Иван Христов

поезия, критика

Литературен клуб | страницата на автора | литературна критика

 

ЧЕРЕН ПРАХ

 

Прахът като квинтесенция на източното познание

 

(опит (есе) върху три текста: „Книга за българския народ“ на Стоян Михайловски,
„Нова книга за българския народ“ на Никола Георгиев и
„Пътуване до Истанбул“ на Йосиф Бродски)

 

Аз пристигнах тук да погледна в миналото, не в бъдещето, защото последното тук го няма: то, каквото и да е, също е отпътувало оттук на север. Тук има само незавидно третокачествено настояще на трудолюбиви,но ограбени от интензивността на историята на това място хора.
         Й. Бродски

 

Ako e възможна Свобода без власт, това ще бъде Свободата на езика. Изгубеният рай ще се завърне като невъображаем образ.
         Н. Кънчев

 

         „Книга за българския народ“ на Стоян Михайловски излиза през 1897 г. Йосиф Бродски пише своето есе „Пътуване до Истанбул“ през 1985 г., а „Нова книга за българския народ“ на Никола Георгиев излиза през 1991 г. Онова, което ме впечатли в трите текста бе приблизително еднаквата регистрация на културни и обществени явления, наблюдавани в този край на света, в който имах неблагоразумието да се родя и аз. Приблизително или по-скоро поразяващо еднакви, въпреки различните години на създаването на текстовете. Това ме накара да сметна паралела, който правя за естествен. И трите текста изхождат от действителността, в която са живяли или живеят техните автори, като се опитват да видят не само актуалното, но и общото и закономерното. В желанието си да избягат от пипалата на ежедневната конюнктура, авторите им създават едни междинни като жанрова определеност текстове. Книгата на Михайловски бива определяна като философско-сатирична поема-очерк. Книгата на Никола Георгиев като филолого-политически есета-публицистика. Бихме могли да определим есето на Бродски като философско-културологичен пътепис. Мисля, че междинността на жанра, всъщност, е продиктувана от желанието, което имат произведенията, да се погледне на проблемите от множество гледни точки, което е симптоматично за демократично мислене. Не смятам, че тези текстове са достатъчно обговорени в българското културно пространство или поне фактите от действителността говорят за това. Най-ценното на тези произведения за мен е, че те правят опит да се погледне на проблемите за властта и управлението през призмата на литературата, която е много по-близо до същността на човека отколкото която и да било партия или форма на управление.
         Разбира се, когато човек види колко еднакви са деспотите както и масата, която ги възкачва на техния пиедестал, независимо от епохите и времената, сигурно ще изпадне в депресия. Това е постоянното състояние на поетите от Изтока. Закономерността на явленията обезсмисля дори самоанализа, на който се надява авторът на „Нова“-та книга. Единствената утеха остава пребиваването в Словото, което ражда само себе си.

 

1

 

Аз твърдя тук, че империализмът, чиито вкаменелости като египетската, китайската, римската държава, индийският свят, светът на исляма се запазват за столетия и хилядолетия и преминават от един завоевател в друг - мъртви тела, аморфни обездушени маси от хора, похабен материал на една голяма история - това трябва да се разбира като типичен символ на края. Империализмът е чиста цивилизация.
         О. Шпенглер /„Културите и техните цивилизации“, сб.„Цивилизациите“, с. 20/

 

         Вглеждайки се в тази туристическа възможност /пътуване до Истанбул/ и осъзнавайки невъзможността /поне на този етап/ тя да се осъществи по принципа на плоскостта, т. е. като придвижване в пространството /една стара българска мечта/, избрах пътя по - ценен за Бродски, а именно пътуването на мисълта. Изглежда този град продължава да излъчва онази тотална енергия, чрез която индивидуалното протичане на времето за отделния човек бива репресирано от скоростта на протичане на историята. Онази история, след която няма нищо, не остава нищо, освен субстанцията на безнадеждността и отчаянието - прахът в градовете от Изтока.
         Съдбата на този Град се оказва важна, особено когато човек живее в сянката на посланията, които тя излъчва и се опитва да познае себе си, вглеждайки се в различните перспективи, които му задава времето и мястото на съществуване, властта като трето измерение на пространството. В края на краищата и Бродски и Михайловски пътуват до този Град. Поетите го посещават, следвайки измеренията на мисълта, диктаторите - измеренията на пространството. И двата пътя са взаимно обречени от скоростта на протичане на историята. Бих могъл да изведа тук един нескопосан поетически принцип:
         Когато скоростта на протичане на времето надхвърли човешките измерения, тя е равна на нула.

 

*

 

         И тъй като Бродски посещава този Град, изолирайки го в перспективата на погледа като възможност за проникване на заразата, а културите се разпространяват точно така, под формата на зараза, смятам пътуването, което правя за по-здравословно, защото поетите посещават Истанбул тогава, когато става въпрос за деспотия и политическо зло.
         И тъй като самата идея за Третия Рим не е чужда на българите и на българската история, смятам неслучването на тази история за случване в областта на духа. Има нещо симпатично в усилията на този малък народ да се представи за нещо голямо. Нещо лично - трагично в стремежите му да следва Големия Чужд Път. Нещо комично в начина, по който осъществява Големите Проекти на епохите. Нещо специфично човешко в „грешките“, които задават физиономията му, предпочитането на малкия и толерантен поглед в перспективата на Голямата История, „грешките“, които рисуват точка, точка, запетая в окръглеността на нулата, предпочитана от деспотите.

 

*

 

         В този смешен битов деспотизъм, до който все достигаме /и Михайловски и Никола Георгиев говорят за изключеността на този народ от бъдещето/, мисля се крие възможността за преосмисляне на Пътя и оценяване мъдростта на момента. Освен, че репресира индивидуалното протичане на личното време, историята би могла да послужи за синтезиране на наличния опит и за оттласкване от мъртвата точка. Не времето прави човека, а човекът времето, една от идеите на Михайловски.

 

*

 

         Като се вглеждам в праха по собствените си обувки, този прах, който е регистрирал и Яворов /„В полите на Витоша“/, материята, с която би могло да се опише ареала на ощетените от интензивното протичане на историята люде, балканските сенки, тъмните субекти, мрачността на властта, каторгата, материята, в която единствено кристализира Опитът, в която се превръща Библиотеката, която влиза в очите и затруднява общуването с Другия, която придава своеобразната кафяво - жълта цветност на некомуникативния поглед, съвсем естествено идва сравнението между Вторият Рим и Неслучилият се Трети, български Рим.

 

*

 

„Книга за българския народ“ и „Нова книга за българския народ“ - повторяемостта на историята, самотността на пътуването в областта на идеите. Какво би станало ако владетелите следват рецептата на Бродски за съхраняване на отлятото в книги познание. Те биха били по-благоразумни. Как да прочетем времето, в което живеем, когато опита съхранен в книгите, днес е тотално маргинализиран. Библиотеката и Ханът:

 

„Властта е хан, където хитреците
завземат най - разкошните салони.“

         /„Книга за българския народ“, Избр. с-я, т.1, с. 334/

 

         Разликата между действителността и идеала, принципът на двойното счетоводство /един от методите за прилагане на властта на Изток/.Според Бродски, пренебрегването на традиционното римско право от страна на Константин е основна причина за краха на неговия Град, пренебрегване на правилата, на необходимите ограничения за съществуването на една обща Свобода. Източното като непроменимо. Идеята за спрялото време. Втори поетичиски принцип:
         Спрялостта на източното време се корени в подменимостта на човешкия живот като ценност сама по себе си.
         Без да съзнават и владетелите и народите на Изтока се оказват жертви на собствената си подменимост. Липсата на разбиране за ценността на човешкия живот превръща отделната личност в историческа жертва, попаднала в капана на Властта с главно В, Властта като лунна инстанция, за която са без значение както властника, така и подчинения.

