Маргрета Григорова

литературна критика и литературна история

Литературен клуб | азбучен каталог | страницата на автора

 

СВЕТЛИНАТА НА АБАНОСА.
АФРИКАНСКАТА ПРИКАЗКА НА ЖУРНАЛИСТА РИШАРД КАПУШЧИНСКИ

 

Маргрета Григорова

 

 

          І. „Светлината на абаноса” – метафорично-приказното послание на Капушчински.

 

         Изпращан като политически репортер в около 100 държави, свидетел на трудното раждане на страните от Третия свят, неколкократно преживял смъртна опасност, Ришард Капушчински все повече се превръща в мъдър летописец и поет на наблюдаваното, който достига до истини, подвластни на поезията, мита и приказката. „Няма да бъде ерес – пише поетесата Юлия Хартвиг – ако кажа, че неговата поетическа чувствителност съдейства в голяма степен за успеха на неговите творби, придавайки им неeжедневен блясък.” (Hartwig 2008:5) Полският репортер опознава „на живо” родилните мъки на новата постколониална Африка, стояща между пъкъла на политиката и изгубения рай на простотата и естествеността (Chylak-Winska 2007: 180). Вижда превратите и развилнялата се битка за власт, в които се пресрещат тъмни лидери като угандиецът Амин, „съчетание между престъплението и ниската култура” и светли и извисени личности като Кофи Баако и Патрис Лумумба. В политически план „Африка, това е 52 държави и 52 политически ситуации, в това число напълно безнадеждни като Сомалия и Либерия” (Кapuscinski 2008: 61). За културното любопитство на пътешественика Африка, това е „същински океан, отделна планета, разнороден пребогат космос” (Каpuscinski 2003: 5). Внимателният политологичен анализ, антропологичното и поетичното мислене са инструментите на полския репортер, с които извайва облика на своята литературна репортажистика. Чрез тях той описва Африка, този изключително труден, тъжен и разнообразен свят и достига до най-дълбоката и континентална същина. Въпреки трудната си физическа и политическа география, а може би и именно благодарение на нея, Африка все повече приласкава и омагьосва Капушчински, тя все по-ясно се превръща в негов светъл и приказно обагрен свят, в който голяма роля изиграва митологичната символика на Слънцето и свързани с нея приказни сюжети. Ражда се неговата лична африканска приказка, проблясваща в множество творби, но въплътена в най-цялостен вид в репортажния роман „Абанос”, където още първите редове ни потапят рязко в океан от светлина.
         „Абанос” започва така: „Преди всичко, се набива на очи светлината. Навсякъде – светлина. Навсякъде – светло. Навсякъде – слънце. До вчера – обленият от дъжд есенен Лондон. Обленият от дъжд самолет. Студен вятър и тъмнина. А тук – от сутринта цялото летище е залято от слънце, ние всички сме облени от слънце.” Образът на светлината заслепява и обзема, става дума за много светлина, за море от вездесъща светлина, ознаменуваща внезапния преход от Севера и влажноесенния облик на хладната европейска столица към един континент, идентичен с апогея на слънцето и с абаноса като цвят на кожата на неговите жители. Мотивът за светлината е начален като библейското „Да бъде светлина” и както отбелязва Пиотр Братковски, светлината е „първото впечатление на пришълеца в непознатия континент...образ чисто сетивен”. (Bratkowski 2001). Но сетивността на светлината не е достатъчна, за да бъде разбран нейния образ. Тя носи метафорични – етични и приказно-поетични послания, които се надяваме да разключим.
         Достигането до светлината на Африка не е лесно, тя може да изглежда тъмна и непроницаема, въпреки властващата метеорология на Слънцето. В настоящия текст, ще се опитаме да покажем как, с какви средства на приказна и митологична поетизация Капушчински постига визията за „светлината на абаноса”, най-тъмното и скъпоценно дърво, свързано както с цвета на кожата на неговите коренни жители, така и с докосването на Капушчински до ценностите на техния природо-културен и душевен свят. Неслучайно абаносът е избран за символно заглавие – той е поетичното име, което дава Капушчински на любимия си континент – име на скъпоценно дърво, възхвалявано в приказки и поезия. Тъмният цвят на дървото се свързва и с „дългоупотребяваната” представа за „тъмната Африка”, за зоната на мрака. Оксиморонната метафора на абаносовата светлина може да бъде ключ към към антропологичните и поетични истини на Капушчински за Африка и нейните хора. В неговата философия и поезия на културата тази метафора крие опознаването на различния, преодоляването на предразсъдъка към него и негативния му стереотип.
         Образът на светлината е свързан с етични послания, той е метафора на моралната извисеност, която Капушчински открива в обикновените жители на Африка – моралната извисеност на поробвания. Белият цвят на кожата кара Капушчински да се чувства белязан от символа на колонизатора и да изпитва чувство за вина. В главата „Аз, белият” от „Абанос” четем: „Тези босоноги, гладни и безписмени момчета имаха морално надмощие над мен, това надмощие, която проклетата история дава на своите жертви. Те, Черните, никого не са поробили, окупирали и държали в робство. Можеха да гледат към мен със самочувствието на по-висши. Бяха от черната, ала чиста раса” (Kapuscinski 2003: 46). Капушчински поетизира множество черти на черната раса, описвайки една ценностна система, противоположна на европейската.. Така например индивидуализмът е европейска ценност, но в Африка е „синоним на нещастие и проклятие”, защото африканската култура е колективистична, изработена в сдружаващия процес на борбата за оцеляване. „Този континент е запазил в най-ясно видима и осезаема форма племенното самосъзнание. Не съзнанието на „обобществения” човек, а съзнаието регионално и локално (....) Капушчински смята, че именно това „племенно съзнание” за принадлежност към локалната общност е най-силно в човека, само по себе си то е „огромна ценност”, която за съжаление може да бъде използвана в негативна посока за политически цели (Kapuscinski 2008:63-64).
         В „Пътешествие с Херодот” Капушчински обръща внимание на аурата от тайнственост, която обгражда този континент и която привлича неговите изследователи – те чувстват, че „в Африка би трябвало да има нещо единствено, скрито, някаква проблясваща оксидна точка в тъмнината. И всеки, очевидно е искал да изпробва своите сили за да намери и отбули това скрито загадъчно н е щ о.” (Капушчински 2008: 99-100)

