Мария Илчевска

история на литературата

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | азбучен каталог

 

ИВАН ШИШМАНОВ - ЗА ЗНАЧЕНИЕТО И
ЗАДАЧИТЕ НА НАШАТА ЕТНОГРАФИЯ И ЗА
ПРОБЛЕМНИЯ СПЛИТ „ФОЛКЛОР - АНТРОПОЛОГИЯ”

 

Мария Илчевска

 

 

         Настоящата статия ще се постарае да обвърже, коментира и анализира проблемния сплит „фолклор – антропология”, като го постави под свода на “задачите” и определенията, които се задават от И. Шишманов.
         На всеки, който малко или много е изкушен от заниманията с български фолклор, е известно, че с Шишманов започва чисто научното отношение към словесното народно творчество. След периоди на патриотичен ентусиазъм и романтични блянове идва ред на обективното отношение, без страсти и емоции, към родното културно наследство. Дотогава фолклорът се е включвал в парадигмата на прослава на великото минало и окайване на жалкото настояще. От събирателно-описателното отношение към фолклора - без претенции за особено висока научност и без интерес към генеалогии и пра-кодове, през самоуко-тенденциозни тълкувания, съпроводени от крайности и пресилени интерпретации, фолклорът все се е възприемал като резервоар на забележително духовно наследство, като етноконсолидационен фактор, като демонстрация на възможностите, които може да предложи реставрацията на българската култура, включително и по отношение на общото славянско минало. Със събирането, проучването и изследването му са се занимавали основно агитатори, учители, книжовници, публицисти.
         За пръв път след провокираните от горещ темперамент и фанатичен патриотизъм утопии на Раковски, издържани в духа на архаизиращи естетизиращи идеи, граничещи с фантастиката, и след плахите съпоставки на Каравелов, в края на 80-те години на ХIХ в се налага нов подход към фолклора. Характерен е с крайно предпазливо и прецизно отношение към хипотези и факти. Научната добросъвестност на учените от това поколение, свързвано основно с името на Ив. Шишманов, се допълва от ерудиция, от истинско чувство на дълг към истината и едновременно с това се съпровожда от стремежа да се издигне престижът на българската наука. Получили наистина елитно образование, това поколение учени създава традициите на науката, изследващата словесното културно наследство.
         Амбицията им е да проучат самите конкретни факти, като ги разглеждат обективно и непредубедено, да ги представят в тяхната същност и в собствените им условия на развитие. Целта е да се схване духът на атмосферата, в която са създадени. Фолклорните текстове и съпровождащите ги ритуални и ценностни контексти не би следвало да се възприемат априорно за белег на невежество, без да се долавя връзката им с цялостната система от понятия за света и неговата причинност. Идеята е народното творчество да се класифицира, да се тълкува, да се изследва едновременно от подстъпите на митологически, социологически, литературноисторически, изкуствоведски и пр. методологии.
         Успоредно с този еволюция съществува и друга специфика, характерна въобще за етапите, през които преминава забелязването, използването и проучването на народното творчество. Бихме припомнили, че всъщност явлението е своеобразен паралел на ситуацията в Западна Европа, където "откриването" на народната култура (разбирана като простонародна, "необразована", "ниска" - противопоставена на "учена" и "висока") се осъществява от представителите на "елитарната култура". Особено находчиво с този вътрешен парадокс “заиграва” Питър Бърк: известният изследовател на Ренесанса провокативно декларира, че "предметът на книгата" му "Народната култура..." е "открит - или измислен? от група немски интелектуалци в края на ХVIII век"1. Перефразирайки, можем да твърдим, че плазмичният концепт "български фолклор" е "открит" ("или измислен?") от европейските учени-слависти и от образованите творци на Българското възраждане.
