Илиана Монова

литературна критика

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | литературна критика

 

„Миг“ от Д. Дебелянов и „Конь блед“ от В. Брюсов

 

Илиана Монова

 

„Изкуство е онова, което в другите
области ние наричаме откровение. Създаването на
такова изкуство е открехване на дверите към Вечността.“

Валерий Брюсов

 

 

         Димчо Дебелянов и Валерий Брюсов - двама поети, живели по едно и също време в различни страни и творили по каноните на символизма. В. Брюсов е един от типичните представители на руския символизъм, а Д. Дебелянов се смята за негов последовател и ученик в системата на българския символизъм. В настоящата работа не си поставям задачата да правя паралели между двамата поети в рамките на цялостното им творчество - такава цел не би могла да бъде реализирана в рамките на една статия. Целта ми е далеч по-скромна и непретенциозна - да се опитам да проследя как се докосват две творби, създадени от поети с различен поглед към света и живота и различна душевност , израстнали и формирали се като личности при различни условия, но приели за водеща художествена система в творчеството си символизма, и как стремежът към проникване отвъд реалността на битието, в света на тайните, прозренията и великите откровения ги подтиква независимо един от друг към претворяване на близки помежду си теми и преживявания.
         Знае се, че основен емоционално-психологически център в лириката на Димчо Дебелянов е чувството за бездомност и самотност, определящо позицията спрямо света и себе си в цялото творчество на поета, както и спецификата на създаването на мотивите. Затова и ядрото на Дебеляновата лирика съставляват мотивът за самотността и мотивът за бездомничеството. Въпреки че съществуват и при други поети - съвременници на Дебелянов, въпреки общото за всички влияние на символизма, при този поет доминантната позиция на самотността и бездомничеството е в много висока степен жизнено мотивирано.То е резултат на дълбоко лично откровение и на жизнен път, на психологическа нагласа и начин на възприемане на света.
         Усещането за самотност и безизходност избликва от почти всяка творба.То присъства в семантичната основа на по-голямата част от стихотворенията на Дебелянов, като придава характерна минорност и приглушен драматизъм на цялата образна система. Но пресечна точка, специфичен синтез на страданието, самотността и разочарованието, е стихотворението "Миг", което може да бъде прието като психологическа кулминация в творчеството на този поет. Тази късна негова творба фокусира разочарованието, което е таил в душата си и никога не е могъл да потуши. В общочовешки план "Миг" е дълбоко откровение за драмата на духовно извисената личност, надраснала суетата и жалките страсти на посредственото обкръжение, ненамираща разбиране, обградена с отчужденост и безразличие. Създадена в период на творческа и духовна зрялост, тази творба е ключ към разбирането на личността на Дебелянов.
         Дори по отношение на композицията тя се отличава от повечето стихотворения на този поет, създадени в четиристишни строфи. Интерес представлява нейната цялостност в композиционно отношение. Лирическият дискурс развива един цялостен монолог на лирическия герой, в който отделните теми така плавно преливат една в друга, че очевидно се е наложило да бъдат пренебрегнати четиристишията, които носят ритмиката на песенност и определена лиричност.Творбата е излята като на един дъх, без да бъде разделяна на строфи.Но независимо от своята композиционна и структурна неделимост, тя условно се разделя на три картини.
         Първата картина /1-12 стих/ може също така условно да се онаслови "Лирическият Аз и неговите пространствени връзки". Тук се обособяват няколко образа, обвързани в обща семантична цялост, които имат ключова роля в цялостното развитие на стихотворението.Това са: лирическият Аз, "тълпата огромна" /конотативен образ на обществото/, градът /обобщен метонимичен образ на заобикалящия свят/ и небето /образ, който във вторичното си значение е носител на надеждата/. В първите осем стиха лирическият Аз се представя чрез многопосочните си връзки със заобикалящия го свят. Той е поставен в една постоянна позиция на противопоставяне спрямо заобикалящите го реалии: тълпата, града, небето.Същевременно той винаги стои в центъра на света, намиращ се вън от него.