 

         ІІ. Европейското пътуване към глъбината на Африка – „до” и „отвъд” мрака

 

         Както отбелязва Ан Стам (Стам 2003: 4), за коренните жители на африканския континент, почти отвсякъде заобиколен от вода, не е характерен стремежът да пътуват през океана. В „Този Другият” Капушчински казва в същата посока, че „историята познава цивилизации, които не показват никакъв интерес към външния свят. Африка не е строила никога никакъв кораб за да заплува и да види какво се намира отвъд заобикалящите я морета.” (Kapuscinski 2006: 13) За сметка на това стремежът към околосветско пътуване и откривателство и същевременно към властово опознаване на непознати отвъдморски светове е белег на Европейската цивилизация и на любопитството на европейския човек. Дълго време обаче Африка, този толкова непосредствено съседен свят, е бил познавателно овладяван (същевременно и колонизиран) най-вече откъм крайбрежията си, а най-познатата и развита цивилизационно част от него е средиземноморската. Проникването в неговата културогеографска глъбина изисква много по-голямо пътешественическо, морално и културологично усилие и по-дълбоко съприкосновение с природния и човешкия свят. На прехода между ХІХ и ХХ век златното викторианско време на пътешествениците-антрополози Дейвид Ливингстън, Хенри Морган и Джордж де Бразау има огромен познавателен принос за проучването на вътрешността на Африка (последван от цивилизационно прикрити форми на колонизация).
         Но както отбелязва Капушчински в „Този Другият” , европейската култура в миналото не ни е подготвила добре за експедицията към глъбината на Африка. (Kapuscinski 2006: 17) Според него драмата на отношенията между културите (в това число европейската), се опира на това, че първите взаимни контакти принадлежат на хора с лоши навици, наречени от него „ciemniaki”, хора на тъмнината, на грабежа, липсва уважението към различните от нас, диалогът с Другия. Дълго време на африканските култури се гледа като на по-нисши и изостанали според теорията на еволюционистите и в съответствие с това глъбината на Африка е мислена като зона на мрака. Топосът „сърцето на мрака”, създаден от големия идеен предшественик на Капушчински, английския писател с полски произход Джоузеф Конрад в едноименната му новела, е отражение на тази идея и израз на нейната художествена митологизация, омагьосваща и до днес критическия интерес. Пространствено ситуирано в центъра на Африка, в централноафриканската държава Белгийско Конго, ядрото на мрака (както е преведено в полския вариант на заглавието), получава универсален смисъл, свързан с тъмните истини за човека, който в пристъп на самообожествяване разиграва властта си като черен ритуал. Образът на Курц е ситуиран от Конрад като създаден от цяла Европа и ясно демонстрира метафората на колонизаторската и властова версия на европоцентризма. Освен, че омагьосва и до днес критическия интерес и събужда дискусии, „Сърцето на мрака” поражда значими творчески парафрази, най-известната от които наблюдаваме във филма на Франсиз Копола „Апокалипсис сега”. Подвластен на този топос е и Ришард Капушчински, който във „Футболната война” съобщава, че е посетил „страната на сърцето на мрака” – „най-затворената и недостъпна страна”. В „Пътешествие с Херодот” съобщава, че това е най-непредвидимата страна „ всичко най-лошо бе възможно тук на всяко място и по всяко време”. (Kapuscinski 2008: 157) Репортерската му мисия в тази централноафриканска държава е една от най-трудните, тя го среща с нечовешкото в човека – конгоанските жандарми му приличат на извънземни същества. Но със Конго са свързани и безкрайно светлият портрет на Патрис Лумумба, и светлата среща с доктор Ранке.
         Капушчински извършва своята полска експедиция към глъбината на Африка и нейното огромно културно и езиково разнообразие за да преодолее доминиращата визия за нейната тъмна и непроницаема страна и да открие светлите истини на абаносовия континент. Неговият личен мост към това е усмивката и приятелството, достигащо до усещане за побратимство. Върху снимките, направени от него, виждаме множество усмихнати лица. Усмивката е светлина. Побратимяването е за него форма на съпричастност и за пръв път изпитва усещане за това при първото си репортерско пътуване – в Индия. Африка още по-силно го тласка към човешка и културна съпричастност, дарява му чудноватия си свят.
         В предисловието към „Абанос”, Капушчински декларира, че ще върви към глъбината на Африка не по утъпкани пътеки, а ще бъде истински скиталец, ще търси случаен транспорт и срещи, ще чергарства в пустинята и ще бъде гост в тропически хижи. На тези срещи и разговори го е учил неговият водач и „приятел във времето”, „първият репортер” Херодот, пропътувал много свят пеша (защото и така го измерва) и записал историите си от хората, които се събират вечер край огъня. А точно така се раждат и приказките: “Хората сядат до огнището и разказват. След време тези разкази ще бъдат наречени легенди и митове, но в момента, когато онези хора говорят и слушат, те вярват, че всичко е най-свята истина, най-правдива действителност. Слушат, огънят гори в огнището, някой слага дърво, светлината и топлината оживяват мисълта и събуждат въображението. (...)Пламък и памет.” (Kapuscinski 2008: 77)