         Особено характерна в това отношение е методологическата постановка на Й.Холевич за фолклора като продукт на модерното съзнание, за факта на обособяването му като част от процесите на самоосъзнаване на етноса. "Фолклорът - един модернистичен проект" нарича авторката статия, в която евристично и синтезирано проблематизира опозицията традиция-модерност, изтъквайки, че т.нар."народ" не нарича собствената си култура "фолклор", че той няма усета за нейната специфика2. За този усет е необходима дистанция, отдалеченост, които позволяват забелязването на характерните особености, на разграничителните и обединителни признаци на определено явление. Етносът е "разтворен" в културата си (и тя в него). Той няма потребността да я обособява и анализира. Фактически "откриването", диференцирането, "идентифицирането" на фолклора е продукт на дистанциралото се от него съзнание на възрожденската мисловност. “Или, казано по-ясно, ХIХ в. не само назовава явлението фолклор, но и го създава. На фона на хилядолетното съществуване на митове и устни истории, на песни и танци, които са се вписвали по различен начин в културното битуване, мислители и философи, събирачи и издатели назовават част от битуващата предимно устно култура “фолклор”. Положено на фона на големите трансформационни процеси в културата, това понятие е един от ”големите наративи” на епохата, определен тип философски дискурс”3.
         В такъв контекст се появява статията “Значението и задачата на нашата етнография”. Тя не се опитва да буди патриотични чувства, нито да се включва в идеологически конструкции. Шишманов задава обхвата на понятието фолклор, както и методите за неговото изследване. В този смисъл особено характерно е определението, което дава за колективното творчество: “онова, което знае или вярва народът за себе си, за ближните си или за природата, която го обкръжава”4. Част от силата на тази дефиниция е, че в много синтезиран вид обобщава възловите, “магистралните” въпроси, които са принципни питания въобще в западната и източната наука преди и по времето на Шишманов. Оказва се, и доста дълго след това - чак до наши дни.
         Бихме отчленили няколко елемента. Първо - акцент върху знанията и вярата на простолюдието (“онова, което знае и вярва народът”) (има се предвид простият народ). “Това знание е неговата наука, науката на нищите духом. Народът има своя собствена медицина, свое право, своя философия и пр. ... Те са от голяма важност, защото дават възможност да вникнем в душата на народа, да се запознаем с представленията и идеите, които го движат, с понятията, които той си е образувал или наследил, или заел”5. Обект на научен интерес е менталността, нематериалната духовна страна на познанието (представите, идеите, понятията) на низшите класи, не на елита. Обяснението на света от “обикновените хора” може и да се съотнася към “истинската наука” както “алхимията към химията, както астрологията към астрономията”6, но не това е важно. Целта на учения - фолклорист не е да проверява достоверността на познанието, нито оценъчно да квалифицира, още по-малко - да гледа с предубеждение към един тип мислене, който е различен от неговия. Изследователят - интелектуално извисен и високообразован - не би следвало да е настроен високомерно и да клейми презрително определен мироглед, възприеман и незаслужено дамгосван като примитивен. Фолклорът би трябвало да се възприема като своеобразен свят, който се изучава и се разбира отвърте, през собствените му правила и измерения.
         Вторият момент, на който ще обърнем внимание в определението на Шишманов, е координантната система, в която ученият поставя това колективно познание, т.е. обхвата, структурните елементи, опорните му точки. То обгръща всичко, което народът знае “за себе си, за ближните си или за природата, която го обкръжава”. Тази троичност чертае измеренията на един модел на възприемане на света, който е едновремнно психология, социология, философия. Свързва се с триадата аз (“за себе си), другите (“за ближните”), светът (“за природата, която го обкръжава”). С други думи, това са аспектите на едно всеобхватно познание за човека и неговия свят. (А човекът и неговият свят е точно това, което етимологически и същностно осмисля съществуването и периметъра на науката антропология.) За това, че изборът на координатите не е случаен и че параболата е дълбоко преосмислена, говори и подредбата, която Шишманов е планирал за групирането на събраните материали в Сборника за народни умотроверия. Те ще се разпределят в следната схема: “1. Природата - нейното олицетворение в религията; 2. Човекът - от най-простите до най-сложните явления в живота му: личния, челядния, обществения и политическия живот”. Природата и човекът, вселената и индивидът, религията и нейните модификации, личният, семейният, общественият, даже и политическият живот - това вече е един доста усложнен и аналитично отработен подход към фолклорната проблематика, който е твърде далеч от възгледите на горещите родолюбци и обикновените събирачи преди Шишманов. Всъщност, това е диапазонът на науката, която от Е. Тайлър, А. Ланг и Дж. Фрейзър насам, чак до ден днешен, в други географски ширини, еднозначно и безпрекословно се номинира точно като “антропология”.