 

 

2

 

Смятам, че в нашето общество и в онова, което сме, съществува дълбоко историческо измерение и вътре в подобно историческо пространство дискурсивните събития, произвели се от векове или години насам, са твърде важни. Ние сме неотделно свързани с дискурсивните събития. В някакъв смисъл не сме нищо друго освен онова, което е било казано - от векове, месеци, седмици насам…

         М. Фуко /сб. „Власт“, с. 20/

 

         Властта е навсякъде. Тя действа в нас и извън нас. В нашето общество и в нашите лични взаимоотношения. Според Михайловски, самоизолирането на личността от обществото води до мизантропизъм, но това е единствения начин да запазиш ръцете си чисти. Възможно ли е бягството от обществото и самозатварянето в себе си да бъде противодействие на вещите пипала на властта. Това е схоластическата гледна точка /по Бурдийо/. Това е своеобразно оттегляне от света и на действието в света, за да бъдат те мислени. Гледна точка от позицията, на която се произвеждат мисли или думи, свободни от принудите и границите на историческата конюнктура. Тя позволява произвеждането на твърдения, претендиращи за универсална валидност, посредсвом отдръпването на изследователя от практическия контекст на анализираното явление. В този смисъл говорим за драматичното раздвоение на Михайловски между мисленето за света и действието в него. Това е позицията на интелектуалеца като коректив на властта. Поетът живее в словото, владетелят в действието. Властта и литературата. Разминаване между дискурса на властта и дискурса на литературата - драматизма на Михайловски. Властта маргинализира литературата. Литературата днес е в незавидна позиция.
         Много често обаче в тази своя маргинализираност литературата може да провиди различните начини за отместване на властовите механизми, за тяхното деактуализиране. Всеки текст притежава онова, от което властта се нуждае най - много. Способността да управлява и да бъде управляван. В тази своя функция текстовете не съществуват изолирано от властта. Те са вплетени в сложни отношения с нея, поддържащи я или противопоставящи и се, раздвоени, колебаещи се, безразлични. Случването на литературата /много често използваме думата събитие за появата на някоя книга; и може би ще е по - добре ако използваме още по - често тази дума по отношение на литературата, вместо по отношение на политиката/, появата на определени текстове, на определен дискурс в рамките на властовата система е начин за ориентиране на самата властова система. Стихотворенията или книгите като политически събития. Стратегическите функции на отделните литературни събития - "Книга за българския народ" и "Нова книга за българския народ". Защо и как между тези събития се установяват някакви отношения.

 

*

 

Времето в сблъсък с паметта разбира, че е нищожно.

         Й. Бродски

 

         Михайловски като поет, който винаги страни от конюнктурата. Като поет, погледнато от който поезията придобива други измерения. Критиката от неговото време неизменно го разглежда като чужд автор в българската традиция. Поет, който не говори със собственото си слово, а се обръща към самата литература. Поезия, която гъмжи от обяснения, цитати, самоцитати. Опит да се придобие автономността на литературата, нейното самобитуване, да се постигне автономността на литературата спрямо историята. Тя трябва да се очисти от всичко в нея, което не е литература, от онова което властта би могла да употреби за нелитературни цели и в същото време, литературата като коректив на властта. Като поет от Изтока и в него както у Бродски има предубеденост за човешкото като злощастно дадено. Той е първият, който прави литература през литературата, през пластовете на световната литература, особено античната, древната. Историята у него не е памет, а просто лежи запечатана в ставащото. Михайловски е първият в българската литература, който разбира историята като непрекъснатост, съвремието е само момент. Именно гледната точка от позицията на вечността задава неговия морален патос. Пред лицето на вечността човек се отърсва от нечистоплътността на ежедневието и търси в себе си извечния човешки опит, добродетелите, които са способствали да съхрани човешката си същност. Позицията от гледна точка на вечността е висока морална позиция. Тя впримчва човека в ежедневното му съществуване и го кара всеки път, когато действа да мисли за нравствената същност на постъпката. В този смисъл тя прави човека трагичен, колебаещ се, но и мислещ, отговорен. Тя превръща индивида в гражданин:
         „Разумното човешко същество вярва в неща, които стоят по - високо от неговото самодоволство; то дири доброчестина в общото добруване. Звярът, наопаки, признава само един закон - своята охота…“ /„Източни легенди“, с. 392; Избрани съчинения, том 2/
         В своята поява той е пред настоящето и след належащото в българската литература. Оттук и самотността му в нея. У него има стремеж да се разкрие паметта на българското слово. Паметта като необходимо условие за присъствието на личността, която изхожда от позицията на наличния човешки опит. Източното е употребено от него като начин да се изрази различието.

 

 

3

 

„Ако това, което ни отличава от всички представители на животинското царство е речта, то литературата и в частност - поезията, явяващи се висша форма на словестността, представляват, грубо казано нашата видова цел.“

         Й. Бродски /„Изотникъде с любов“, с. 13/

 

         Изкуството и в частност литературата, според Бродски, превръща човека от социално животно в личност. Като най-древна форма на частно предприемачество то поощрява в него чувството за уникалност, отделност и индивидуалност. Едно стихотворение - това е най - интимната форма на общуване между две индивидуалности. Ето защо книгата е по - ценен събеседник от приятеля или любимата. Това е общуване без посредник, уникална форма на диалогичността, която прави общуването неподвластно на времето. Ние бихме могли да четем стихотворение както от началото, така и от края на века и в двете да видим разтърсваща актуалност. Чрез интимното пребиваване в света изкуството ограничава функцията на властта, която винаги се поставя в позицията на посредник - между Бога и човека, между знанието и незнанието, между истината и лъжата.
         Поощрявайки човека към индивидуалност, карайки го да изхожда от позицията на своята уникалност в света, изкуството поощрява и неговото несъгласие, неговото чувство за неприспособимост, желанието му за нещо по - добро. Бъдещето, според Бродски, принадлежи на поетите и в този смисъл те ще успеят да спасят отделния човек. Философията на държавата, етиката и, естетиката и, са винаги „вчера“, на литературата винаги „днес“, дори „утре“. Литературата помага на човека да уточни времето на своето съществуване. По отношението към поетите и към литературата можем да разпознаем времето, в което живеем. Литературата тласка човека към дирене на уникалното в себе си и към бягство от тавтологията. Така човек би могъл да провиди своята уникалност, новост, актуалност след поредицата свои предшественици. Така по своята същност литературата е обречена на идеализъм. Литературата се обръща към всеки като към индивидуалност, властта към всеки като към част от общността. Властта никога не е свойство на индивида. Литературата е свойство на общност от индивидуалности. Изкуството за Бродски е актуалност, бъдеще. Животът - тавтология, минало.
         Равенството като социална утопия е постижимо единствено като равенство на съзнанията на поета и читателя. Опитът, който се отделя при припокриването на тези две съзнания остава като памет, която влияе както на поведението на индивида, така и на поведението на нацията. За пренебрегването на книгите човек заплаща с целия си живот, нацията със своята история.

