Владимир Игнатов

литературна критика, история на литературата

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен каталог

 

РОДИНАТА И ВОЕННОВРЕМЕВАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ В
РАЗКАЗА „НОСТАЛГИЯ” НА ДОБРИ НЕМИРОВ

 

Владимир Игнатов

 

 

 

На благословено от Бога място
не се умира мърцина.

 

 

         Тук ще се опитаме да навлезем в художествения свят на разказа „Носталгия” от Добри Немиров и да откроим ключовите концептуални и смислотворни ядра, заложени в него. Първата част от тази задача като че ли е по-лесно изпълнима и постижима, за което безусловно спомага и самата архитектоника на творбата, нейното поетологично и структуроорганизиращо единство. По-литературоведският въпрос е свързан с вглеждането и разрешаването на проблемите, присъщи на втората част на тази предварително заявена задача. Дълго време след смъртта на Немиров (30. септември 1945 г.) името му се свързва с определения като „пренебрегнат”, „непризнат”, „недооценен”. Научната почтеност обаче изисква да отбележим, че авторът на „Бедният Лука” и „Когато бях малък” е сред онези български писатели и общественици, които имат своя голям принос за литературата и културата ни. Така или иначе, заниманията с подобни неканонични произведения със сигурност крият определени рискове, които в хода на работата ще се нароят и проличат. Рискове оправдани, стоящи пред всеки един добросъвестен анализ. Нека ги поемем.
         Заглавието на Немировия разказ експлицира доминантни психологически и емоционални преживявания и състояния, заложени в образа на единия от двамата централни персонажи. Носталгията, „романтичната любов към родината”, „болният устрем към бащинията” функционират като смислов център на творбата, като концептуални генеративни ядра, около които се концентрират словесните и действени прояви на чужденеца, от една страна, и съзерцателността, саморефлексията и вглъбеността на българския войник, от друга. За Фикрет родната земя недвусмислено и категорично се свързва със собственото изразяване и утвърждаване като индивидуална човешка екзистенция, с хармонията и живота. Несъмнено едни от механизмите на конструиране образа на родното, които военновремевата действителност създава, се разгръщат в полето на апологетичното митологизиране и сугестивното възпроизвеждане на национална принадлежност. Родината е сакрализирана, превърната е в култ. Тя е образ-блян, който маркира потискащото отсъствие, бележи копнежа по недостижимото и далечното. Това създава усещане за изчерпаност на човешкото битие, за неговата невъзможност и обреченост. За турския пленник военните действия, оръжието, заплахата са сякаш по-преодолими изпитания от това, да бъде далеч от своя край. Тук е и възелът на конфликтността, драматичността на съществуванието му, която той мъчително понася. Така тази изострена чувствителност обуславя и плътната концептуална схема на образа на Немировия персонаж.
         Първоличното повествование започва целенасочено и изцяло конкретизирано. Въвеждането в художествения свят на творбата не търпи отклонения и отстъпления. То е съпроведено от стриктно и достоверно представяне и позоваване на пространствени и времеви определители (турският пленнически лагер и събитията от 1913 г.). Командированият български войник сякаш бърза да фокусира вниманието върху „различните ориенталски екземпляри”, един от които ще стане идеен и смислов център на неговия разказ. Думите му „от разговорите, които водех с тях, разбрах, че те не са предполагали да видят толкова много красоти в една малка страна като България” могат да служат като своеобразен семантичен ключ, защото задават централната тема на „Носталгия” – родната земя и отношението към нея, която впоследствие ще се разгърне през оптиката на другостта и чуждостта. Любовта към родината, издигната в култ, е видяна като нравствена, но и действена добродетел. В тази смислова линия нека припомним самоотвержеността на Фикрет в боевете при Одрин. Нещо, заради което българският войник в порядъка на обективно-оценъчното заявява: „Българите не щяха да бъдат толкова храбри, ако не знаеха да ценят храбреците.” Добродетел, която вплита в Немировата творба цял комплекс от значения, получили оригинална трактовка в контекста на релацията свое-чуждо.