         Не само Бенфай, негов “пророк и месия”, не само “Панчатантра” - станала в определен момент “вече Библия” за Шишманов, не само лекциите по староиндийска литература и санскритска граматика, които слуша в Йена, са повлияли на младия учен (едва 27-годишен, когато публикува “Значението и задачата на нашата етнография” и започва издаването на колосалния проект Сборник народни умотворения). Очевидно и вероятно въздействията са много повече и по-всеобхватни, отколкото даже и самият той съзнателно си е давал сметка. Чутото в Женева, Лайпциг и Виена е оформило цялостен поглед върху науката и света, който се проектира на всякакви нива, във всички регистри на изследователското му мислене.
         Например това, че фолклорът е знанието на “долните слоеве”, на необразованите, на неолитературените, на обикновените хора, но същевременно в това познание има скрита духовна мощ, изключителна дълбочина и магическа тайнственост, не е идея на Шишманов. В световен контекст концепцията има дълъг живот, съпроводен от бурни спорове по отношение на детайлите. Те са извън целта на настоящата статия, а и поради ограниченията на обема няма как дори да ги маркираме. Все пак обаче се изкушаваме да предложим няколко дефиниции, които се вписват в проследяваната от този текст парадигма.
         Първият, който употребява думата фолклор (чак през 1846!), е ерудиран учен, археолог - и я въвежда в елитното научно спесание Athenaum. Уйлям Джон Томс е човекът, който притежава “авторските права” за изковаването на термина фолклор, етимологично съставен от folk (народ, но с конотации на прост, обикновен народ; не е употребено ценностно неутралното people примерно) и lore (със значение на знание, но отново предпочетената дума не е knowledge или пък някаква друга лексема с научно нюансиран оттенък от рода на investigation, study, observation; lore прилича по-скоро на старобългарското “ведение”, с праславянския корен *ved-ti, имплициращ идея за знание свише, мъдрост, патинирана от времето тайнственост, старинност, надрационална истинност). Та У. Дж. Томс определя така съдържанието на собствения си термин: “традиционните вярвания, легенди и обичаи, запазени у простия народ”. Отново акцентът е върху простия народ и терминологично подразбиращата се старинност и мистична мъдрост на това “традиционно” познание.
         Алфред Нут открива във фолклора “елементи на културата, опазени в по-малконапредналите слоеве на обществото, но отхвърлени от по-напредналите”7. Едуин Сидни Хартланд вижда във фолклора “наука за традицията”, като под “традиция” разбира “целокупното знание на необразованите”8.
         В подкрепа на възгледа, че фолклорът предполага “богатство на наблюдения на религия в низините” и отправя погледа на изследователя главно по отношение на “народа долу”9 се изказва и М. Драгоманов. И за него фолклорът е “словесността, битът на народната маса или по-добре тъй наречнето простолюдие (plebs)”10.
         За народната култура като неофициална култура, култура на хората извън елита или на „простите хора” обстойно говори и Питър Бърк, като се позовава и на обширна библиография от автори, споделящи това убеждение11.
         М. Арнаудов, разсъждавайки върху въпроса за привидната примитивност на фолклора, която се оказва подвеждаща, споделя, че “терминът първобитни или нецивилизовани не отговаря напълно на фактите при наличността на някои придобивки в духовната и материална култура, които надхвърлят значително най-ниските стадии на еволюцията” на определено общество12.
         Освен това подчертава наличието на сериозни културни пластове под маската на фолклора: “За фолклор става дума при народите с по-дълбоко културно развитие, и то с оглед на преживелици, опазени у по-простите класи, предимно от селското население. Дали вяра, бит, творчество тук указват на прастари колективно-племенни и автохтонни наченки, или са резултат на въздействие отгоре, реминисценции от нрави, словесност и практика на високите класи някога, е друг въпрос”13. Наистина, въпросът за произхода на фолклора е особено значим, но е встрани и от нашето изследване. Има сериозни аргументи в полза на това, че фолклорът е “потънало и запазено в по-ниските слоеве културно благо, създадено някога от високите класи”14.