 

 

4

 

„...робът е непоправим, когато обикне своето робство“

         Стоян Михайловски

 

„Така например синологът Токей обяснява как освободеният роб някак си губел своя социален статус и се оказвал препратен към една уединена оплаквателна субективност, към елегично съществуване, откъдето щял да извлича нови форми на власт и знание.“

         Жил Дельоз /сб. „Власт“, с. 118/

 

„Ако робството остане в социалната инфраструктура, то няма да закъснее да се възпроизведе в нов образ и подобие.“

         Никола Георгиев /„Нова книга за българския народ“, с. 49/

 

„Книга за българския народ“ и „Нова книга за българския народ“. Повторяемостта на историята. Чрез „източното“ Михайловски оспорва понятия за „западното“ като прогрес, еволюция:
„Според страната и закона, чадо:
в Рим - Правило, в Станбул - Благоволение!“

         /„Книга за българския народ“, с. 361, Ибр. с - я, т.1/

 

         В тази перспектива се разкрива мисията на поета като носител на традиционните европейски добродетели. Моделът на „източното“ е наложен върху „своето“ с цел оразличаване. Така се постига ефекта на сатирата. Сякаш не е имало никакво Освобождение. Проблемът за управлението на Османската империя е твърде актуален. Нищо не се е променило, времето е спряло: „..или казано на по - човешки език, зачеркни короната и тури на нейно място петолъчка, вземи думата дворец и приший към нея едно „народен“ и преходът от монархия към република е готов“ /„Нова книга за българския народ“, с. 61/
         Когато така се осъществяват промените, те не могат да се радват на историческа перспектива. Михайловски се обръща към цялата общност, но битува в съзнанието на малцина, „избрани“ или по - скоро само тези, които не пренебрегват книгите. И това е вечния проблем за личността и масата. Вече споменахме за паметта и четенето на книги като необходимо условие за наличието на личността. Самото протичане на историята опровергава това твърдение като показва незачитането на личността. Разликата между население и маса. Населението като цел на властта - „Интересът като съзнание на всеки от индивидите, съставляващи населението /каквито и да са интересите и индивидуалните въжделения на съставляващите го/ - именно това ще бъде мишената и основния инструмент на управляването на населението.“ /М. Фуко, сб. „Власт“, с. 65/ Масата - биовещество, предназначено за моделиране в ръцете на владетеля. Според Михайловски, в душата на масата обитават "едновременно ужас, мраз и мрътвост". Една от характеристиките на масата, това е патологията. За Фуко е много важен интересът като съзнание на всеки от индивидите, съставляващи населението.Съзнанието на масата е патологично. То е основен източник на деспотията. Маса и деспотия са две синонимични понятия.
         Михайловски обаче се обръща не към масата, а към народа. Народът би трябвало да чете „Книга"-та и да знае какви средства използват деспотите, за да го управляват. Четейки „Книга"-та, масата ще се превърне в общност от индивиди, граждани, всеки със свое собствено съзнание, в народ, който ще следва своя собствен интерес, придобивайки власт чрез знанието. Това е фигурата на Паисий в нова културна ситуация. Когато знаят своята история, българите ще бъдат народ. Когато разберат как да управляват своята държава, ще станат граждани. Както научаваме обаче от предговора на „Нова“-та книга, нито владетелите, нито народът са чели и искат да знаят.

 

*

 

„Управляване е правилно разполагане на нещата, с които човек се заема, за да ги доведе до подходящ край.“

         Гийом дьо Ла Периер

 

         Идеята за населението според Фуко позволява деблокиране на изкуството да се управлява, защото отстранява модела на семейството. Населението за него е цел на управлението. То трябва не да се управлява, а да се подобрява животът му, да нарастват неговите богатства, продължителност на живота, здраве. Населението много повече отколкото могъществото на суверена се оказва цел и инструмент на управлението. За Фуко „да умееш да запазваш своето владение съвсем не означава да притежаваш изкуството да управляваш.“ /сб. „Власт“, с. 52/
         Семейството - устойчив модел в българската ситуация. Това е моделът на управление от най - ниските до най - високите етажи в българското общество. Начините на разпределение и функциониране на властта в семейството се пренасят в начините на прилагане на властта в държавата. Дълбочината на социалните промени, освен в езика, може да се наблюдава и във взаимоотношенията между членовете на българското семейство. Непроменимостта на българското семейство е основата, на която стъпва непроменимостта на българското време. Като че ли самата система на функциониране на българското семейство е така устроена, че да бъде имунизирана за външни намеси, влияния и промени. Още през Възраждането семейството е оградено с висок зид, който спира всякакви форми на обществен живот и съсредоточава членовете му към прословутото българско „оцеляване“. От времето на Османската империя до днес мисията на българската нация е една единствена - "оцеляването". Какво високо предназначение. Бойчо Огнянов прескача този зид, за да внесе нов начин на мислене, на взаимоотношения, да внесе идеята за Свободата. Този негов опит, уви, се оказва за пореден път неуспешен.
         От своя страна българското семейство се свързва с другите семейства чрез така наречения „комшулък“ - малка врата, която свързва къщата със съседните дворове - основа на днешната клиентелистка мрежа. През годините този модел се оказва изключително устойчив, въпреки всички превратности, през които преминава страната ни. Семейството или неговата надредна форма - родът, осъществява своеобразен диктат над индивида. Всички механизми на упражняване на властта са съсредоточени към биологичното оцеляване. Тази структура се предава от поколение на поколение и подтиска всяка промяна, всяка форма на частно предприемачество. В този смисъл е и разбирането за властта като отхранване и ояждане на новите, за което говори Никола Георгиев в своята книга, и което е основа на социалната инертност у нас. Социалната инертност е една от характеристиките на масовото съзнание. Масата е изградена не от индивиди, а от биологични единици, които създава българското семейство.

 

*

 

 

         Един от образите на Михайловски, които битуват в мисленето за него, е образът на „гражданската съвест“, образ, който той отстоява неотклонно. И това е позицията на интелектуалеца като коректив на властта. Съвестта е неизменен компонент на личността. Тя е свързана със съзнанието на индивида и отговорността, която той носи, когато действа осъществявайки личния си интерес като част от общия интерес на населението. Масата подобно на семейството подтиска личния интерес на индивида чрез инертността си. Тя е лишена от съзнание. Следователно и от възможност за избор. Оттук и колебанията - кой път да се следва, по кой път да вървим: "Като гледа човек съдбата на тоя народ, българския, който повече от век насам все трябва да е на път и все да върви нанякъде, кога на изток, кога на запад, иде му да каже: народ - Ахасфер. Добре но прокълнатият на вечно странствуване евреин върви поне праволинейно, подир вътрешното си безпокойство. А ние? /„Нова книга за…“, с.125/
         Може би това е само илюзията за следването на пътя. А в действителност стоим на едно място, като онези вкаменелости, за които говори Шпенглер - аморфни тела, обездушени маси от хора, похабен материал на една голяма история. Това е предубедеността на Михайловски за човешкото като злощастно дадено.