    ... ... ... ... ... ... тъжен и морен, - противопоставяне на тълпата
    аз плувах самин из тълпата огромна
    на някакъв град огрешен и позорен
    - противопоставяне на града
    Над мене замръзнало в мисъл безумна - противопоставяне на небето
    Небето немееше странно далече
    А долу се носеше музика шумна
    - противопоставяне на тълпата
    От стъпки, от смях и преплетени речи.

         Посочените ключови образи са определени пространствено, качествено и характерологично. Те се разгръщат в хоризонтален план (лирическият Аз е "долу", сред тълпата) и във вертикала (небето е горе над него, "странно далече"). Лирическия Аз е "обгърнат" от тълпата в чисто физически план. Въпреки категоричната антитетичност се създава усещането за неизбежност - лирическият Аз не би могъл да се освободи от връзките си със света около него. Представлява интерес характеристиката на всеки един от тези "стожерни" образи, върху които се гради творбата. Лирическият "Аз" е "тъжен и морен", той плува самин из тълпата огромна. Усещането за неговата самотност е още по-силно при противопоставянето спрямо тълпата, която е "огромна". Епитетите и глаголът "плувам" притежават завладяваща експресивност и особено силно очертават противопоставянето аз - тълпата: образът на лирическия Аз, който плува сред тълпата, е силно въздействащ - аз плувам сред тълпата, т.е. минавам през нея като насън; тя е около мен, но не ме докосва, не ме вълнува, присъствието й засилва моята самота. Алегоричната картина носи много наситен образен и сугестивен потенциал. Тя непрекъснато се разширява с нови детайли, нови акценти, допълващи основната теза, че човекът в този свят е отчайващо самотен. Тълпата е не само "огромна" - тя е шумна, смееща се и пируваща, напълно чужда за този, който притежава по-богат духовен потенциал. Акцентът в разгръщането на образите, свързани с тълпата и града, е поставен върху епитетите: градът е огрешен и позорен, мъжете са лишени от мъжественост - те са хилави войни, а жените са бездушни и жалки - отвъргнати, неми сирени. Този колективен образ на града и обществото е силна, въздействаща метафора на порочността, духовната изроденост и бездушието.
         В драматичната изповед на лирическия Аз и в схемата на пространственото разгръщане на образите особено място заема образът на небето - метафоричен образ на надеждата. В него е експлицирано от една страна напрегнатото очакване на нещо страшно, което неизбежно ще се случи (небето е "замръзнало в мисъл безумна", то крие потенциална заплаха). От друга страна, небето е безучастно към реалността на лирическия Аз и на тълпата, то се извисява далеч над тях (курс. мой - И.М.) и немее "странно далече". Глаголът "немее", във вторичното си значение, съчетан с израза "странно далече", притежава огромна пространствена сила; като образ немеещото небе съдържа като послание печалния вопъл на поета и човека Дебелянов, че в целия този безкраен свят, нито на земята, нито на небето, няма кой да се притече на помощ на човека - той е оставен от незнайните сили на съдбата сам сред космическата празнота, сам сред безкрайните предели на безприютността и бездомничеството. Човекът няма свой дом сред този свят, и това е неговата участ. Небето - символ на вярата и надеждата, не носи упование, а само жестока закана за него. Този образ препраща към библейския мотив за извечната обреченост на човешкия род, който в определен момент ще понесе наказанието си за всички свои минали и настоящи грехове. В алегоричната картина на човека, стоящ безпомощен под немеещото небе, внушението за безнадеждност е кулминационен момент. Лирическият Аз не намира опорни точки в заобикалящия го свят. Той живее сред него, без да бъде в състояние да създаде контакт с него.
         Втората картина /13-18 стих/ наричаме условно "Видението на лирическия Аз". Тя започва с анафоричното повторение"

    В миг глуха вълна над града се понесе,
    В миг всичко в заглъхналост странна потъна…
    (курс. и подчертаването мои - И.М.)