         Независимо от заслужаващите внимание хипотези в полза на високия аристократичен произход на фолклора, който просто е опазен и съхранен в низините на обществото, можем да резюмираме генералната тоналност звученето в отношението към народното творчество. Обобщаваме: фолклорът е словесната форма през която колективите - и то неуките, необразованите - градят представата си за свят. Той е знанието за начина, по който колективният човек възприема собственото си място в света, моделира отношенията си с другите, предлага визията си за механизмите, чрез които е изградена и функционира вселената. За учения-фолклорист са важни правилата, нормите, регламентите, от които се ръководят носителите на това колективно съзнание. С други думи, от културните стереотипи на колектива. В такъв случай интересът на изследователите ще е насочен не към проявите на индивидуалното, на високохудожественото, на изящното, елитарното, на образованото, а напротив - към клишираното и стереотипизираното.
         Фолклорът е материал, през който разчитаме “умственото програмиране” на етноса в определен период. Най-прегледна представа за колективните възгледи дава колективното слово, което е израз на колективното съзнание (или подсъзнание, като разликата в случая не е от особено значение).
         При това положение въобще не е важно дали словото, през което “четем” този свят, ще е художествено, поетично, ярко, многобагрено, нюансирано и пр. От антропологическа гледна точка художествеността не е особено релевантна. В посочените концепции изящността на изказа, както забелязахме, получава нулево внимание. Тя не е показателна за стереотипите, за правилата, за регламентите, които извличаме от колективното наследство. Както и за препредаваната от векове и хилядолетия кодовост, която фолклорът запазва благодарение на специфичната си поетика и на мнемоничните техники, разчитащи на клишета, формули, непроменими, застинали, “вечни” фрази, изрази, сегменти. Акцентът е върху колективния модел на свят, не върху индивидуалния. В това отношение фолклорът е много удобен материал.
         Литературата, както е известно, “очуднява” света, прави го по-интересен, кара читателя да вижда по необичаен начин уж познатите му неща, придава богатство от смисли на думите. Докато фолклорът е слово, което разчита на стереотипите, на шаблоните, на клишетата, на “естетиката на тъждеството”, на познатото и повтарящото се. Определен текст става фолклорен факт и влиза във фолклорно обращение, само и единствено ако отговаря на представите на колектива за интересно, значимо, редно, правилно, нормално и нормативно. Колективите “филтрират” през собствената си оценъчност и манталитет текстовете, които допускат. Ако нещо е извън “прокрусковото ложе” на колективните визии, то просто няма да бъде прието и въведено в ежедневното битуване и не би приело синкретичната форма на фолклорен текст - контекст - информация - регламент.
         Душевните драми на Разколников, сърдечните трепети на мадам Бовари, растиняковските амбициите да сече вертикално социалните слоеве, използването на любовта като оръжие за социален присперитет от Бел Ами и пр. са твърде далеч от фолклорните представи и ценностни приоритети.
         За това, че фолклорът е представата на колективите, и то не просто описателна и регистраторска, а познание, свързано с цялостна система от възгледи, с всеобхватна менталност и правила за ориентация в живота, е имал ясното съзнание и Шишманов. Под формата на препоръка, изложена в сръбско списание, той чертае мащабна програма. Според нея фолклорът трябва да обема следните “отдели”: 1. народна вяра; 2. народна философия; 3. народна наука; 4. народна словесност; 5. народно изкуство. Всеки от тези дялове е съпроведен с подробни разяснения какво точно трябва да включва15.
         С други думи, фолклорът цялостно обхваща духовните продукти на даден народ.
         От такава гледна точка започва да изглежда безсмислен дълго обговаряният спор дали само народното творчество и вяра или народният живот изобщо би следвало да представлява интерес за фолклористиката. Доколкото фолклорът е удобен материал, включен под свода на общото човекознание, той може да бъде полезен с всичко, което дава информация за духовния свят на колектива. Още повече, че фолклорният текст по правило не може да се разглежда самостоятелно и “затворено” Той винаги съществува заедно със своите контексти: първият, на ритуала, обреда и митологичните пра-ядра, и вторият - на ценностните, на културните модели, на религиозните възледи на общността16.
         Подвеждащата примитивност на изпълнителите и потребителите на фолклора неочаквано се проектира в изключителна дълбочина на посланията, на моделите на свят, на активираните символни значения, на ключовете към кодовете на вселената, които фолклорът крие.
