Мария Илчевска

история на литературата

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | азбучен каталог

 

СЕМЕЙСТВОТО В ПОВЕСТИТЕ НА КАРАВЕЛОВ:
МЕЖДУ ОПТИМИСТИЧНО-УТОПИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ
И РАКУРСИТЕ НА ЖЕСТОКОСТТА

 

Мария Илчевска

 

 

         По два различни начина и в два различни режима на фолклорна и литературна реализация личното се идентифицира с институционализма на семействеността и всъщност - със собствената актуална представа за необходимата си функция в условията на патриархалния ред.
         В сакрално-утопичните измерения на семейството брачната институция притежава характиристиките на задължителен житейски закон, доминиран от хармонията, взаимността, съпричастността.Важните понятия в тази парадигма са: чистота и ред, душевно доброжелателство, откровеност, невинност, мъжка смелост, храброст, женска красота и естетизирана емоционалност. В хармоничната вселена на утопичното семейство връзката между мъжа и жената е симетрична, двамата партньори непрекъснато реактуализират митологичната бинарност, ин и ян - двете страни на едно цяло, двата полюса, които взаимно се уравновесяват, без борба за надмощие, без властови колизии.
         Във фолклорната любовна ситуация двамата влюбени често са равностойни говорещи партньори. Независимо че в народната любовна песен мотивът за единението на душите, за взаимната и единствена предопределеност на двама равностойни влюбени не е особено продуктивен, там също има и "жестоки и потресаващи" любовни романси (най-вече в баладите), където любовта се възприема в духа на романтичната християнска теология на Бердяев и Соловьов, а "тайната на любовта" е път към мистично сливане в една "вечна и съвършена индивидуалност" (Бердяев). С риска на генерализаците, обобщаваме, че като цяло не са малко песните с диалогичен характер, както и само "мъжки" или само "женски". Редица примери свидетелстват за еднаквата активност на двамата, равното им участие в създаването, осмислянето и изказването на любовната ситуация.
         Любовният копнеж и при девойката, и при момъка е еднакъв - по сила на чувството, по искреност, по образност на изказа; ситуацията е равностойно диалогична.
         Във възрожденската литература при изказването на любовната ситуация се нарушава симетрията на любовното общуване. Възрожденските версии за женската образцовост са все свързани с качества като кротост, покорство, подчинение и, най-вече, безгласие – те са лансирани като "важни", същинско женствени. Идеята за "вечната женственост" придобива едва ли не пародийни ракурси в повестите на И.Блъсков, където нейни олицетворения са примерно невъзможно-ангелоподобната Кръстинка или инстинктивно-емоционалната Станка.
         В.Друмев сякаш също не изпитва особено уважение към нежния пол. В повестите му жените или липсват, или са незначително периферни. Начинът, по който са представени в "Иванко" (с изключение на баба Кера), наистина не вдъхва никакъв респект.
         Твърдението обхваща генералната насоченост, не своеобразните проблясъци на опълчаване срещу фиксираните табута, на противопоставяне срещу "тероризма" на надиндивидуалното за сметка на личностното.
         В директно публицистични тиради Л.Каравелов, съчувствайки на жената, която "се числи към мъжовите вещи" и е единствено и само "достояние на мъжа"1, сравнявайки ориенталски изостаналата й положеност в мрачно-деспотично битие-бит с правата на жените в цивилизования свят2, почти директно издига призива "Жените заслужават уважение!” Даже декларира, че "мозъчната система e еднаква и у мъжете, и у жените, следователно и начинът на мислене е еднакъв", че "важна е душата на човека и неговия ум", и че те ("бащата, майката, мъжът и други") могат да властват над външното и материалното в поведението на девойката, но "нямат власт над вашия мозък, следователно не могат да спрат вашето развитие"3. Подобни мотиви се срещат и в "Крива ли е съдбата", "Сока", "Наказал я бог", "Горчивата съдба", "Богатият сиромах", "Нешо", "Децата не приличат на бащите си", "Неда", "Турски паша", та дори и в историческата трилогия. Говори се за “власт над душата”, за “умствено развитие”, за приоритета на духовното. Тотално и безапелационно са дискредитирани - като лишени от елементарна човечност и цивилизованост - патриархалните нормативи, отреждащи на жената роля на безсловесна и изначално обезправена твар ("Стана"), възприемането й като безпрекословно подчинена и зависима от мъжа (до степен на физическо (не)оцеляване) ("Крива ли е съдбата", "Горчива съдба", "Наказал я Бог", "Сока", Маргьолица в "Хаджи Ничо" и др.).