         Повторението от една страна подчертава внезапността на случилото се, от друга - допринася за интонационното градиране. Този миг на прозрение в същността на битието, мигът, който обещава отговора на въпросите, вълнуващи лирическия Аз, организира централното идейно и семантично ядро в творбата. Докато в първата част на стихотворението лирическият човек се движи сред една пространствена аура, външностояща спрямо него, тук той попада в света "отвътре", за да го види "като пропаст бездънна". Това е един свят на абсолютното, който разкрива пред лирическия Аз безсмислието, космополитността и безпочвеността в цялата им откровена голота, дава му възможност да осъзнае кухата показност на несправедливо устроеното битие, застинало в мъртвата точка на безсмислието:

    И нямаше там ни надежда, ни спомен,
    И нямаше там ни пространство, ни време.

         Анафоричното повторение, както и повторението на съюза "и" в цялата втора картина, съчетано със забавения ритъм на четиристъпния амфибрахий, подчертават иносказателния характер на изповедта.
         Дебелянов не случайно поставя своя герой в едно ново измерение, извън реалния свят. Подготвен от въвеждащата първа картина, където емоционален център е неговата самотност и отчуждеността от света, в който живее, в този миг на духовно откровение той очаква да намери отговор на своя въпрос: защо светът е пошъл и бездуховен, защо човекът е неспособен да го промени? Експликация на неговото очакване е фантастичният миг на прозрението, разгърнат с подчертано повествователен ритъм и с постепенно градиране на напрежението с помощта на периоди и повторения:

    И с поглед, стъмен от предсмъртна замая
    аз плахо превих колена прималняли,
    помислих, че някакъв глас ще вещае
    незнаен завет из незнайни скрижали,
    че някакъв бог умилен ще разкрие,
    след толкова дни на безумства метежни:
    защо е тъй горд и надвластен, а ние -
    тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!

         Този миг на очакването, изпълнен с пулсиращо напрежение и тревожност, е разгърнат с изключителна образна сила. Самотната фигура на човека, коленичил пред космическата необятност на света без пространство и време, внушава нищожност и безпомощност. Очакването е отправено към ирационалното: към съдбата, която би трябвало да "вещае незнаен завет из незнайни скрижали", към Бог, от когото се очаква да разкрие пред безпомощния човек тайната на своето надвластие и на човешката горест и безнадеждност. Последните два стиха (въпросът на лирическия Аз) са кулминационната точка на емоционалното и интонационното напрежение в тази картина. За това допринася и повторението (тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни), както и свръхсхемното ударение. Същевременно тези два стиха формулират личната драма на лирическия Аз. Въпросът, който съдържат, е извечният екзистенциален въпрос на човека: защо е толкова безпомощен и безсилен да промени несъвършенството в света и да се пребори със злото.Този въпрос определя целия житейски път на Димчо Дебелянов , той владее и цялото му творчество. Особено актуален е той за целия ХХ век и за нашето съвремие, когато отчуждението разлага човешкото общество, когато личността, лишена от духовни контакти, е все по-самотна, все по-ненамираща опорни точки нито в себе си, нито в околния свят.
         Акцентът върху разминаването на личността с околния свят е много силен в третата картина, която условно може да бъде онасловена "Безпощадна пробуда".Видението е прекъснато: следва безпощадно възвръщане към реалността.

    ………………………Невъзпламнал угасна
    великият миг на великото чудо,
    нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
    мечтата смени безпощадна пробуда.

         Тук е очевидно различието в позициите на лирическия Аз и тълпата спрямо първата картина. Докато в началото самотността на героя е очевидна, но тълпата е индеферентна към него (той плува през нея - курс. мой, И.М,- като през мъртво пространство, без да осъществи контакт), във финала на творбата тълпата реагира на поведението на лирическия герой, безпомощно коленичил пред своето видение, но това не намалява отчуждеността, а напротив, засилва противопоставянето. Причината е в иронията, отрицанието, недвусмисленото неразбиране от страна на тълпата:

    "Пиян е, безумен е!" - някой прошушна.
    Аз станах. - Небето бе празно и глухо…
    Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