         Все в тая посока разсъждава и М. Арнаудов. Според него фолклористиката “се интересува от тоя бит само дотолкова, доколкото той насочва към разбиране на вътрешния бит, на духовното”17, разбирано като “начин на мислене, духовност, като предмет като вътрешно единна област на знанието”18.
         От тук логично следва въпросът: представлава ли фолклорът в своите по-тесни и по-широки рамки някаква самостойна и хомогенна наука, т.е. специален клон от хуманитарните дисциплини, който трябва да се изгради отделно и методологически, или пък той разноречиво “снажда” най-разнородни материали и предлага широк диапазон от разбягващи се проблеми, които постигат пълноценното си изясняване от други, стабилно фиксирани научни сфери.
         Шишманов е склонен да споделя мнението на скептиците: “Нашето частно мнение е, заключава той, че няма никаква нужда да се основава особена самостоятелна наука “фолклор”; за това и оставихме това име само за знанието, науката на народа, а не и за систематичното изследване на това знание, което е предмет от една страна на литературната история и, от друга страна, на етнологията и психологията на народите, т.е. на естествената и културна история на един народ.”19
         Очевидно ученият е съзнавал, че фолклорният материал е твърде многообразен и предполага изобилие от “употреби”. Насилственото му “напъхване” в определена наука би ограничило потенциалния му периметър. Освен това Шишманов парадоксално, но бихме казали пророчески, излиза напълно прав. Макар и с малко уоворки. Защото наистина фолклорът се оказва материал, който съвкупност от науки използват с интерпретаторска цел. В това число, даже преобладаващо - антропологията. С други думи, антропологията предлага методология за анализ, фолклорът предоставя материал за наблюдение.
         Малко по-късно в ”Очерци по българския фолклор”, които посвещава специално на учителите си И. Шишманов и Д. Матов, М. Арнаудов заявява: „Фолклористиката теоретически стои близо до етнологията, етнографията, антропологията, на които някои я броят било равен, било подчинен дял. Практически, частно, тя може да се определи като наука за мисъл, творчество и вяра (курсивът мой – М.И.) на народа, при които и тия малки области на народния живот са твърде богати откъм документи и твърде сложни откъм проблеми и методи, за да не могат да бъдат обгърнати от тесен специалист.”20 И добавя: „Тъй наречената антропология образува общата част на етнологията: тя се домогва до целокупна характеристика на физически и психически качества на човека.”21 И доизяснява: “Че такава наука с широко очертаните й задачи се кръстосва неминуемо с етнологията и социалната антропология, излишно е да се доказва; при еднакви цели, само ъгълът на гледане и по-специалното разрешение на относните проблеми различава помежду им тия сходни науки.”22
         Очевидно, и двамата са били повлияни от общия им духовен предтеча - М. Драгоманов, според когото “По същество фолклорът не може да бъде нито метода, нито самостоятелна наука, а е само материал, на който досега малцина са обръщали внимание - матерал за филологията, психологията, изкуството, религията, историята, правото, икономията, и пр. - или ако сведем тия частни науки в по-общи - материал за антропологията и социологията.”23
         Връзката на фолклора с антропологията е многократно обсъждана и в западноевропейската наука. Томас Бесерман (Th. Besermann) например се пита в сп. Folklore: “Кой може да каже наистина каква е точно разликата между социална антропология, етнология и фолклор? Истината може би е, че няма разлика”24.
         Арнолд ван Женеп посвещава цяла книга “Le Folklore”, в която се опитва да обособи областта на тази така “активна и увлекателна наука” (“le folklore est une science active et agreable”). Женеп свързва фолклора с колективната психология и националните традиции. Според него “фолклорът не е проста сбирка от дребни и разнообразни факти, малко или много любопитни и забавни; той е синкретична наука (une science synthetique), която се занимава специално със селяните и с това, което е оцеляло от тях в индустриалните и градски среди.” Като не пропуска да отбележи, че зад простотата, наивността и дори грубостта не селянина се крие неподозирана жизнена сила25. Освен това, фолклорът има много общи допирни точки с политическата икономика, с историята на институциите, на правото, на литературата, на изкуството, на технологията, без обаче да се смества с тях. Това, което интересува фолклора, според Женеп, е живият, прекият факт; което в крайна сметка е “социологична биология”. За фолклора са важни както самите обичаи, така и, даже още повече, търсенето на сложните отношения, особено на психологическите, които моделират тези обичаи26.