 

 

5

 

„Човек „литературничи“ история, тръгвайки от някаква политическа действителност, която прави възможна тази история; човек „литературничи“ политика, която все още не съществува, тръгвайки от някаква историческа истина“.

         М. Фуко /сб.„Власт“, с. 112/

 

"Нима вярвате, че след като затворниците задействат паноптичния диспозитив и се настанят в кулата, нещата биха тръгнали много по - добре, отколкото ако там са надзирателите?“

         М. Фуко /сб. „Власт“ с. 47/

 

         И книгата на Михайловски и книгата на Георгиев, извършват дълбоко осъмняване в българската промяна. Раздвоение между дискурса на властта и дискурса на литературата. Героите на Възраждането са се превърнали в отрицание тъкмо на идеите на Възраждането. Как става така? В своята книга, съветвайки владетеля как да управлява, Макиавели казва:
         „Разликата между действителността и идеала е толкова голяма, че който пренебрегва това, което правят всички заради онова, което трябва да се прави, може да се провали. Който иска да бъде добър във всичко сред хора, които не са добри се обрича на неизбежна гибел. Владетелят, който иска да запази властта си, трябва да се научи да не бъде винаги добър. С други думи, да преценява и да постъпва според изискванията на момента“ /Николо Макиавели, „Владетелят“, с.62/ “. Властта действа, съобразявайки се с моментното състояние на нещата. Тя е захваната за ежедневното им състояние, за разлика от литературата, която мисли за закономерното, трайното, вечното. По този начин властта на Изток има доста варварско отношение към управлението. То се изразява в невъзможността за преосмисляне на наследеното, за извличането на неговите положителни дадености и още повече в неговото разрушаване. Нагонът към разрушение е много силен в българската култура. Опирайки се на този нагон властта разрушава концепцията за човешка еволюция, прогрес.
         В своята книга Макиавели съветва владетеля: „Всички могат да видят това, което изглеждаш, но малцина могат да доловят това, което си в действителност. И тези малцина не дръзват да се противопоставят на мнението на мнозинството, което има при това зад себе си силата на властта“./Николо Макиавели „Владетелят“, с.62/
         Разминаването между дискурса на властта и дискурса на литературата, между миналото и настоящето, между това, което правят всички и това, което трябва да се прави, между действителността и идеала - това са някои от опозициите, в които може да се мислят българските промени. Всевалидният принцип на двойното счетоводство, много често улавян от литературата в комични и трагични произведения.

 

*

 

 

         Проблемът за публичното мнение като коректив на бюрократично-административната власт и за мястото на интелектуалеца в това поле:

 

„Словоохотливите газетари
говорят често за публично мнение;
у нас подобно нещо няма; впрочем,
и да го има-то е дим и вятър…“

 

         /„Книга за българския народ“, Избр. С-я т.1, с. 403/

 

         Михайловски като поет, който се опитва да конструира полето на публичното мнение и като такъв потънал в критическо мълчание, именно поради отсъствието на такова мнение. Разминаването между маса и интелигенция. Маргинализирането на интелигенцията като част от публичното мнение:

„От учени мъже аз нямам нужда;
науката се ражда и усилва
във разномислие; а монархизмът
не може да вирее без единство
в душите.“

         /„Книга за българския народ“, Избр. С-я т.1, с.344/

 

         В балканските страни държавата се създава рязко, изведнъж и неин коректив не e публичното мнение, а стереотипите на традиционното общество, които се поддържат именно от семейството. Така семейството се привнася като модел на държавно управление /неслучайно великия везир подготвя за влизане във властта точно своя племенник/ като по този начин блокира изкуството да се управлява: „Такъв тип семейство в такъв тип общество бута пред себе си старото и мачка индивидуалността на новото и новотата на индивидуалността"./„Нова книга за българския народ“, с.47/
         Семейството като форма на държавно управление блокира конструирането на поле на публично мнение, тъй като разпределението на властта се извършва в зависимост от родствената връзка на индивидите със семейството, а не в зависимост от тяхната компетентност, професионална квалификация и възможности за професионална реализация: „-вижте властта! - се постига толкова по-добре, колкото по-непригоден е роднината за поста на който го поставят. Ако роднинското момче е разхайтено, със склонности да заобикаля някои членове на наказателния кодекс и има добрия навик да се запива от ранна сутрин, нека стане заместник-министър на министерството на реда, законността и борбата с алкохолизирането на населението.“ /„Нова книга за българския народ“, с. 19,20/
         Отсъствието на публично мнение се корени и в липсата на съзнание на индивидите за техния интерес като част от общия интерес на населението, тъй като моделът на населението не съществува. На неговото място функционира моделът на семейството, гаранция за непроменимостта на малкия, затворен български бит, независимо към кого ще се присъедини страната ни.

 

*

 

„Бъдеще не се полага“

         Н. Георгиев

 

         Моделът на семейството се обособява като модел, който цели запазването на властта, а не нейното канализиране в посока на населението. Ето защо въпреки своята устойчивост той е и дълбоко уязвим, тъй като съсредоточава разпределението на ресурсите в своите собствени граници, а масата остава недоволна. По този начин масата винаги остава в позиция на зареденост, откъдето ще бъде излъчен същия модел на „ново“ политическо семейство.
         В модела на семейството се корени и подменимостта на индивида. Както посочва Георгиев функциите на този модел са биологично оцеляване и социално напредване, функции които "не преизпълват семейството с нравственост и духовност, а още по-малко с възможности за обособяване и оценностяване на индивида - в цялата история индивидът и индивидуалността са последна грижа". /„Нова книга за българския народ“, с. 46/ И дейността през Възраждането и следосвобожденската дейност на хора като Стефан Стамболов са една и съща борба за символическа власт, излъчена от народа или по-скоро от масата.

 

 

6

 

„Тъй жалкото съзнание в страхливци ни обръща!… И яркий цвят на нашата решителност могъща бледней пред гъстий мрак на тези размишленья!… О, няма изход нашето опитвание смело и горките ни размисли са сенки и виденья, и планът ни не се превръща в дело!“

         Ст. Михайловски, „Из Хамлета“ /„Божествен размирник“, с. 232/

 