         Финалът на творбата е наситен с изключителен емоционален заряд.Той експлицира извечната невъзможност на посредствеността да разбере духовно извисената личност. През ХХ век пропастта на отчуждението нараства - още Пенчо Славейков говори за драмата на модерния човек и за нарушената хармония между личността и социалната среда, така типична за възрожденския човек. При поетите символисти драмата на алиенацията и самотността е още по-болезнена. Тя нараства в съвременното общество и бележи неговото развитие; тя поставя отпечатък върху човека, който е все по-неразбран, все по-самотен и отчаян в своята екзестенциална същност. Духовно извисеният човек винаги е бил смятан за човек извън общоприетата нормата - "пиян", "безумен". Трагичната изповедност на последните стихове звучи тържествено-акордно, за което допринасят анафоричното повторение и градацията на глаголите ("аз станах - аз плачех"), както и повтарящата се синтактична, семантична и емоционална структура на последните два стиха. Тук отново се очертават възловите пространствено-качествени характеристики на света, които са и пространствени връзки на лирическия Аз. Те са в определена противопоставна позиция спрямо него:

    "Аз станах"(видението е приключило) - "небето бе празно и глухо" (надеждата е мъртва);
    "Аз плачех"(духовният срив сломява лирическия Аз) - Тълпата бе ледно-бездушна. Натрупването на епитети с конотация на безнадеждност и празнота придава особена експресивност на финала на стихотворението.

         Стихотворението "Миг" е изградено изцяло на основата на алегоричната образност - всяка от сменящите се картини отваря врата към различно, но ключово емоционално състояние на лирическия Аз. Но цялата тази дълбока и сложна алегоричност изпраща едно трагично послание: лирическият Аз отрича света такъв, какъвто му е представен, но е безсилен да го промени и в това е неговата личностна драма. Той като че ли затъва в своята безнадеждна самотност. Самото начало на творбата, съдържащо въпрос ("дали се е случило нявга, не помня, не знам, ще се случи ли"), както и неопределеното място на действието - "някакъв град" имплицитно съдържат мисълта за вероятната нереалност на случилото се - неговите реални граници са умишлено разколебани, може би е било сън или видение.
         Силата на въздействието на тази творба е в нейното безпощадно откровение. Лирическият Аз открива пластовете на своята съкровена душевност и води своя читател към бездните на един душевен апокалипсис, където тлее изгарящата болка от една жестока равносметка - че той е неспособен да намери път към социалния универсум и своето мястото в него, че е безсилен да внесе хармония в този празен и несправедлив свят. Драмата на модерния човек, човека на ХХ век, намира ярко въплъщение в тази творба на откровението и равносметката.
         Когато се говори за влияния на руски поети символисти върху Дебелянов, много пъти се споменава за сходство между стихотворението "Конь блед" от Валерий Брюсов и "Миг". Ще се постарая да проследя същността на връзката между двете творби и техните допирни точки, които биха доказали повлияване на Дебелянов от Брюсов, както и индивидуалните особености на идеите и изразните средства, определящи самостоятелния живот и път на двете стихотворения.
         Стиховорението на Брюсов започва с мотото от Откровението на Йоан: "И се конь блед и сидящий на нем, имя ему Смерть" (Откровение, VІ, 8), което подсказва периметрите, в които ще се разгърне лирическият дискурс - появата на Конника от Апокалипсиса, който ще въздаде справедливост в света. По отношение на формалната идея съществува сходство между творбите: в центъра и на двете стои едно видение на лирическия говорител, намиращ се сред шумната тълпа. Във връзка с това е обусловена и структурно-композиционната прилика: стихотворението на Брюсов, както и това на Дебелянов, не е строфично разделено. То представлява един разказ, разделен на четири части, които всъщност са три картини на едно действие. Можем да ги назовем с условни заглавия, тематично паралелни на "Миг": първа картина (І част) - "Градът" (обективният свят преди видението). Втора картина (ІІ и ІІІ част) - "Видението", трета картина (ІV част) - "Градът след видението". Съществена особеност на "Конь блед", която го отличава от "Миг" е, че тук липсва активен лирически герой - можем да наречем това стихотворение разказ на лирическия говорител, чието присъствие е почти незабелязано; доминира епичността, ситуацията е обективизирана. От своя страна, "Миг" е преживяване на лирическия герой, една негова много лична, дълбоко съкровена изповед. Тази различна, полюсна постановка на личното начало в двете творби определя и различните посоки на разгръщане на техния тематичен и семантичен потенциал, различното емоционално звучене.
         Първата част на "Конь блед" съответства най-общо на първата картина в "Миг". Лирическият разказ се обединява около обективния свят, концентриран в картината на града преди предстоящото странно събитие. Градът при Дебелянов живее през погледа на лирическия герой, в неговото духовно съотнасяне със заобикалящия свят; Брюсов, като поет урбанист, гради една обективна, пространна картина на големия град, с неговата динамичност, суета, шумност и безличност. Образът на тълпата ("яростный людской поток") обобщава цялостното отсъствие на духовност, безсмисленото суетене в градското ежедневие:

    Мчались омнибусы, кебы и автомобили,
    Был неисчерпаем яростный людской поток.
    Вывески, вертясь, сверкали переменным окном,
    С неба, с страшной высоты тридцатых этажей.

         И в двете творби тази първа картина е наситена с чувството за съдбовна обреченост, атмосферата е като че ли наелектризирана с очакването на нещо съдбовно и страшно, което ще се случи. При Брюсов е въведен персонифицираният образ на Съдбата, неотстъпно преследваща тълпата:

    Улица была - как буря. Толпы проходили,
    Словно их преследовал неотвратимый Рок.

         При Дебелянов носител на тази съдбовна обреченост е персонифицираният образ на небето: "Небето немееше в мисъл безумна".
         Втората картина - мигът на видението - и в двете творби е емоционален, идеен и тематичен център. При Дебелянов то е единствено и само видение на лирическия герой, затова и притежава субективност в максимална степен. При Брюсов мигът на откровението е представен като видение на цялата тълпа. Различен е характерът на видението, различна е семантичната му основа, а оттам - и ролята, и семантичният му товар в двете стихотворения. Видението в "Миг" е свързано с непримиримостта на лирическия герой със света като с чужда и непонятна за него среда; то е резултат от стремежа му да проникне в същността на битието, за да разбере причините за несправедливостите и нещастията. Това е видение на самотния, изолиран от тълпата човек. Неразбирането е двупосочно и в това е неговият трагизъм. В "Конь блед" събитието е изградено върху конкретен библейски образ. В центъра на лирическата изповед стои Конникът от Апокалипсиса, който с появата си вещае смърт. За разюзданата тълпа той се явява като предупреждение за закономерното възмездие:

    И внезапно - в эту бурю, в этот адский шепот,
    В этот вополотившийся в земные формы бред,
    Ворвался, вонзился чуждый, несозвучный топот,
    Заглушая гулы, говор, грохоты карет.
    Показался с поворота всадник огнеликий,
    Конь летел стремительно и стал с огнем в глазах.

         Характерните за Брюсов повторения (в эту…в этот…в этот…), натрупването на епитети и последователната употреба на глаголи изгражда от една страна пространна картина на събитието, а от друга - градира, сгъстява напрежението.Динамичният образ на летящия конник, размахващ свитъка с огненото име на Смъртта, е кулминацията на тази зловеща, изпълнена с драматизъм картина. Интересна е позицията на тълпата - събитието се разгръща пред очите й и тя, обзета от велик ужас, е участник в него, но неговото скрито послание остава чуждо за нея - тя не разбира смисъла на това знамение. (При Дебелянов тълпата изобщо не узнава за видението и с нищо не променя своето поведение, защото то се явява само пред един човек). Валерий Брюсов използва докрай християнската образна символика, за да придаде цялостна форма на своето послание, като въвежда два конкретни образа, открояващи се на фона на безликата аморфна тълпа, до които единствено достига смисълът на знамението. Това са уличницата и безумният - най-отчаяните, най-ниско стоящите в социалната стълбица и затова -най-откровените. Безумният дешифрира появата на Конника, с което става изразител на великото библейско предсказание :

    "Люды! Вы ли не узнаете божией десницы!
    Сгибнет четверть вас - от мора, глада и меча!"