         Разсъждавайки върху въпроса за мястото на фолклора сред другите хуманитарни науки и проследявайки различни мнения по въпроса, в крайна сметка М. Арнаудов стига до извода, че няма наука, която да бъде само помощна наука. Всяка наука може при известни условия да се превърне в помощна на друга. Невъзможно е да се разграничи точно мястото на определен клон от познанието. В природата въобще, както и в природата на човешките дейности няма ясни разграничения, а само “постоянни приливи и отливи и незабелязани преходи от един полюс към другия.”27
         Нека сега да съпоставим казаното дотук с очертанията на науката антропология, така като я разбира съвременната западна наука и университетска мисъл. Аналогиите са повече от очевидни. Целенасочено се насочваме към възможно най-изчистените, “учебникарски” версии. Двата модела съвпадат почти до пълно покриване.
         В режим на рефериране ще предложим резюме на част от възгледите на един от актуалните съвременни антропосоциолози Х. Хофстеде, които намираме за релевантни спрямо целите на настоящия текст. В книга, озаглавена “Софтуеър на ума”28 (заради концепцията на автора, че човешката култура е умствено програмиране, аналогично на компютърното програмиране), директно се декларира, че социалната или културната антропология е наука за човешките общества, по-специално (макар и не само) традиционните или “примитивните”. (с.5) В социалната антропология “култура” е дума за модели на мислене, усещане и действие. Включват се не само дейности, за които се предполага, че усъвършенстват ума, но и обикновените неща от ежедневието - поздравяване, хранене, показване или прикриване на чувства, поддържането на определено физическо разстояние спрямо околните и пр. Т.е. всички регламенти и стереотипи на поведение и отношение към заобикалящия свят.
         Тази култура (означена от Хофстеде като култура “две”, за разлика от култура “едно”, която включва “рафиниране на ума” и се свързва най-вече с резултатите от това рафиниране като образование, изкуство и литература), е винаги колективно явление, защото тя е поне отчасти споделена с хората, които живеят или са живели в социалната среда, в която тази култура е била усвоена. Тя е “колективно програмиране на ума”, което разграничава членовете на една глупа от членовете на друга. (с 6) Отделната култура се проектира в определени символи, герои, ритуали, ценности, някои от които са видими за външния наблюдател, но културното им значение е невидимо и се крие точно и само в начина, по който тези практики се тълкуват от поветените.(с.8) Освен това нормите са стандарти за ценностите, които съществуват в група или категория хора, т.е. в някаква общност. (с. 12)
         Питър Бърк уточнява, че „култура” е неточен термин, с множество съперничещи си дефиниции. И предлага своята: „система от споделяни значения, мисловни нагласи и ценности, както и символичните форми (изпълнения, творби) (курсивът мой – М.И.), в които те са изразени или въплътени.”29
         При това, добавя Р. Крейпо, антрополозите подхождат към изучаването на културите като преводачи, които се опитват да направят символите на една култура разбираеми с помощта на друга култура30. Те се оптиват да опишат и интерпретират обичаите, ценностите, светогледа или изкуството на една култура, така че да могат да бъдат оценени от читатели, привикнали към друг език и поглед върху живота. Умението да се интерпретират културите и да се демонстрира смисълът на привидно странни обичаи вероятно е главната характеристика на антропологията. (с.39)
         Казано с думите на Рикьор, разбирането на другите е средство за разбиране на самия себе си.
