Гергана Златкова

история на литературата

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

„Цар Шушумига” - приказка за деца и възрастни1

 

Гергана Златкова

 

 

         През 1968 година Константин Илиев завършва “Цар Шушумига” - пиеса за куклен театър, в която търси и се опитва да изясни причините за спирането на развитието на обществата, подчинени на тирания. По съображения за предпазливост е посъветван от приятели да я заключи в някое дълбоко чекмедже, тъй като не е известно как ще бъде тълкувана от властта, поради саркастичното описание на тиранина и неговата свита.2 (Илиев 1991:32) Три десетилетия по-късно по сходен сюжет Емир Костурица създава филма “Undergraund”3.
         “Цар Шушумига” е приказка за куклен театър, предназначена за деца и възрастни. Според възрастта си, всеки ще я разбере посвоему. Чехов е казал: “За деца трябва да се пише както за възрастни, само че малко по-добре.” Константин Илиев тук сякаш се съгласява с този принцип, но и сякаш го нарушава. Оказва се, че той пише за възрастните, както за деца.
         Известно е, че приказките помагат за асоциативността на ума и за бързината на мисълта. Децата, разбира се, в повечето случаи са на страната на истината. Така че ако с тази си пиеса авторът можеше да превърне възрастните в деца, те сигурно нямаше да бъдат съгласни с решението на възрастните, от които са се превърнали в деца. Но тази пиеса остава заключена в чекмедже до 1991 година, когато е публикувана в сп. “Театър”4 (Илиев 1991:32).
         Не е трудно да се отгатне причината, поради която е създадена “Цар Шушумига” – Мъка, болка, или както се изразява авторът: “омерзение”5 (Илиев 2005:117). Вероятно причината се крие в героите, с които се срещаме в следващите му пиеси, а най-вече жестокостта на хората, подчинили се на една диктатура с неясна кауза. В “Моите срещи с Фридрих Дюренмат” Константин Илиев споделя, че в образа на цар Шушумига е визирал тогавашния държавен глава. Но често, когато говорим за черно, ние имаме предвид бялото, защото чрез присъствието си черното определя бялото. Така и авторът е премълчал нещо. Не е длъжен и да говори. Каквото е искал да каже, казал го е, чрез произведенията си.
         Тъмният свят на подземното пещерно царство може да бъде разгледан като “Вън” или “Горе”, противоположно на описаните “Вътре” и “Долу”. Светът у дома е топъл, светъл, уютен. Всичко в него е добро. Единствено домът е представен като слънчева поляна, където Ирина играе на воля, а дядо Методи е построил кошери и отглежда работливи пчели.
         Влизайки в чуждия за нея дом-поляна на разузнаване, Черната пчела подгонва верния приятел и страж на дома – кучето Балкан. Изгубила Балкан от своя поглед, Ирина решава, че ще го открие.
         С излизането си тя се озовава в царството на Шушумига, което е чуждо, мрачно и враждебно. Окуражена от шапката на дядо Методи, която и служи за защита от беди, Ирина продължава своя път в неизвестното царство. Подобно на Алиса в огледалния свят, Ирина попада на редица странности, от които остава учудена и стъписана. Враждебността на поданиците от това царство е породена от подтисничеството на Шушумига. Страхувайки се от своя цар, те са прекалено предпазливи и неестествено угодливи спрямо него и свитата му от влечуги и пълзящи твари. Това е и карикатура на обществото, унищожило Лазар Драгинков. Общество, намиращо се в безпътица и тъмнина от времето на византийското владичество – деветстотин години – една друга България, в която времето е спряло. Стремящо се към светлина, обществото в подземното царство е увещавано от Шушумига, че не е подготвено за тази светлина. Всеки, осмелил се да се доближи до мястото, където прониква слънчевият лъч, е затварян и оковаван. Речите, изказани с висок патос и предварително заучените лозунги за светло бъдеще са по-скоро сигнал за нередности в това царство, отколкото възторжена радост, което буди едновременно недоверие и смях:
         “Деветстотин години рибата – тази единствена и за съжаление незаменима храна, като сребърен поток извира от рибарските мрежи, за да потече към светлите дворци на нашата подземна столица и да зацвърти в тиганите на нашите изкусни майстори готвачи. Нямало казва риба!... Рибата в нашата река не само, че не намалява, ами с всяка изминала година се увеличава. И не е далеч деня, когато мало и голямо ще седне на този бряг с вилица в ръка, ще боде направо от водата, ще яде и ще пее.”6 (Илиев 1991:32)
         В това ужасно царство кучето трябва да бъде открито и отведено вкъщи, за да не попадне в лоши ръце и да не страда. Ако Ирина, дядо Методи и Балкан са сами господари на себе си, то жителите на подземното царство са роби на Шушумига. А той е роб на своите угодници и на лъжливата идея за зелената змия, която всъщност е една алюзия за незряла мъдрост. Истината в това царство е скверност. Светлината също. Неслучайно откривателите и творците са наказани, всеки според заслугите си: Ангеларий е разпнат на спиците на воденичното колело, което е открил; Скелетът с перо между ребрата, вероятно е прегладнял писател, който някога е бил принуден от “велможите” на Шушумига да погълне своето перо. Ушите на гайдаря са отрязани в развитието на действието.
         Външността на Шушумига е отблъскваща: жалко дребно и хилаво същество, чиято глава е прекалено малка за присвоената от великите царе корона. Шушумига може в цял ръст да се побере в единия от ботушите на Цар Крум. Но е обул и двата ботуша, което му придава още по-жалък вид. За разлика от короната на Шушумига, шапката на дядо Методи е достатъчно удобна за главата на своя притежател, но и за неговата внучка. Тя предпазва дядото от слънчевите лъчи и Ирина от неприятностите. Но шапката е доброволно отстъпена от дядото на неговата внучка, не е открадната.
         Шушумига е антипод по образ и характер на дядо Методи. Самото име на дядо Методи може да се разглежда като алюзия към св. Методий, чието име е синоним на съзидателност, творчество, интелигентност, похватност, познания, озарени от Св. Дух. Докато в кошерите на поляната се роят работливи пчели, в подземното царство се развъждат мързеливи твари – готованци и търтеи като Черната пчела.
         Лакомията на Шушумига е пословична. Поради суетата да си придаде изтънчен вид, цар Шушумига се храни единствено с риби опашки и това е причина рибата в реката съвсем да изчезне. Изяждането на рибата-книга е намек за разхищаване на духовните ценности, които са се изчерпали с рибата. Жителите на царството обаче, са убедени, че за изчезването на рибата са виновни съседите византийци, които замърсяват реката. Заловили Ирина и Балкан, стражите на цар Шушумига ги обвиняват в шпионаж, защото са чужденци.
         След преминаването на различни перипетии, Ирина успява с помощта на вълшебния предмет – шапката на дядо Методи да освободи себе си, Балкан и цяло царство. Името на Ирина е показателно за ролята на главната героиня – тя носи мир7 и разбирателство. Шушумига е разобличен. Оказва се, че зелената змия е химера, а Черната пчела е уловена и захлупена под шапката на дядо Методи. Няма ранени и осъдени. Финалът е щастлив. Поуките са много. Който пази мъдростта на предците си и е готов да спаси едно куче, той ще спаси и цяло царство.
         Ако се направи прочит на тази пиеса през призмата на тогавашното държавно управление и взаимоотношенията между хората, ще се открои иронията, стигаща до остър сарказъм. Сарказъм, предизвикан от пароксизъм.

 

 

 

 

---

 

 

1 Текстът е част от по-обемен анализ в дипломна работа „Драматургията на Константин Илиев - Мост във времето, или спомените на Гарвана“, защитена на 02. 10. 2007 година в Смолянския филиал на ПУ „Паисий Хилендарски“. [горе]
2 Илиев 1991: Илиев, Константин. Цар Шушумига. сп. Театър, 1991, № 2 [горе]
3 Официална страница на българския писател Константин Илиев, www.konstantiniliev.com – 11k, Пиеси. Цар Шушумига; http://www.konstantiniliev.com/_bg/plays/k-iliev_-_the_mousy_king.html [горе]
4 Илиев 1991: Илиев, Константин. Цар Шушумига. сп. Театър, 1991, №2 [горе]
5 2005: Илиев, Константин. Паметта на Гарвана. ИК "Жанет 45", Пловдив, 2005 [горе]
6 Илиев 1991: Илиев, Константин. Цар Шушумига. сп. Театър, 1991, №2 [горе]
7 Ирина (гр.) – ‘мир’ [горе]

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 24. октомври 2017 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]