         Макар и продиктувана, по всяка вероятност, от сантименталните моди, любовната тема зазвучава по нов начин. Тя вече е "райско и невинно блаженство", което е резултат от "единението на душите", и се постига, когато мъжът "намери такава една висока душа, която е отблъсвала от себе си всяка унизителна и всяка подла мисъл"4. Мъжът е "най-богатият, най-щастливият и най-благополучният човек на светът", когато може да заяви: "В тия минути аз съм с тебе, работя за тебе, мисля само за тебе и жервтувам животът си за тебе"5, а мочичето мисли на глас "Аз вече се не моля Богу за себе си: Аз се моля само за тебе, все за тебе”6) Абстрахирайки се от приповдигнатата сантиментална патетика, отбелязваме, че според Л. Каравелов любовта е истинска и оцелостяваща, когато е равноправна, жертвоготовна, надмогваща его-то, взаимна и споделена власт над "душите и сърцата", влияние на мислите и чувствата.
         Продажната любов, сделката в брака е невъзможна за чистите и възвишени души на българите. Единствено чуждите, сиреч гърците, са способни на разсъждение от рода на: "Аз би се омъжила и за едно магаре, ако само това магаре стои на византийски престол и ако се нарича император. Хората... гледат на богатството и на рождението. Рождението облагородява и най-краставите магарета."7 В пропагандно-идеологическите стратегии за дискредитиране на чуждото репликата "Жената почти всякога се е считала в Цариград за украшение на мъжа и за оръдие на неговото сладострастие"8 може да обозначава единствено и само най-ниската точка на човешката деградация. Разбира се, достойният, български отговор е: "В нашето отечество жените нямат господари, защото мъжете им са другари."9
         В утопичната любовно-властова парадигма на Българското партньорите са равноправни. Мъжкият диктат над жената е несправедлив, нецивилизован и е отключващ механизъм за насилие, претекст за жестокост. Диктатът на жената обаче също е недопустим. Мъжът, който го разрешава, заслужава безпрекословен сарказъм. Малодушното съобразяване на мъжа с женските капризи (особено ако жената е чужденка) е достойно за презрение. Всъщност най-нещастният мъж е ожененият за чужденка ("Стоян"). Тогава ролите са предварително разменени - именно тогава жената загърбва всякакви норми на приличие и на респект към съпруга си, нахално разбира свободата си като потъпкване на елементарни принципи за хармония и съпричастие.
         Наглото женско господство на чужденката-царица и унизителното за всеки мъж (какво остава за цар!) подчинение на нейните капризи е в корена на бедите, сполетели целия народ (историческата трилогия).
         Все пак, отбелязваме, че дори и в очарователно-снизходителния и обаятелно-наивистичен дискурс на любовната връзка между двамата млади в "Българи от старо време" отношенията не могат да избягат от вместването им в прагматично-реалистични измерения. След “дълго мълчание”, "упоени погледи", "въздишки" и "кършене на пръсти", първата реплика между двамата е произнесена от Павлин, "с голямо вълнение и разтреперано сърце": "Какво искаш да ти купя за годежът, Лило? Копринена кутния ли за фустан или чоха за кожух?"10
         Безкрайно щастливата Лила, в най-светлите любовни блянове за бъдещето, си представя с подробности подаръците, които Павлин ще поднесе на родителите й. Преценя всеки дар откъм степен на заслуженост, ценност и символична компенсация.
         Когато разказвачът "забрави" за високите пропагандни стойности на красивата и патетична любов - и разсеяно се отпусне в навиците на патриархалното мислене, изпод повърхността проблясва-прозира извечното възприемане на приватното пространство като (все пак) договореност, компенсация, резултат от търговска операция.
         Наистина, повестта може да бъде привидяна като "копнеж по старата психологическа пълнота, по онзи консерватизъм, онази статичност на средата, която Каравелов иначе непрекъснато критикува в периодиката си"11.
         Всъщност, това е едно от малкото произведения във възрожденската литература, в които властовият ресурс на Мъжа в семейството е артикулиран с амбивалентно доброжелателно и добродушно приемане-осмиване, с (полу)иронично и критично снизхождение-одобрение.
         В доминиращата част от възрожденската текстовост, а и от фолклорната словесност, вменените на жената и мъжа роли сочат към една асиметрична психологическа реалност.
         Профанният аспект на мъжко-женските отношения десакрализира "високите" стойности и битовизира житейските смисли, до степен на глобално отрицание.
         Семейството се превръща в микро-опровержение на социалния договор. Нормативността не е в състояние да регулира (контролира) междуличностните отношения, егоистичната индивидуализация на личността; въпреки прикритостта й зад традиционната "естетика на тъждеството" провокира разпада на волята за общност, за градивна обединеност и единство.
         Семейството е не само сигурност и уют, щастие и цялостност, то е и гроб, разпад, деградация, дезинтеграция. Символичната образност на брака чертае плътна гама на злото.