 

         ІІІ. Митове и приказки

 

         „Абанос” може да бъде четен като мъдра приказка за слънчевия произход и светлото праначало на човека, роден от слънцето. В началните страници четем: „Впрочем човекът се е родил в слънце, неговите най-стари следи откриваме в топлите страни. Къкъв е бил климатът в библейския рай? Владеела е вечна топлина, направо жега, така че Адам и Ева са могли да ходят голи и дори, когато се намирали в сянката на дърветата не чувствали хлад.” Капушчински явно митологизира и поетизира научната хипотеза за произхода на човека от африканските земи, а обръщането му към материнския мит на Африка е морално-психологическо лекарство. На функцията на този мит в „Абанос” обръща внимание Ева Хилак-Винска: „Виждайки, че невротичното общество на Стария континент има нужда от духовно лекарство и терапия, писателят дарява на европейския читател мита за Африка, който трябва да застане между главните митове на ХХ в., тези на науката, психоанализата и техниката.” и да помогне на съвременния човек да се възроди и да се справи с хаоса. (Chylak-Winska 2007: 181)
         Сакрализацията и поетизацията, на която подлага визията си за Африка отпраща към митологичния топос на Рая, първичния свят на блаженство и безгрешност, на липса на страдание и драма – нещо толкова необходимо като опозиция на многострадалните човешки съдбини на континента. Неколкократно неговите конкретни впечатления извеждат образа на прастари картини от предисторични времена. Така се случва и в края на главата „Аз, белият”, където пътуващият репортер попада в долинага Серенгети, а там се намира най-голямото струпване на диви животни, „Навсякъде, накъдето и да погледнеш, огромни стада от зебри, антилопи, биволи и жирафи.” (Kapuscinski 2003: 48) Виждат се и неподвижни лъвове, огромни групи слонове, а някъде в далечината пробягват леопарди. Тази гледка, която би могла да събуди ловните инстинкти на любителите на сафари в Африка, у Капушчински предизвиква асоциация отново с библейския мит за сътворението. „Сякаш виждах раждането на света, този изключителен момент, в който съществуват земя и небе, вода, растения и диви животни, а още ги няма Адам и Ева. И така, точно този едва роден свят, светът все още без човека, а следователно и без греха, може да се види тук, на това място – и това е изключително преживяване.” (Kapuscinski 2003: 48)
         Към митологията на Сътворението отвеждат и картините на самотното дърво, около което се ражда и поддържа животът. В последната глава на романа „В сянката на едно дърво, в Африка” виждаме, че около дървото, в неговата благодатна сянка тече животът: сутрин тук се събира селско училище, на обед, когато небето побелее от жар, в сянката му се скрива който както може – хора, за които няма въздух в глинените колиби и животни – крави, овце и кози. Привечер там се съвещават старците. Явно се очертава митологемата на дървото-световна ос.
         Ако обърнем още по-голямо внимание на образа на това дърво ще видим:
         - че е мангово и колко буйно зелено е то (Капушчински акцентира върху сочната буйна зеленина, която, от една страна, е в опозиция на жегата, от друга – въплъщава в растителна сила слънчевата творяща мощ);
         - че е самотно, единично, но много разклонено (Капушчински задава въпроса „Защо е само, откъде черпи сокове?);
         - около всяко такова дърво се образува село (т.е. то се превръща в творящ център за човешкия свят);
         - хората го пазят, защото знаят колко е важно то да живее и да бъде спасявано.То е свещено.
         „И когато отдалече видим мангово дърво, ние смело можем да се отправим натам, защото знаем, че там, ще срещнем хора, малко вода и може би нещо за ядене. Тези хора са спасили дървото, защото без него не биха могли да живеят, при онова слънце за да съществува, човекът има нужда от сянка, а дървото раздава тази сянка”.