         Със следващия абзац повествованието става още по-съсредоточено в частното, единичното („При мисълта за тая тяхна любов аз всякога си спомням образа на Фикрета.”). Този образ е сложен, нееднозначен, но монолитен и цялостен. Несъмнено той оказва силно влияние върху представите на българина за жертвоготовно поведение по време на бойните действия, за подвиг и героизъм. Тези типични фигурализации на войната намират особен израз в неговите словесни и действени проявления. Портретното описание на Фикрет е смислопораждащо и насочва към амбивалентността на героя, за която вече стана дума. Физическите характеристики на пленника по нищо не го различават от неговите сънародници и въпреки това „у Фикрета имаше нещо, което нарушаваше свойствената на турчина бодрост и жизненост в тялото и лицето” – „той беше болен1 (подч. мое – В. И.). Болестта накърнява естествения ход на живота, блокира жизнените потенции, поразява човешката екзистенция. Военновремевата действителност недвусмислено кореспондира с представите за социална ентропия и отсъствие на оптимистични перспективи за бъдещето на индивида и социума. От своя страна, рязко затвореният хронотоп не допуска движение в пространството и се свързва със стагнацията и липсата на пълноценни жизнени определители. В тази наситена мрежа от идейно-тематични и проблемни ядра присъствието на мотива за болестта засилва усещанията за застиналост, хаос и приближаваща смърт – това, към което повествованието настоятелно върви, а предвидимият финал образно представя.
         По отношение лицеизражението на Фикрет властно-категорично се налага впечатлението за изчерпаните физически сили, породено конкретно от фокусирането върху очите – „черни, големи, хубави очи”, които светят „като стъклени и като че нищо не виждаха около себе си”. Те са израз на един осъзнат избор – приемането на съдбата такава, каквато е, на мъчително направена екзистенциална равносметка на преживяното. Външното описание обаче наглед подвежда, то създава у другия погрешна преценка. Героят на Немиров не само че вижда всичко около себе си, но и го пречупва през своите собствени представи за свят съобразно вътрешните си нагласи и индивидуалния си натюрел. „Стъклените очи” на Фикрет са „незрящи” за околния, пряко зримия свят, за абсурдността на военното битие. Чудатият пленник сам търси усамотението и дори отчуждението („залутан като сянка из коридора, той напомняше напреднал неврастеник, чужд и равнодушен на всичко, което го заобикаля”). Това също е форма на присъствие, опит за пребиваване в социално неуютното и отблъскващо пространство, където в попаднал пряко волята си, вследствие на обективната ситуация. Така Добри Немиров предлага свой автентичен прочит на събитията (в смисъла на определени механизми за конструиране на сложна и последователна система, подчинена на дихотомията индивид-историческо събитие, и противоречивите връзки, разположени в нея двупосочно), събития, които регламентират и моделират човешките действия (за разлика например от героя на Константин Константинов в разказа „Затворникът” от сборника „Трета класа”, където създалите се условия са пряка последица от индивидуалната воля и осъзнатия избор, предопределящи наглед онтологично скованото и неосъществимо битие). За Фикрет е присъщо мълчанието и ненатрапливото заявяване на себе си, авторефлексията и себевглеждането, предразположен е към взиране в духовно-мистичното и към търсене на философски основания на съществуването. Тази смислова линия бива подета при първия разговор между него и българския войник, когато, взимайки повод от ежедневно-битовото – пуснатата на свобода муха, предлага своето разбиране за човека и неговата съдба, за ирационалното, религиозно-обусловеното обяснение на света („И тя душа има, ефендим2, и тя живее като другите по Божие повеление”, „И ние, хората, сме като мухите. В ръцете на съдбата си ние не сме по-малко безсилни от мухите. И ние също тъй се блъскаме о прозореца, когато видим светлина, и над нас също има една ръка, която всякога може да ни хване и да ни смачка.”). „Тия мъдрости”, които се „раждаха в самия него, без да ги е чел, без да ги е чувал някъде” предопределят и житейските му нагласи. Те са пряка последица от едно болезнено прозиране и спонтанно-откровено екстериоризиране на мислите и вътрешните преживявания, на тревогите и огорчението от гротескно-абсурдния свят на войната. Мъдър и смирен, Фикрет добре знае, че възможностите на човека не са неограничени (колкото и войнските подвизи да настояват за обратното), т.е. неговите разсъждения са своеобразна критика срещу необузданите стремления на индивида, срещу бруталното и неправомерно ревизиране и преорганизиране на вертикалния аксиологичен ред в света.
         Епизодът с полученото писмо от Одрин е от ключово значение за цялостната концептуална парадигма на разказа. Вестта от домашните отново провокира героя към размисъл за ценното в живота. В порядъка на една съкровено-сантиментална изповед Фикрет конструира визии за свят, който сякаш вече е изчерпан и невъзможен. В това отношение значещи са думите му:

 

         Работата е там, че искам да предам душата си на Аллах не тук, а там – на моята си земя. Та нали за нея е всичко? Нали за нея залинях още от първия ден, като стъпих тук? Ей тъй, замислих и застрадах като по нещо, което е било всичкият ми живот и което никога, никога вече няма да видя...И час по час аз усещах как се топи сърцето ми, как ми гаснат силите...Ден и нощ ми ставаше все повече и повече скъпа моята земя и аз си я спомнях като майка, заради която съм се родил и страдал до днес.

 

         За пленника идеята за родното не е нещо абстрактно. Тя присъства с множество конкретни реалии, които съставляват едно синкретично цяло, станало неразделна част от неговия живот. Домът, семейството, уютът на познатото и родното, шадраванът и големите чемшири са възможни проекции на бляна и копнежа, на загубеното, но все още мечтаното търсено. Тези позовавания са по същество аргументите на Фикрет за човешко щастие.
         Същевременно копнежът по родната земя у героя е висш духовен акт, функция на иреалното (по Г. Башлар), създаване на имагинерен, мним свят, който е контрапункт на заобикалящия, на пряко зримия. Привързаността и любовта на пленения войник към „бащинията” са видени като „болен устрем”, като един демиургичен жест на утвърждаване („като че сам беше създателят й”). Силната апологетична нюансираност, емоционална наситеност и приповдигнатост на ситуацията биват подсилени и от разказа на другия турски пленник – Тефик, - единственият чужд глас в творбата, който нарушава инак доминантния модел на композиране в „Носталгия” – двойка персонажи, които изграждат и в същото време изчерпват представяния художествен свят. Това е умел повествователен ход на Немиров, с който към образа на Фикрет се прибавят нови щрихи и така се избягва риска от неговото еднозначно и субективно изобразяване. Гласът на Тефик буквално бива инкорпориран в тъканта на разказа, „врязва се” в него и настоява за борбено-героичното начало в действените проявления на Фикрет („Аз не зная имаше ли по-самоотвержен войник при Одрин. (...) Неговото оръдие последно се предаде, и то, разбира се, защото снарядите се бяха свършили вече.”). Като осъзнат дълг и нравствен императив звучат думите на войника на бойното поле: „Или аз няма да съм жив (...), или чужд крак на османска земя няма да пропусна”. Така неговият образ се осъществява двупланово, а с това и корелативните означения спрямо него започват да се роят. Наблюдава се особен синтез на войнственост и агресия, от една страна, и лирико-философска предразположеност и меланхолен унес, от друга.
         Необходимо е да се подчертае, че след вестта за освобождението става нов преход в емоционалното състояние на Фикрет. Той бива изпълнен с надежди и силно упование („Аллах за всичко е добър, ефендим, само че за някого малко късничко, а за някого след смъртта...Но тъй или инак, той е добър.”), но и с тревожни очаквания („Страх ме е, чауш ефенди (...) да не стане нещо из пътя. Има си хас да не видя децата си!”). Тягостната атмосфера на несигурност все повече тласка действието към неговата очаквана и логична развръзка. В последния разговор между българския войник и освободения турски пленник Немиров въплъщава една подчертано хуманистична визия за равенство и единение, при което вече няма победители и победени, свои и чужди; където функционира безусловно приет житейски принцип на преоткриване и реабилитиране на Другия. Принцип, основан на взаимността, хармонията и уважението, в който водещо е подадената ръка, а не прицеленото оръжие. Най-образно тази идея се внушава в епизода с подаряването на пръстена, с което се въвежда друго едно ключово генеративно смислово ядро в разказа – личната драма в семейно-родовия кръг. Скъпият дар отключва определени идентификационни механизми и светогледни позиции. От една страна, той е инструмент на рефлексията и ретроспекцията („...за туй, че добре прекарах с тебе”), но, от друга – символ на човешката признателност и оценностяване на чуждото добро (подвигът на незнайния български офицер, спасил дома и семейството на Фикрет от похищението на одринските разбойници, за които настоятелно се отбелязва, че са от „чужда вяра”, „не българска”).