         Недоверието в човека от епохата. Краят на Възраждането. Състоянието на кризис. Ренесансовата тема за лудостта /„Лудите - те да са живи!“/, която днес е кристализирала в темата за шизофренията като болест на нашето време. Може би тази тема става актуална в края на една епоха и началото на друга. Раздвоението - основен конпонент на шизофреничното съзнание. Едва ли? Сложността на Михайловски като културно явление. В него непрекъснато се взаимопротивопоставят възрожденски и след - освобожденски жестове. Михайловски като човек, в който си дават среща явления - взаимнопротивоположни: Изток - Запад, автократизъм - демокрация, сатирик - философ, гражданин - отшелник и т. н. Само на българска почва е възможно толкова противоречиви тенденции да се съвместят в една личност. И това е свързано с ускореността на развитието.
         Спорът - чия е родината на Михайловски, Франция или България е доста безсмислен, тъй като със зараждането на българския модернизъм се осъществява едно отваряне на националната тема в литературата ни към европейската. Поставят се основите на едно задълбочено философско осмисляне на художествените идеи. Около проекта „Мисъл“ гравитират интелектуалци, получили своето образование в европейски университети. Ето защо е по-добре Михайловски да бъде разглеждан в един общочовешки план. И все пак, в неговата драма може да се види избледняването на европейската ценностна система с приближаването към Истанбул.
         Една от основните причини за неговата неприспособимост в след-освобожденското време е чувството му за дълг към обществото, което той наследява от своите роднини - възрожденци в прекия и преносния смисъл, и което едва ли има по-висша еманация от думите: „Ако спечеля - печеля за цял народ“. Така служейки на обществото, Михайловски се обрича на самотно служене. Неговото движение е това, което той препоръчва на своя народ чрез най - светлия химн - придобиване на знанието, гаранция за правилността на Пътя. Но колкото повече се приближава той към знанието, толкова повече обществото не се нуждае от него. Кому служи Михайловски?
         Сблъсъкът между действителността и идеала. Неговото поведение се характеризира с едно непрестанно раздвоение на границата на две епохи. Много изследователи сравняват „Книга за българския народ“ с „Епопея на забравените“. Вазов като лечител. Михайловски като изобличител. Краят на Възраждането. Кризисът е неизбежен. Това е поредният неосъществен български проект. Според Михайловски /„Как западат и се провалят държавите“, сб. „Защо сме такива?“, с. 110/, покръстването на българите било един насилствен акт, който довел до изкуствено приемане на християнството. Българската нация като нация, обречена на подражание. Така българинът запазил в себе си езическата си същност. Като такъв той запазил и склонността си към жертвоприношения. И какво друго представлява литературната ни история, ако не една история на жертвоприношенията, история на напразно погубените човешки животи. Това е своеобразното балканско отношение на Властта с главно В към поетите. Те или са луди или са мъртви. Незрелостта на българската литература се корени в рано прекъснатите човешки животи. Ето защо тя е по същество революционна. Когато поетите са живи, те не означават нищо. Мъртвите поети са вече емблеми. Те са лицата на рекламната кампания, необходима за овластяването. Старата максима: "Революцията изяжда своите деца."
         В крайна сметка, не репресирането на поетите, тяхното гонене и убиване, а пренебрегването на книгите им е истинското престъпление. Едва ли има време като нашето в човешката история, в което хората да четат толкова много книги и книгите да означават толкова малко. Това е консуматорското четене. Консумирам - следователно съществувам. Компютърната памет днес е заместител на човешката и това прави човека страшно безотговорен.

 

*

 

         Българското Възраждане - храмът вече е създаден, остава да се внесат иконите и това прави Вазов. За Михайловски това не е достатъчно. Неговото питане по отношение на света надхвърля рамките на националното. Утопията, че човешката личност може да постигне своята свобода. До къде стигат границите на свободата? Може би една от причините за неговия песимизъм е осъзнаването на невъзможността за постигане на свободата - човекът като граница на самия себе си. За какво им е на българите свобода, след като не знаят какво да правят с нея? Свободният човек е печален, безцелен. Всяка цел ограничава в своята посока. Неприспособимостта на Михайловски се корени в търсенето на идеалната свобода вътре в себе си.
         Идеята за слабия Бог, която е водеща в ранното му творчество, и която е брънката в посока „поетизация на злото“ /„Поема на злото“/ е, всъщност, усъмняването на човека в самия себе си. През времето на Ренесанса, човекът заема мястото на Бога в центъра на Вселената. Тази инверсия превръща човека в действаща личност, която желае, пребивавайки в света да го променя, пречупвайки го през призмата на хуманитарните ценности, заложени като естествени в самия човек. В този смисъл следването на идеята за свободата като условие, без което човек не може да се развива и стремежът към нейното постигане са основна характеристика на българското Възраждане. В български условия това може да се види в най-концентриран вид в Ботевата личност и творчество, в репликата към Бога: „а ти що си в мене Боже, /в мен, сърцето и душата“. Човекът присвоява от Бога функцията на създател. Фигурата на слабото божество се явява едновременно с разколебаването на човека в самия себе си. Безсилен по отношение на себе си, човекът или ще повярва отново в Бог или ще приеме своето безсмислие.
         Много изследователи смятат, че „Епопея на забравените“ е Вазовия стон срещу забравата на героично-патетичното в националния ни дух. Не може да бъде забравено нещо, което все още съществува чрез разказите на очевидците. В „Епопея на забравените“ става въпрос за непознаване на миналото. Чрез създаването на титанични образи, Вазов създава една нова система от стойности. Той обръща и вече битовизираните традиционни християнски ценности. Самоубийството на Бенковски не е срамно. "Епопея"-та е вътрешно изградена върху напрежението между самотника /архетипа на самотността, обречеността, безнадеждността/ и инертното, безучастно „ние“. Болезненият извор на патоса на „Епопея“-та е именно даруваната свобода. Едно от най-важните нива, с които тя влияе е нивото на новата етика, която тя създава. Също както при „Книга“-та на Михайловски се поражда болезнен конфликт между "своето" и "своето". Истинският конфликт не е между чуждостта и родното, дълбинния конфликт е между самотния свободен и между несвободното, обременено със скепсис мнозинство. Цялата болезненост е от конфликта в себе си. И това е най-дълбинния конфликт, който измъчва и Вазов и Михайловски -поети с гражданско съзнание в след-освобожденското време. Но докато "Епопея"-та има по-скоро магически функции, функциите на "Книга"-та са стратегически:
         „…какви средства употребяват деспотите, за да увековечат властта си.“
         Единствено заглавието насочва към българската ситуация. В текста става въпрос за управлението на Османската империя. По този начин Михайловски постига алегорията, която е необходима и на Бродски. На източната властова система се гледа като на непроменима. Това е игра с културните пластове. Разваляне на магическото действие.

 

 

7

 

"Местното население в състояние на пълно вцепенение седи в просяшките кръчмици, с вдигнати като при намаз глави, вторачени в телевизионния екран, където някой някого непрекъснато пребива. Или играе на карти, чиито валета и деветки са единствената достъпна абстракция, единственият начин за съсредоточаване."

         Й. Бродски „Пътуване до Истанбул“ /„Изотникъде с любов“, с. 118/

 

         Принципите, на които се основава автокрацията са развращаване на нравите и насилие над непокорните. Властта не е средство, а самоцел. Автократичната държава е строго йерархизирана. Държавният механизъм изхвърля този, който дръзне да се съпротивлява на неговите закони. Свободната воля на личността не значи нищо. Това е една марионетъчна държава, която подтиска всеки повик към различие, и която разчита на обезличаването и обезчовечаването на човека. Изхождайки от конкретната ситуация, в която е живял, Михайловски пише книга срещу деспотизма и самодържавието изобщо. През различните времена тази книга ще бъде актуализирана или скривана, може би тя ще се превърне в нещо като "Онуй, за което не трябва да се говори". Виждам в безличието на владетеля лицето на тиранизираната тълпа. Какъв характер би могъл да придаде Михайловски на този владетел, след като за характер е необходима една елементарна единица човешкост. Сухото изучаване на механизмите на самовластието е направило владетеля също толкова безличен и несвободен както управляваните от него марионетки. Всички негови подчинени са представени по един повторителен начин. Трудно е да се разбере кой кого управлява, когато лицата са еднакви.