         След още няколко реда Капушчински ще повтори една истина, която е срещнал тук, но принадлежи на много народи и на човека – „Човекът не може да надживее сянката си.” В тази пословица е вплетена идеята за човешката преходност. Според Бартковскики сянката на дървото в края на романа е резултат от опита и изразява погледа „отвътре” (Bratkowski 2001). В интерпретацията на Капушчински на образа на сянката, спасяваща от прекомерната мощ на слънцето, по-скоро бихме могли да видим идеята за свещената егида над човека и да разчетем жестът на благословия над африканския човек – за да не го изпепели с огромната си мощ, богът-творец на континента е създал сянката.
         И нека да припомним, че сянката в древните вярвания е била синоним на душата и властта над нея е власт над душата. Но тук започва нова приказка – приказката за водата, за живата вода.

 

         IV. Приказката за водата

 

         В африканския свят сянката е сестра на водата, символен синоним на водата, човекът намира в нея утоляване на жаждата си. „Водата е всичко – казва Мали от народа на догоните, - Земята произхожда от водата. Светлината произхожда от водата. И кръвта.”
         И така, оказва се, че описвайки своите срещи с континента, хората и тяхния начин на живот и вярвания, правейки същевременно своите точни историко и философско-политически диагнози, в същото време Капушчински постига като есенция на този континет неговата Приказка за пътя към водата, най-осезаем, труден и сладък в края си именно тук, където е домът на най-жаркото слънце на планетата и където пустинята те учи на великия инстинкт към водата, инстинктът на жаждата. „ Пустинята ще те научи на едно – че има нещо, което можеш да искаш и да обичаш повече от жената – това е водата.” – научаваме от африканския водач на поляка.
         Още от самото начало, при въвеждането на началния мотив за светлината, Капушчински показва и жестоката, изнуряваща сила на слънцето, която тласка по пътя към водата. Както казва и Хенрик Мелвил, авторът на „Моби Дик” един от писателите-побратими на Капушчински, всяко истинско пътуване е насочено към воден източник. Там то намира своята цел. Пътуването към източника на вода е колкото реално, толкова и метафизично. Защото в него е концентрирана извечната гравитация към извора.
         В „Абанос” можем да открием множество варианти на приказния сюжет за намирането на живата вода, архетипен синоним на светлината и сянката.
         Ето някои от тях:
         - В главата „Салим” Капушчински заедно със своя спътник Салим е в плен на пустинята, имат само няколко малки съда с вода. И тогава той преживява за прав път раждането на мираж – гледката на оазис, породена от прекомерна жажда. Вижда люлеещите се палми и плискащата се вода. Салим го спасява, поделя водата с него, това ги побратимява. Намесва се тук и мотивът за приказното побратимство, проверено в изпитания. И малко след това, вече спасен, Капушчински се сеща за африканската приказка за бръмбарчето Нгуби – африканският Сизиф, което умира от жажда и за да я утоли, се изкачва на един хълм – на гърба му се образува капка пот – то се обръща назад и пие от нея. Това е той – образът на африканския Сизиф. И както изглежда, неговото усилие е по-оправдано, защото то поражда утоляване на жажда, ала такова, че води до нов порив на жажда. Защото капката е солена.
         - В част от своето пътуване Капушчински се движи заедно с едно чергарско племе, което спи в мочурищата, за да задоволи физиологичната си потребност от влага.Това поражда песенна митология и водна философия. „Къде е моята родина? Моята родина е там, където пада дъждът” – пеят хората от това племе.
         - Друг вариант на този сюжет е разказът за това как умират слоновете (главата „Вътре в ледената планина”). Те умират, пиейки вода, краката им са слаби и хоботите неизправни, езерата ги поглъщат и затова дъната на езерата са осеяни със свещените им останки и са мястото за вечен покой на слоновете. Слоновете са свещените животни на Африка. Както са свещени приживе, така и смъртта им е свещена – отбелязва Капушчински. Това е животното, което няма враг.
         И тук започва нова приказка – приказката за Слона, духа на Африка, която оставяме за финал.