 

         Избуяли са всички черти на характера, които са били прикривани, или които са се провокирали в "химическата реакция" на новото съжителство: недоброжелателството, неуважението, ревността, завистта, злобата, омразата, алчността - производни на едно: желанието за налагане, за доминация. Във фолкрорната текстовост невестата е подложена на клевети, обиди, присмех, унижения, грубост, коварство, лъжи и интриги, най-вече от страна на свекървата, чиято омраза и злост придобиват зловещи мащаби. На преден план излиза вездесъщият образ на "битовото зло" в българския фолклор – Свекървата. Завистта и злобата в семейството достигат невиждани размери в отношенията снаха-свекърва и зълва-снаха. Изобщо жените от страна на младоженеца (образите на зълви, етърви и пр) взаимно се подпомагат-подсилват-синонимизират (както би казал Лиотар, римуват) в безмилостното си отношение към нещастната невеста.
         Женско-раждащата и продължаващата живота природа се е самоотрекла, трансформирайки се в унищожително зверска, убиваща (себе си в) живота. Ремитологизирането на старите парадигми на семейния грях и родовата вина: майце-, сине-, отце- убийство, превръщането им в метафорични модели за гибел на "доброто" в човешкото битие - всичко това създава един апокалиптичен свят, в който Великата Богиня - Майка се е превърнала в Ужасната-хтонична богиня на разрушението.
         Възрожденската литература дава изобилие от примери, които идеално се вписват в парадигмата на "майката-вещица". Особено продуктивно в тази насока е творчеството на Л.Каравелов. Покрай многото жени-мъченици (обикновено млади), незаслужено изкупващи чужди грехове, се нарежда цяла поредица от неистови в злобата си демонизирани жени (обикновено по-възрастни). Има съпруги, които тероризират мъжете си - и резултатът е всеобщият разпад. Обикновено в крайна сметка жертви се оказват всички - включително и самата инициаторка на злосторствата. Тя или е чужденка (Теофану в "Стоян", дълга поредица от гъркини в историческата трилогия, хармонизиращи с общата насоченост на Каравеловите призиви за освобождаване от гърците), или е под влиянието, въздействието и властта на чужденци ("Слава"). Основният семейно-демоничен женски персонаж (напълно в духа на традиционния фолклорен модел - само че значително трансформиран) обаче е майката. Деструктивността и враждебността на женския (метафоричен вариант на фолклорния) “вампир” са насочени към собствената й дъщеря. Безмилостна до садистичност е майката на Милка в "Наказал я Бог". В безвъпросната си, без-умна застопореност в апроиорната вярност на (някаква) патриархална нормативност майката на Стана унищожава дъщеря си - психически и физически - настъпателно жестоко, тиранично и безогледно, убедено опираща се на мощната подкрепа и "услужливост" на братята ("Стана"). Драматичният резултат е като в Шекспирова трагедия - всички главни герои са мъртви. Сходен сюжет и аналогична развръзка предлагат и ред произведения в западноевропейската литература. Ще посочим за пример обаче само "Тес от рода Дърбървил" на Т. Харди. И там интригата е заплетена около мотива "прелъстена и (не съвсем) изоставена". Без да навлизаме в детайли, които сами по себе си биха били интересни (например за успоредиците и различията в мъжките реакции, за родовата обреченост, за невъзможната потомственост, за сложното сплитане на индивидуална вина, трагични грешки и съдбовна незаинтересованост) ще отбележим само, че в „английската версия” на "Стана" реакцията на селската общност около Тес е напълно различна от деструктивността, стигаща до унизителна пред-културност, на типичната българска селска общност.
         Възгледът на традиционното общество за семейството като йерархична структура, в която по-възрастният винаги има право, е тотално дискредитиран, обруган, отречен със зловещи и потресаващи примери. Вплетен е в генерализираната религиозна версия за подчинението и смирението като изначални християнски добродетели. Тираничният Баща, даже повече отколкото ирационално-злостно-стихийната Майка, е основен символ на деградацията на семейната йерархичност. (В директно публицистичен тон Каравелов критикува "патриархалността на нашите бащи, които гледат на децата си като на свои роби и робини и които управляват съдбата им по собствена воля.")12
         Активирайки прастари митологемни модели, подсъзнателно хомологизиращи елементите в линията Бог-Отец-Цар-Баща, Каравелов ги взривява отвътре. В "Главчо" бащата е олицетворение на безмилостната възпитателна жестокост, на дисциплинарните функции, които са прицелени единствено и само към внушавнето на "страх и трепет", на убеждението, че уважението се печели чрез репресии и унижения; той е просто един синтез на злото като ирационална сила, свързано с представата за властта като владеене, диктат, тормоз, разруха. Вписан в парадигмата на митологичното, образът му е тотално компрометиране на бащинското като божествено, абсолютно опровержение на възприеманата като не само номинативна изоморфност на "отец" и "Отец".
         Като актуализирани версии на митологично-демоничното, но привидени повече през социлогизираща, отколкото през онтологизиращо-екзистенциална оптика, можем да разчетем образите на "лоши" бащи и в "Крива ли е съдбата", "Нешо", "Богатият сиромах", "Децата не приличат на бащите си". Героите-чудовища в тези текстове са лишени от елементарна съвест, готови са на безмерни низости, склонни са към садистична жестокост, не се спират се пред никакви предателства, духовността и чувството към светите, светли и "висши" измерения на съществуването са им безнадеждно “ампутирани".
         Естествено, съдбата им (в оптимистичния вариант) е предрешена и предписана - според модела на фолклорното чудовище. След като е опропастило съдбите на всички около себе си и/или физически ги е е унищожило, получава заслужено наказание - физическа гибел ("Нешо", "Главчо"), изоставеност, прекъсване на родовата връзка ("Богатият сиромах", "Нешо"). Съществува обаче и реалистично-песимистична версия, според която на финала злото, което не се спира пред нищо, тържествува в победността си, подчинява всичко и всички около себе си, "дърпа конците" на събитията, продължава да живее спокойно и щастливо, необезпокоявано от нищо - най-малко от собствената съвест ("Крива ли е съдбата", "Хаджи Ничо", "Децата не приличат на бащите си").