 

         *

 

         Какво бих могъл да си спомня за този град. Сякаш никога не съм бил тук. Когато минавам покрай прашните витрини виждам своето сиво-кафяво отражение в тях. Може би това е единствения белег на присъствие, който ще остане след мен тук. Само в това преминаване се заключава жеста. Прахът, който е разпръснат навсякъде тук е квинтесенция на познанието, начало на разочарованието от човека. Сублимиращата форма на мизантропията. Спомням си полуистинни, полутелевизионни кадри. Мавзолеят, Дворецът, Партийният дом. Някакъв въртолет отнася петолъчката. Когато застане пред централния вход и погледне нагоре, човек вижда жезъла, на който тя беше поставена. Чувството за височина е главозамайващо. Когато се опиташ да поемеш въздух, дробовете се изпълват с прах. Прахът затруднява не само погледа, затруднява дишането. Ушите започват да бучат. Чува се дишането на самата земя. Разумът зацикля. Усещаш, че си попаднал в точката, от която виждаш всички времена, историята придобива плът, сякаш това е "пъпът на света", всичкото и нищото, евтините човешки тела, нищо неструващите идеи, бялата точка, Бермудския триъгълник, олтарът, който винаги остава празен. Спомням си рухването на Мавзолея. Ах, тези знаци на прогреса. После, върху неговите отломки - панаир. Мирис на кебабчета и на чалга, която вони. Знаци на свободата. Болезненият извор на патоса на "Епопея"-та е именно даруваната свобода. Цялата болезненост е от конфликта в себе си. Върху жезъла сега се мержелее невзрачно българско знаме. Опитвам се да си обясня как се чувства човек, когато застане пред централния вход, под него. Обясних си. Като нула.

 

 

8

 

         Как може да се обясни тази „неприспособимост“ на Михайловски? Как изобщо е възможно българското Възраждане? Постигната ли е Свободата, която бленуват българските възрожденци? През епохата на Възраждането българите възприемат себе си като жизнеутвърждаващ народ с бъдеще. Колко бързо се изтощил този заряд! И за колко дълго време? Подобен патос е немислим днес, утре-още повече. И какво представлява „Книга за българския народ“ като културно събитие в края на деветнадесети век? Михайловски наследил от своите предци-възрожденци чувството за граждански дълг, реформаторския дух, желанието за творчество. Тези негови черти му създават доста главоболия в след-освобожденското време.
         В желанието си да се постави свободен сред свободни, Европейският Път на българския народ е съвсем естествен. Във Франция Михайловски възприема така наречената западна концепция за държавно и индивидуално битие. Какво представлява тази концепция и как тя се обвързва с идеята за Бога като принцип на хармония и всеуредничество?
         Идеята за Бог е важна както за Михйловски, така и за Бродски. Може би тя е един от основните концепти, в които мислим света. Разликата между западното и източното християнство за Бродски, най-общо казано, се изразява в следната формула: Църквата като-Христова невеста и Църквата - държавна съпруга. Михайловски по същество има западно отношение към църквата и към Бога. Този негов начин на мислене му донася още главоболия. Той също е една от причините за неговата „неприспособимост“. И всичко това заради нравствения принцип, който лежи в основата на неговото разбиране за човека, принцип доста чужд в българската действителност.
         Нравствеността във взаимоотношенията между хората е необходимо условие за наличието на демокрация. В демократични условия човек действа, следвайки своята собствена нравствена мяра. Развращаването на нравите е основен принцип за утвърждаването на автокрацията.
         Защо нравственият принцип на конципиране на света е толкова важен за Михайловски? Защото нравствеността е необходимо условие за разбиране на Свободата. Съвестта и нравствеността са важни компоненти от съдържанието на личността. Комбинацията от римско право и собствената логика на развитие на Римската църква се обособяват в етико-политическа система, плод на чиято традиция е и самият Михайловски. Залегнала в основата на индивидуалното битие на личността, тази система поддържа нравствения принцип както като условие за обособяването на всеки индивид, така и като фактор, важен за социализирането на индивида в обществото. Нравствената мяра определя границите на Свободата, която е немислима без самоограничения.
         Нравствеността на Запад е качество на индивида. На Изток тя бива поддържана от традицията на рода. В този смисъл източният човек е ужасно консервативен. Неговата ценностна система е почти непроменима. Формирана в условията на семейната среда, тя е самозатворена. Всяка форма на модернизация е изкуствена и представлява по същество - снобизъм.
         Изтокът е преди всичко традиция на подчинението, на йерархията, на изгодата, на търговията, на приспособяването - традиция в значителна степен чужда на принципите на нравствения абсолют. Пренебрегването на нравствеността води до пренебрегване на законите, върху които се крепи демокрацията. Пренебрегването на законите води до пренебрегване на личността.

 

         *

 

         Западното отношение на Михайловски към идеята за Бога се изразява в разбирането на живота като мисия, която трябва да се следва неотклонно. Основните закони, които е необходимо да спазва човек, пребивавайки тук, в земния живот, са Божиите закони.Човекът не е създаден за да бъде щастлив. Животът е непрестанен дълг. Щастието е постижимо единствено в Отвъдното. Следвайки абсолютната морална мяра, която му задава Бог, човекът е обречен на постоянно страдание. Чрез страданието той ще изкупи греха си и ще постигне вечното блаженство. Чрез нравствено усъвършенстване той трябва да придобие непорочна съвест. Само така човекът може да постигне чиста и безкористна любов спрямо всичко заобикалящо го и така да стане център на света. Божественият порядък е постижим единствено чрез вярата в Бог. Но до колко вярата в Бог позволява на човека да бъде свободен и до колко го ограничава, карайки го да следва един единствен принцип, от който произлиза цялата истина? Усъмняването в Божествената Свобода винаги е било "луциферистка" характеристика. Съмнението е проблематизирането на властовата функция. Никой владетел не приема усъмняването в неговия статут да решава нещата. Усъмняването е част от пътя на постигане на познанието, а познанието води към нова Свобода. Това е целта на всеки политически дискурс, начина да се придобие символния авторитет, от който произтича властта.
         Познанието е грях. Придобиването на познание е начин за постигане на властта. Всяка деспотична система репресира интелигенцията, защото тя съсредоточава властови ресурси. Ето защо грехът, който извършват първите човеци е свързан именно с дървото на познанието. Придобивайки познанието, хората стават опасни за божествената власт. Дали вечното блаженство, състоянието на постоянна удовлетвореност, непреходното имане не е възможно само в ситуация на незнание? Колкото повече човек знае, толкова по-печален става. Това е състоянието на окончателната постигнатост на Свободата. Кризата на Ренесансовия човек. Скръбта, безволевостта и безразличието в поезията на Михайловски са предопределени от претовареността на личността с неприложим опит. Както много точно отбелязва Димитър Михайлов /„Стоян Михайловски. Творчески портрети“, с. 73/ „времето на човека в неговата поезия се вмества в „цял век“, даже в „триста века“:

 

      „…и сякаш, че ме гонят зли възпоминания
      от всички светове, от всички времена.“

 

         Върху плещите на личността тежи опитът на столетията и това и пречи да се прояви като неповторима единица. Бих искал да добавя още една от причините за песимизма на Михайловски. Това е осъзнаването на факта, че в български условия Свободата на личността, Свободата като форма на човешките взаимоотношения, Свободата като висша ценност е постижима единствено в Отвъдното. Факт, който ознаменува края на възрожденската епоха.
         Човекът обаче е обречен на познанието. Стремежът към него е единственият ключ, който може да задвижи протичането на времето, идеята за еволюция. Скръбта, която познанието носи на човека е изкуплението, което той трябва да направи заради това, че е съгрешил.
         Движението, през което Михайловски преминава във взаимоотношенията си с Бог е от недоверието, усъмняването в неговата сила и власт, във възможността му да управлява правилно човешкия свят до схващането му като единоначалие, вездесъщ принцип на реда и хармонията.
         В своето есе „Пътуване до Истанбул“, Бродски се пита дали християнството не възтържествува затова, че за цял живот избавя от отговорност. Колко много „светлото бъдеще“ на комунизма прилича на „вечното блаженство“, което обещава християнството в отвъдния живот. На Изток, колкото повече се приближаваш до целта, към която се стремиш, тя толкова повече се отдалечава. Хората тук живеят с миражи. Самата история е мираж. Всяка идеология е предварително сбъркана. Раят е безвъзвратно загубен.