 

         V. Срещата с Духа на Африка

 

         Африканската приказка на Капушчински има и други сюжети – тя може да разкаже за магическата реалност, създадена във въображението на африканските племена и транспонирана върху реалността. Част от тази магическа реалност е животното, което оставя своята благословия в най-последните редове на романа. Минава полунощ по време на дружеско събиране в Танзания. Нощта започва да се люлее и тътне, задава се слон-самотник, същество, което влече опасност и може да смаже и убие. Настъпва пълна тишина. Всички застават неподвижни. Тогава погледите на слона и човека се срещат и Капушчински вижда в очите му дълбока неподвижна мрачност. След малко един от танзанийците пита: „ Видя ли? Това беше слон. Не. Духът на Африка винаги приема образ на слон. Защото слонът не може да бъде победен от никое друго животни. Нито лъв, нито бивол, нито змия.” Слонът – това силно, страшно и благородно животно изразява духа на Африка, такъв, какъвто го е видял, разбрал и почувствал Ришард Капушчински. Той е част от неговата приказно-митологична среща с абаносовия континент. На тръгване, Африка го благославя.
         Наближава разсъмването – „най-ослепителният миг в Африка”, описан многократно в „Абанос”. Затваря се светлинният кръг на романовата композиция. Отново изгрява слънцето и образът на светлината остава като сензитивно и духовно послание. И като вълшебно огледало, в което да огледаме и пречистим себе си. „След срещата с Африка на Капушчински – казва Ева Хилак-Вронска – остава за спомен у читателя „огледално стъкълце”- сувенир, отразяващо африканската светлина. Бих искала да добавя, че това огледалцe може да бъде метофората на огледалото, за която пише Бурщa (Burszta 1996: 57), в която европеецът вижда самия себе си, гледайки в абаносовото лице на африканеца (Chylak-Winska 2007: 181-182)

 

 

         Библиография

 

         Bratkowski 2001: P. Bratkowski. Heban. 20 октомври, 2008. 10 януари 2001 .
         Burszta 1996: W. Burszta. Oswajanie innosci, albo o intelektualnej przygodzie podro?owania. W: Czytanie kultury. Lodz 1996
         Chylak-Winska 2007: Е. Chylak-Winska. Afryka Kapuscinskiego.
         Poznan, Sorus, 2007
         Hartwig 2008: J. Hartwig. Nie tylko reporter. Wst?p do: R. Kapuscinski. Lapidaria IV-VI. Warszawa, Biblioteka Gazety Wyborczej, 2008
         Кapuscinski 1998: R.Kapuscinski. Podroze z Herodotem. Krakow, Wydawnictwo Znak, 1998
         Кapuscinski 2008: R. Kapuscinski. Heban. Warszawa, Czytelnik, 2003
         Кapuscinski 2006: R. Kapuscinski. Ten inny. Krakуw, Wydawnictwo Znak, 2006
         Кapuscinski 2008: R.Kapuscinski. Rwacy nurt historii. Zapiski o XX i XXI wieku. Krakуw, Wydawnictwo Znak, 2008
         Стам 2003: А. Стам. Африканските цивилизации. Издателска къща Одри, 2003

 

 

 

---

 

         *Статията е доклад от Международната славистична конференция „Междукултурният диалог – традиции и перспективи”, Пловдив, 27-29.11.2008, излязла след това и в едноименния сборник.

Електронна публикация на 22. февруари 2010 г.
г1998-2015 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]