на един предмет или като действителен, или като привиден. Изходът е преход към "диалогично епохе", при което и двете страни в диалога се сдобиват с "едни и същи предпредикатни очевидности" (пак там: 147). Ако се освободим от ценностния товар на собствения мащаб и вече кажем, че действителното за нас е привидност за принадлежащите към чужда традиция, както и обратно, че действителното за тях е привидност за нас, ще запазим възможността за избор на ценностни съждения, но единствено спрямо така определените граници на диалогичното епохе.
         Когато имаме на разположение чужди предпредикатни очевидности (респ. седиментирани хабитуални придобивки), истините на една научна традиция могат да се разглеждат като общовалидни. Затова е възможно въздържането от избор между мисленето на един предмет като нещо в границите на една традиция и мисленето на същия предмет като друго нещо в границите на друга традиция. По този начин стигаме до така наречения от Вебер "истински смисъл на една дискусия", доколкото диалогът е способен "да допринесе за схващането на това, което опонентът (...) действително има предвид, т. е. на ценностите, с които се съотнасят наистина, а не само привидно, дискутиращите страни, и по такъв начин да направи възможно заемането на позиция към тази ценност" (Вебер 1998: 212; к. м. - К. Е.).

         3. Заключителни бележки: една възможна семантична експликация

         Можем ли чрез тази модалност на разбирането да се справим като трансцендентални логици с практически ситуации, в които присъстват ценности, имплицитно определящи нагласи? Отчитането на такива ситуации може успешно да се схване с помощта на епистемология, при която се извършва отграничаването на две когнитивно-процедурни равнища: 1) фиксиране на de dicto нагласа при първоначалното установяване на когнитивна релация между познаващ субект и даден обект чрез поне един обектен смисъл, и 2) дескрипциите, които остават като възможни фиксации на обекта, биват приписвани към смисъла на обекта, взет като обект за този субект в присъщата му модална модификация (като вярващ, съмняващ се, познаващ, оценяващ и др.) (срв. Haaparanta 2001: 10). Чрез "аксиологически завой" в перспективата на Яакко Хинтика можем да кажем, че ако един субект вярва нещо, отнасящо се до конкретен обект, за него е задължително също така да оценява като приемливо убеждението, че може да осъществи еднозначната характеризация на обекта. Въпросният субект "трябва притежава такъв способ за посочване и характеризиране на този индивид, който във всички светове, съвместими с онова, в което вярва той, избира един и същ индивид" (Хинтикка 1980: 93).² Такъв способ Хинтика задава чрез индивидуализиращи функции, които не притежават онтологичен характер, доколкото не са елементи от възможни светове, а са по-скоро "идеологични" в смисъла на Куайн (пак там: 94-95). По този начин могат да се изразяват и ценностни нагласи, отнасящи се до един и същ обект.
         С оглед на принципа за свобода от ценности може да бъде търсена интерпретация на индивидуализиращите функции, за която е в сила това, че дори ако "обектите на опита са първично дадени за нас чрез понятия, които конституират съждения, онези обекти като конституирани чрез понятия са действителни обекти, с които сме свързани в нашите вярвания и познание [респ. ценностни нагласи - б. м.]" (Haaparanta 2001: 11).
         В трансцендентално-логически план е уместно да интерпретираме горното така: с помощта на индивидуализиращи функции в de re модус фиксираме в de dicto модус нагласа чрез обектен смисъл, който представлява предпредикатна очевидност, явяваща се условие за възможност на приписваните на предикатно равнище дескрипции. Следователно, доколкото имаме на разположение индивидуализиращите функции, които фиксират нагласите на отсрещната страна в диалога, а също така - информация за доксическите й алтернативи, дотолкова е възможно приложението на принципа за свобода от ценности.

---

Бележки:

¹ Репродуктивното припомняне е условие оригиналното съзнание за нещо да бъде следвано с необходимост от "ретенционално съзнание" за даденото нещо като "току-що било" по силата на един непрекъснат синтез (Husserl 1969: 318); в този смисъл е уместно, съгласно Хусерл, да релативизираме границата между оригинални и модифицирани модуси на съзнание за нещо и с оглед на това да приемем нещо като "оригинална модификация" (пак там) - "оригинална" по силата на приета за начало отправна точка в темпоралния поток, а "модификация" по отношение на едно абсолютно първоначало на даденото в модус "опит". Но при ход "назад" в спомена с цел генетично проясняване на нещо се натъкваме на граничен модус - безсъзнателното като граница, с приближаването към която отслабва до изчезване открояването на нещо като дадено с някакви забележими особености. Безсъзнателното за Хусерл се явява „субстрат от седиментирани очевидности, който като хоризонт придружава всяко живо настояще и показва [когато бъде "събуден"] своя собствен, непрекъснато променящ се смисъл" (пак там: 319). [горе]
² Въпросът за връзката между ценности и избор на предмет на изследване намира израз във концепцията на Вебер за „отношението към ценности“ (Wertbeziehung): поставянето на проблем от изследователя и селекцията на фактологичния емпиричен материал "зависи от неговия интерес, зависи от неговата преценка какво е значимо и ценно за изследване" (Фотев 1993: 310). Аналогично значение в логически план има връзката между ценност и избор на обекти чрез индивидуализиращи функции. [горе]

ЛИТЕРАТУРА

Вебер, М. 1998. „Смисълът на „свобода от ценности“ в социологията и в икономическата наука“. В: Вебер, М. Смисъл и ценност, съст. и прев. К. Коев. ИК „Критика и хуманизъм“, София.
Деянов, Д. 2001. Увод в логиката и методологията на хуманитарните науки. Хуманитаристиката след смъртта на човека. Пловдивско университетско издателство, Пловдив.
Фотев, Г. 1993. История на социологията, Т. 2. УИ „Св. Климент Охридски“, София.
Хинтикка, Я. 1980. „Семантика пропозициональных установок“. В: Хинтикка, Я. Логико-эпистемологические исследования, съст. и ред. В. Садовский и В. Смирнов. Прогресс, Москва.
Хусерл, Е. 2002. Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология. ИК „Критика и хуманизъм“, София.
Haaparanta, L. 2001. „Existence and Propositional Attitudes: A Fregean Analysis“. In: Logical Analysis and History of Philosophy, 4: 75-86. URL = www.lucs.lu.se/spinning/categories/language/Haaparanta/Haaparanta.pdf
Husserl, E. 1969. Formal and Transcendental Logic. Martinus Nijhoff, the Hague.