 

*

 

         В съзнанието ми тук на това място изплува споменът за едно мое пътуване. Може би не беше пътуване, по-скоро сън. Някакви хора, увиснали на зацапаните прозорци в едно купе. Млад мъж и млада жена. Влакът тръгна. Изпод скърцащите колела се възнесе облак чер прах. Те упорито махаха на своите по-възрастни роднини. Дали не махат така упорито, за да преодолеят факта, че между тях и роднините им няма нищо общо, че не ги свързва нищо. Не е ли това прословутото източно лицемерие, което прави света шизофреничен? На кого махат тези хора? Каква история могат да разкажат те за себе си? Никаква. Хората тук са миражи.

 

 

9

 

         Отвъд. Колко важно е за нас това понятие. Проследявайки пътя на разбирането за действителност и иреален свят от Изток на Запад, човек ще се натъкне на разминаване на понятията. Църквата като христова невеста, или така наречения папо-цезаризъм, за мен означава доминиране на нравствения принцип, на системата от християнски ценности над светската власт. Като коректив на светската власт, Божествената изхожда от нравствените принципи за оценностяване на индивида, заложени в Новия Завет. Бог, всъщност, означава нравствен абсолют над всичко. Бог на Запад означава абстрактен принцип. Стремежът е като се следват Божиите закони, те да станат общовалидни тук, в земния живот и така реалният свят да бъде променен. За западния човек идеята за Бог е изключително важна по отношение на действителността.
         Разбирането, че над всяка власт стои Божествената способства за прилагането на нравствените принципи пряко в действителността. По отношение на това Новият Завет гласи: „Господари, отдавайте на слугите си безпристрастно това, което е справедливо, като знаете, че и вие имате Господар на небесата“ /„Послание към колосяните“, гл. 4,1/. И това е един от стремежите за постигане на Изгубения Рай, тук в земния живот. Мисля, че в този смисъл можем да разбираме обществената дейност и на Михайловски. Колко неприспособими се оказват неговите възгледи в българската действителност.
         Западната църква се променя с времето. Опитва се да бъде адекватна на новите исторически дадености. И тази нейна характеристика се дължи на нейното взаимоотношение с реалния свят. Взаимоотношение, което източната църква изключва.
         Колкото по на Изток отива човек, толкова по-често ще срещне идеята за Богочовека. Като че ли тази идея е донесла най-много щастие, но и най-много беди на човечеството. Увличайки се от тази идея човек губи именно нравствената мяра. Тя направи така, че много от диктаторите на изминалия век да смятат, че имат право върху милиони човешки животи. Тя направи изминалия век най-човекоубийствен. Новият не е по-малко обещаващ.
         Представата за Бог на Изток е твърде конкретна. Тя има почти осезателни измерения. Вече стана въпрос за езическата същност на българина. Той и във взаимоотношенията с Бога си е направил добре сметката. Българинът се обръща към Него, само при нужда. И в тези взаимоотношения той е твърде семеен - вярва когато става въпрос за някаква услуга. Съсредоточен единствено към биологично оцеляване, българинът не се вълнува много от духовни въпроси. За него те са доста абстрактни. Ето откъде идва обезценяването на интелектуалния труд, нечетенето на книги. Вярата му в някаква идеология, в някаква мисия, в някакъв проект нараства пропорционално с материалните облаги, които очаква да получи. Иначе навсякъде шества робското недоверие, апатията, инертността. За българина Бог прилича на някакъв всеопрощаващ баща. Нещо като Дядо Мраз, Дядо Коледа или Дядо Иван. Представа твърде далечна от разбирането на Бога като въплъщение на нравствените принципи. Представа твърде семейно-битовизирана. И защо му е на българинът да вярва, че нещо може да се промени тук, в реалния свят, когато всички негови владетели му обещаха иреалното, още повече вечно - Отвъд. Жизненият стандарт ще се повиши - Отвъд. Ще настъпи краят на мизерията, глада и отчаянието - Отвъд. Ще бъде сложен край на потъпкването на достойнството на човешката личност - Отвъд и т. н. Човек живее по-леко с копнежа по Отвъдното. Може би това е избавянето от отговорност, което предлага християнството и което предлагаше комунизмът, и чиито очертания придобива днес европеизирането на нашия народ. Тук на това място се сещам за една мисъл на Маркс, която твърдеше приблизително следното - "Когато историята се случва - това е трагедия. Когато тя се повтаря - това е фарс".

 

 

10

 

"Защото в житейската сфера чисто политическият политеизъм е синоним на демокрацията. Абсолютната власт, автокрацията е синоним, уви, на единобожието".

         Й. Бродски /„Изотникъде с любов“, с. 125/

 