         На символно-конотативно ниво изхлузването на пръстена от ръцете на турчина не е скъсване на изградената приемственост и взаимно благопочитание, не се свързва с идеята за продължаващите сблъсъци на двата свята – родния и този на врага. Затова свидетелстват и нагласите на героя при отпътуването му („Вярвай ми, чауш ефенди, няма да мине много време и ние – българи и турци, пак ще станем приятели. Бог ще ни свърже, само да видиш.”). Сцената с изгубването на ценната вещ може да се разгледа като един от поредните подстъпи към трагичния финал, които подготвят читателя за прекъсването на индивидуалната човешка екзистенция. Това се внушава чрез множество лексикални маркери, изразяващи психо-физическото състояние на Фикрет - след случилото се той „простена и побледня”, „потърка чело, прехапа уста”, а говорът му е „колебаещ се между страха и ужаса”. Предчувствието за фаталния изход е засилено и от експлицитните определители на изражението на болника – „лицето си остана все тъй смутено и изплашено и очите му гледаха тъй, като че ли искат да кажат „то ще стане, ами барем из пътя да не е” (подч. мое – В.И.).
         Графично и композиционно обособеният същински финал на „Носталгия” разкрива смъртта на Фикрет в един условно подчертан романтично-приповдигнат план на изображение. Образът на умиращия войник рязко противостои на „дрезгавината на утрото”, на хармонията и жизнеутвърждаващото начало, на което природната картина така настойчиво набляга. Въпреки това този неумолим житейски жребий е съзнателно приет и очакван. Фикрет не умира „мърцина”, защото затваря жизнения си кръг в микропространството на своето и познатото, където взорът е устремен към земята и тополите, а слухът – към мелодичните звуци на фонтаните. Така мечтателят и неговата мечта биват изцяло положени в субстанцията на търсеното и намереното, на съкровено желаното и постигнатото.
         „Носталгия” е сред представителните творби от военната проза на Добри Немиров, в която се предлага автентично и многозначно вглеждане в проблема свое-чуждо в контекста на кризисните условия и изпитанията пред личността, каквито неоспоримо предопределя военновремевата действителност. Това е разказ, в чийто художествен свят се наблюдава особено засрещане на прозрения и обобщения от порядъка на философско-изповедното и житейски позиции, които биват преосмисляни, утвърждавани и неизменно следвани. Ценностната изграденост на този свят спомага за взирането във военното битие от друг ракурс и неговото конкретизиране и прецизно разгръщане.

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Цитатите са по Немиров, Д. Великият чичо. Разкази. София, „Военно издателство”, 2001. [горе]
2 Необходимо е да отбележим, че по отношение на комуникативния статус на произведението и особената диалогична ситуация в него (в която са налице спомен, разказ, развносметка, монолог със загатната диалогичност, привличане на трето лице към изобразяваните събития в една недопускаща разширяване предварително зададена схема на повествование, организирана около една персонажна двойка, и др.) обръщението „ефендим” е семантично натоварено и имплицитно придава нови щрихи към образа на турчина. Това е знак за осъзната субординационна положеност, но и за неподправена естественост, почтителност и уважение – характеристики на героя, които намират най-ефектна изразност във финала на творбата, епизода с подаряването на пръстена. [горе]

 

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ:

 

 

1. Башлар 1994: Башлар, Г. Поетика на мечтанието. София, „Аргес”, 1994.
2. Каменов 2001: Каменов, Й. Добри Немиров и неговата военна проза. – В: Немиров, Д. Великият чичо. Разкази. София, „Военно издателство”, 2001.

 

 

 

Този текст е подпомогнaт от ФНИ, проект 151/2013 към СУ "Св. Клмент Охридски".

 

 

Електронна публикация на 22. февруари 2013 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]