         Ценностите на различните култури могат да се различават поразително, дотолкова, че това, което се смята за желателно в най-висока степен от членовете на едно общество, може да е предмет на презрение в друго.(с. 30) Ценностите включват моралните императиви в отношенията с други хора. Всяка култура има своите специфични начини за мислене за природата на действителността - доколкото културата освен всичко друго е и набор от правила как да се живее. Най-общо казано, културата в антропологически смисъл е системата от идеи, чувства и стратегии на оцеляване на конкретна група хора. (с.26)
         Важно за антропологията (точно както и за фолклористиката) е изясняването на връзката на един обичай с по-широкия му социален контекст. (с.15). Което означава да се види как една част на културата влияе върху друга. Първа стъпка за разбирането на другите култури (под други култури можем да разбираме не само пространствено отдалечените, но и културата на собствения ни етнос в други исторически времена) е т. нар. културен релативизъм. Релативисткият възглед за другите култури счита всички начини на живот за еднакво достоверни източници на информация за човешката природа. Приемаме, че те също са част от човешката ситуация, която искаме да обясним (с.36). С други думи, методът/ стратегията на междукултурното сравнение задължава и непрекъснато напомня, че разбирането и оценяването на други култури е задължително да се разглежда във връзка със собствения им уникален контекст - с дисциплиниран респект и без предубеденост. (с.15)
         Сведено към целите на настоящия текст, бихме обобщили, че антропологът, който интерпретира фолклора, гледа на него като на символна система, включваща правила и норми, които ръководят начина на живот на общността - в конкретния случай на българското домодерно село - като осъзнати, формално изразени схващания, стереотипи, чувства, наследени ментални структури. Един от основните модуси на културантропологичното изследване е да реконструира картината на света, която homo traditionalis изработва в процеса на взаимодействие с обкръжаващата го среда. Преди всичко, защото тя "съдържа" и културни дейности, и културни текстове, утвърждавани като общественопотребни в значителна степен по колективен и несъзнателен път31.
         Особено важно в този ред на мисли е, че чрез народната култура реалният свят се съотнася към квазиисторическия свят на предците, но не като проста информация или отъждествяване с миналото. Отделността на човека постига нова, по-висока идентификация в колектива, синтезира се с важното, повтарящото се във вечния жизнен цикъл32. Този синтез изгражда във фолклора стереотипи, образци на поведение, регламентиращи поведението, взаимоотношенията между хората, отношението на човека към природата, нормата, историята.
         При това положение типът култура, заложен в словесното наследство, би следвало да се разглежда в измеренията на собствените й културни кодове, първо да се разбере отвътре, преди да се квалифицира “отвън” - примерно през погледа на модерно образования интелектуалец. Междукултурното сравнение може да се разбира и като съпоставка между двата типа нормативност - домодерна и модерна, като “превод” на заложеното в народната словесност (включително и архаичните наслоения) на езика на “идеите, ценностите и стратегиите за оцеляване”, “говорен” от българското градско общество през ХХI в., като търсене на мостове между “нас тогава” (обществото ни до ХIХ век) и “нас сега” (антропосоциални аспекти в днешната ни култура). С ясното съзнание, че няма абсолютен, категоричен и безпогрешен критерий, който да определя коя култура е по-съвършена от друга. Доколкото фолклорът се представя като особена форма на съзнание - едновременно ежедневно-битово и концептуално-битийно, непрекъснато пулсиращо между разказването за тук-и-сега и обобщаването на онтологичното там-и-винаги, процес, в който “екзистенцията” и “есенцията” непрестанно и взаимопреливащо се обединяват-, дотолкова генерираната от фолклора и митологията символика е вид колективна потребност от някакъв вид поетична самоидентификация.
         Отново ще напомним труизма, че антрополозите се стремят схващанията им за човешката природа да се основават на колкото е възможно по-широк спектър от начини на живот. В този смисъл, класифицирана според стремежите си, антропологията е наука, която има много общи неща със социологията, психологията, политическата наука, лингвистиката, географията, палеонтологията и биологията. По този повод Р. Крейпо характеризира антропологията по почти същия начин, по който И. Шишманов беше говорил за фолклора. “Антрополозите споделят някои от интересите на философите, критиците на литературата и другите изкуства, преводачите и историците....Антропологията е най-обширната от дисциплините, изучаващи човешката ситуация, защото тя се опира за своите заключения на философията, изкуствознанието, икономиката, лингвиситката и биологията.”33
         При това положение обаче рискуваме да попаднем в зоната на панфолклоризма и безбрежния антропологизъм. Можем да започнем да определяме всяка проява на колективно слово за фолклор и безразборно да търсим антропологически модели в коя да е масова, медийна, площадна и пр. колективна ситуация... Нещата стават още по-неудържими и съвсем неконтролируеми, когато се захващаме да използваме “фолклора като идентификационен белег, или оглушаваме от медийния шум на безбройните “фолклове”34.