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Каравелов, Л., Наказал я Бог – В: Съчинения, т. 2, С. 1965, с.172, 173 [горе]
2 Каравелов, Л., Турски паша – В: Съчинения, т.1, С., 1965, с 146 [горе]
3 Каравелов, Л., Крива ли е съдбата – В: Съчинения, т.2, С., 1965, с.29-30 [горе]
4 Каравелов, Л., Отмъщение – В: Съчинения, т.3, С., 1966, с.32 [горе]
5 Каравелов, Л., После отмъщението – В: Съчинения, т.3, С., 1966, с.164 [горе]
6 Каравелов, Л., Българи от старо време – В: Съчинения, т.1, С., 1965, с.280 [горе]
7 Каравелов, Л., После отмъщението – В: Съчинения, т.3, С., 1966, с.92 [горе]
8 Каравелов, Л., После отмъщението – В: Съчинения, т.3, С., 1966, с.102 [горе]
9 Каравелов, Л., После отмъщението – В: Съчинения, т.3, С., 1966, с.118 [горе]
10 Каравелов, Л., Българи от старо време – В: Съчинения, т.1, С.,1965, с.258 [горе]
11 Трендафилов, Вл., Свое и чуждо във възрожденската ни литература, с.41 – В: Литературна мисъл, 1993/2 [горе]
12 Каравелов, Л., Съчинения, т.2, С.1965, с.381 [горе]

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. април 2014 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]