         Според християнската философия Бог покровителства безумния, затова той е надарен с ясновидство. Човечеството е престъпило Божиите закони и затова е обречено на болести, глад и войни - това е библейското послание, около което по поетичен начин, с голяма сила на внушението, В. Брюсов гради своята творба. Образът на тълпата заема особено, ключово място и в двете стихотворения и допълва усещането за трагизма на това предсказание поради това, че човекът не оценява достатъчно неговата значимост. При Дебелянов видението остава скрито за тълпата - хората продължават да живеят по същия празен и безсмислен начин. В стихотворението на Брюсов предсказанието е открито за тълпата, но остава неразбрано от нея.Единствените носители на прозорливост са уличницата и безумният... Лирическият дискурс и двете творби извежда до един съдбовен извод: обществото /представено като аморфна, безлика маса от хора/, не е готово да приеме и осмисли съдбовната визия, защото не притежава необходимия духовен потенциал, за да прозре съдбовността на случилото се. Библейската постановка за предстоящото наказание на човешкия род поради греховност и неспазване на божиите заповеди стои в основата и на двете творби. В "Конь блед" обаче тя е по-ясно очертана и е превърната във водеща и обединяваща идея на творбата, намерила конкретен израз в словата на безумния, които перифразират текста от Откровението на Йоан. При Дебелянов мотивът за възмездието е индиректно имплициран в образа на небето.
         Третата картина и в двете стихотворения съдържа прехода от ключовото събитие - видението - към реалността. Докато картината на видението е наситена с огромно емоционално напрежение и притежава несравнима сила на внушението, последвалата я картина съдържа спокойствие, за жалост, измамно и опасно за човечеството. В стихотворението на Дебелянов лирическият герой се връща отново сред бездушната шумна тълпа, на която е чуждо неговото преживяване, неговата драма и болка. Противопоставянето в тези стихове е особено силно: "Пиян е, безумен е! - някой прошушна". В творбата на Брюсов единствената безспорна реалност остава безличната тълпа, която продължава своя пуст, шумен, екстатичен живот. Картината е обективизирана и липсва изявен лирически герой. Напрежението е потушено, животът като че ли се е върнал в обикновеното си русло - всичко е по старому:

    Через миг в толпе святенной не стоял никто:
    Набежало с улиц смежниых новое движенье,
    Было все обычным светом ярко залито.

         Но, както при Дебелянов, така и при Брюсов вярата в реалността на случилото се е силно разколебана; представата за него в лирическия дискурс се движи между видението и съня.

    И никто не мог ответить в буре многошумной,
    Было ль то виденье свыше или сонь пустой.

         И двамата поети, допускайки тази двупосочност в тълкуването на събитието, изтъкват на преден план халюцинацията като негова съшност. А тя, заедно с мистичността, недоизказаността и условността са характерни особености на символистичната изразност. Тази особеност на формата обаче не само че не намалява идейния и семантичния заряд на картината с видението в двете творби, а напротив, засилва силата на нейната сугестивност. Затова и композиционната рамка в "Конь блед" само формално съдържа повторителност и възвръщането към установения порядък на живота в големия град е също само формално. Привидното спокойствие е наситено с електрически заряд, с тревожно предчувствие за предстоящ фатален прелом в установената парадигма на пустотата и щеславието.
         В своето есе "Ключове за тайните" Валерий Брюсов пише, че "Вечната задача на изкуството се състои във фиксирането на тези мигове на прозрение, на вдъхновение. […] Изкуство има само там, където дръзновението надхвърля границата, където има порив за излизане вън от пределите на познанието, в жаждата да се загребе нова капка от "Стихия чужда, задпределна." /1979:372/
         В голямата част от творчеството си и Брюсов, и Дебелянов се стремят към тази романтична стихия на непознатото. Поетическите светове, които създават, са тайни ключове, "сезами" към вечните въпроси на битието и живота, които са вълнували и винаги ще вълнуват човека в трудния път на неговите духовни въжделения.

 

 

 

 

 

 

Литература:

 

Брюсов, В: В. Брюсов. Ключове за тайните. Цит. по: Слово и символ. С., 1979.

 

 

Електронна публикация на 29. септември 2003 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]