         Затова, предлага Й. Холевич, да се въведе някакъв терминологичен порядък. Фолклорът си е фолклор, казва Холевич, “един чудесен модернистичен проект, който създава моделите на, условно казано, народното изкуство и чиито първообрази можем да търсим в излезлите през Възраждането и в началото на ХХ в. сборници с народни песни. Моделът на това, което обикновено наричаме традиционен фолклор с традиционна поетика (т.е. немодерна) е именно там и само там. И да се ограничим с това в разбирането си за фолклор. Останалото (което прилича на фолклор) е слово, изказ, тип менталност, културни практики”35.

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Бърк, П. , Народната култура в зората на модерна Европа, С., 1997 г., изд. Кралица Маб, с. 29 [горе]
2 Холевич, Й., Фолкорът - един модернистичен проект. - В: Фолклор, идентичност, съвременност. Проблеми на българския фолклор, т. 10, С., изд. Марин Дринов, 2005 г., с. 17-21 [горе]
3 пак там, с. 21 [горе]
4 Шишманов, Д. И., Значението и задачата на нашата етнография, СбНУ, I, 1889, с .18 [горе]
5 пак там, с. 20 [горе]
6 пак там [горе]
7 цит. по Арнаудов, М., Очерци по българския фолклор, т. I, С.1996 г., изд. М. Дринов, с. 63 [горе]
8 пак там, с .63 [горе]
9 пак там, с. 69 [горе]
10 Драгоманов, М. СбНУ, IV, С. 1891 г., крит. отд. 4-5 [горе]
11 Бърк, П., цит.съч, с. 5 [горе]
12 Арнаудов, М., цит. съч, с. 85 [горе]
13 пак там, с. 84 [горе]
14 пак там, с. 76 [горе]
15 пак там, с. 68 [горе]
16 Много аргументирано, подробно, с убедителни примери и научна задълбоченост въпросът е изяснен от Холевич, Й., Проблеми на българската възрожденска култура, С., 1986, по-специално в статията “Литературна реставрация на фолклорния факт, вж също Богданов, Б. Фолклор и литература. - Български фолклор, 1985, №3 [горе]
17 Арнаудов, М., цит. съч, с. 89 [горе]
18 пак там, с. 66 [горе]
19 Шишманов, Д. И., цит. съч., с.19-20 [горе]
20 Арнаудов, цит. съч, с. 83 [горе]
21 пак там, с. 87 [горе]
22 пак там, с. 95 [горе]
23 Драгоманов, М., цит. съч., крит. отд. 4 [горе]
24 цит. по Арнаудов, М., цит. съч, с. 88 [горе]
25 A. van Gennep, Le folklore, Paris,1924, p. 27-29 [горе]
26 пак там [горе]
27 Арнаудов, М., цит. съч, с. 97 [горе]
28 Отпратките от двата следващи параграфа са по Хофстеде, Х., Софтуеър на ума, С., 2001 г., изд. Класика и стил, с.5-15. За да не натоварваме с прекалено много позовавания и за улеснение на читателя, вътре в текста ще посочваме съответната страница, от която е взет цитатът. [горе]
29 Бърк, П., цит.съч, с. 5 [горе]
30 Крейпо, Р., Културна антропология, С. 2000 г., изд. ЛИК, с.38-39. Тъй като и по-нататък пасажът проследява възгледите, изложени в този труд, в текста ще посочваме само страницата, без изрично за упоменаваме повече библиографски референции. [горе]
31 вж например Мутафов, Е., Геният като народ. – В: Литературна мисъл, 1992, № 3-4, с. 99 [горе]
32 Богданов, Б., Фолклор и литература. - Български фолклор, 1985, №3 [горе]
33 Крейпо, Р., цит. съч.,с 4 [горе]
34 Холевич, Й., Фолкорът - един модернистичен проект, в: Фолклор, идентичност, съвременност. Проблеми на българския фолклор, т. 10, С., 2005 г., с. 21 [горе]
35 пак там [горе]

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. март 2014 г.

©1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]