         На какво се дължи нетолерантността на всяка религия? Бих искал да оставим настрана тук разсъжденията за агресивността на западната църква и на исляма. За самовгледаността на православието, което е най-малко активно в своето разпространение. Може би причината за тази пасивност на православието е също икономическа. Колко много икономическият фактор оказва влияние върху приемането на една или друга вяра. Било е време, когато православието съвсем не е било така пасивно. Понякога си мисля дали не е по-добре да произхождаш от малък народ, който съществува в състояние на постоянна зависимост и подтиснатост, отколкото да си син на голяма нация, опиянена от своя прираст и увеличаване на сила. Не ми се ще да си представям какво би станало ако българският идеал за излаз на три морета беше постигнат. Индивидът трудно може да оцелее в голямата перспектива, която му задава държавата. В края на краищата, тоталитаризмът е възможен само в големи държави.
         Нетолерантността на всяка религия се корени в приемането на един единствен Бог, от който произлиза цялата власт. "Който не е с нас е против нас". В „Нова книга за българския народ“ се казва, че тази стара максима е „променена“ на „Който не е с нас, не е с нас“. Тези схващания предварително обричат всяка форма на комуникативност. От тях тръгва началото на всеки културен сблъсък.
         Любопитно е защо с овластяването на своята идеология, комунизмът толкова много се стреми към детронацията на Бог. Може би, защото като идеология той се стреми да проникне във всяка клетка на обществения и дори човешкия организъм. Една тотална властова функционалност. В тази негова цел е зареден стремежът към равенство или уеднаквяване. Всепроникващата власт може да обхване много по-лесно еднаквите индивиди. Колективистичните практики като манифестациите, честванията, издигането на монументи, военните паради, асамблеите целят точно спояването на индивидите. Така те стават по-предвидими.
         Така или иначе Бог е извор на властови отношения. Самата му ситуираност в купола на православната църква, откъдето произхожда почти цялата светлина в храма, символизира това. Църквата като структура е йерархична организация, паралелно съществуваща с държавната власт. Защо тази организация трябва да бъде премахната?
         В критиката, която Фуко прави на книгата на Макиавели достига до разбирането на принципа, чрез който се представя владетеля. Всъщност това е неговата трансцендентност. Във всеки случай владетелят на Макиавели е външен на своето владение. Това е принципът, чрез който се представя много често и Бог. В религиозен смисъл от Бога произтича цялата власт, сякаш от някакво сияйно средище, така се опитва да се представи и монархията. Такава е представата и на Михайловски по отношение на Бог. Това регламентиране на положеността на нещата в света, всъщност, отказва тяхното многообразие. По някакъв начин то задава йерархията на съществуване, премахва познавателното лутане, опростява въпросите за смисъла на човешкото битие, преобръща хаоса в хармония. Колко лесни и прости стават нещата в живота, когато човек приеме, че на върха на света стои Бог - Началото и Края, Алфата и Омегата. Под него, неговите архангели, после ангелите и т. н. Това е средновековната концепция за световъзприемане и светополагане. Вярата в един единствен принцип, от който произлиза цялата истина уеднаквява хората. Бидейки еднакви те живеят по-лесно. Чиста проба избавяне от отговорност. Мечтата на всяка власт - уеднаквяването, хората нямат имена, а нещо като ЕГН. Този момент е видян във всяка форма на антиутопията. Сигурно оттук произхожда идеята за светлото бъдеще, в което всички хора се усмихват с еднакви усмивки, вгледани в плоскостта на хоризонта с еднакво тъпи лица. В средата на нещата стои Бащата и всички поданици го благославят. Това е провинциалната идилия на безвремието сковала мозъците по тези географски ширини. Остава само проблема за следването на моралните норми.
         Едва ли в историята на човечеството има личност, която да отговаря по-силно на концепцията за морално чист живот от личността на Исус Христос. Тази концепция следва и Михайловски. Като обикновен човек, обаче, той не остава чужд на идеята за единоначалието на Бог. Оттук нататък крачката между разбирането за единоначалие и единовластие е съвсем малка. Тази идея го кара да приветства режима на Мусолини. Към това го тласка разочарованието от демокрацията, която всъщност е една псевдо демокрация в български условия. Така той изпада в най-голямото противоречие като непримирим противник на автокрацията и привърженик на едноличната власт. Едно от най-трагичните негови прозрения е, че българският народ не е готов за свободата, която е получил.

 

*

 

"Дошлото в Русия християнство изхвърлило назад не само тогите и статуите, но и изработения при Юстиниан свод от граждански закони. По всяка вероятност, за да си олекоти пътя".

         Й. Бродски /„Изотникъде с любов“, с. 129/

 

         Разбира се, самата форма на доминиране на светската власт над Божествената опорочава същността на християнството. Така православието си отваря възможността за приложение и прилага прословутия принцип на „двойното счетоводство“: „Докато още тълкуваме свещените текстове, борим се с ересите, свикваме събори, съчиняваме трактати. Това - с едната ръка. С другата кастрираме копелето, за да не възникне у него, когато порасне мерак за трона /Василий II 986-1025 след н. е., кастрирал доведения си брат, за да не възникнат у него претенции за престола/ . Точно такова е истински източното отношение към вещите, към човешкото тяло в частност: и каквато и да е там ера или хилядолетие, всъщност няма никакво значение“ /Й. Бродски,„Изотникъде с любов“, с. 131/
         Структурата на цезаро-папизъм или по-точно казано - църквата като държавна съпруга, продължава да функционира от древността до наши дни. Доминирането на светската власт над божествената представлява още една крачка към абсолютната централизация на исляма. И тук съвсем естествено можем да говорим за едно такова културно явление като „култа към личността“. Не довежда ли най-големия „култ към личността“ в историята на човечеството до най-силния анти-индивидуализъм в същата тази злощастна история.
         Идвайки на власт, комунизмът се стреми към детронацията на Бог с всички сили. И успява да се справи с Него. Защото източното християнство е доста фалшиво. Според Бродски, само концепцията за Божия помазаник е достатъчно основание, помазаникът да престане да се съобразява с каквото и да било чуждо мнение.
         Не знам дали ще прозвучи твърде силно ако изразя тук тезата, че Михайловски е последният искрен християнин живял по тези земи. Разбира се християнството и комунизмът са две в известен смисъл противоположни идеологии. Едната е обърната към духа, другата към материята. И двете смятат себе си за най-правилните. И двете смятат другата за лъжлива. Принципът обаче е един - трансцендентност на владетеля. Мавзолеят, за който става въпрос в „Нова“-та книга като културно явление в средата на двадесети век, предназначено да изрази именно тази трансцендентност. Това е окончателното овластяване за вечни времена. И по този параграф комунистите се оказаха тотални и срещнаха тоталността на протичане на историята.

 

*

 

         Бидейки трансцендентна или външна по отношение на своите поданици, властта винаги остава встрани от тях, както и те от нея. Усилията тук са да бъде създадена една машина за манипулиране, която колкото се може по-дълго време да закрепи условните взаимоотношения. Манипулативният ход - „Отвъд“, „Светлото бъдеще“, „Когато му дойде времето“ и т. н. тук действа с пълна сила. В тези манипулативни пространства се отваря възможността на всякакви езикови игри, четения между редовете /много характерна черта на източните литератури/, лабиринти от смисли и значения. Отваря се възможността за разминаването между действителността и езика. Само това може да доведе човек до шизофренично състояние. Непрекъснатото повтаряне на нещо, в което трябва да повярваш и фактите, които говорят обратното. Разминаване между погледа и съзнанието. Условността на нещата. Повсеместният релативизъм. Подчинението.
         Ако живееш постоянно на повърхността на нещата, заобграден от инертността и релативизма, от робското недоверие и скепсис, неусетно ставаш част от вековната традиция. В тази ситуация веднага изниква пред теб Владетелят, с главно В и твоят единствен избор, ако това е избор е подчинението. Подчинението, всъщност, е бягството от отговорност - да се оставиш в ръцете на грижовния Владетел. Според Бродски, човек трябва да изживее живота си сам, независимо на каква цена, най малкото, защото животът е уникален. Като такъв той представлява абсолютна ценност. Защото владетелят, който обещава на своя поданик Земния Рай, нито ще легне с него в гроба, нито ще му каже „благодаря“. Подчинението означава да предоставиш другиму живота си. Сториш ли го, оставаш на повърхността на нещата. Фалша винаги се стреми към дискредитацията си. Сега, когато се сещам за съдбите на българските поети. За репресията, на която са били подлагани в средата на това общество, за техните рано прекъснати животи, за това, че те и без друго не са чули от никого "благодаря" и ги сравнявам с живота на Месията, виждам в действителност колко са жестоки българските закони: за тях приживе никога не е имало "Осанна", единствено източното, повтарящо се, непоколебимо, безскрупулно отношение на Властта - "Разпни го". По това отношение може да се очертае периферията на християнския свят и началото на исляма.

 

 

11

 

Свободата е друго и друго е освобождение. Свободата, както рекох е явление из вътрешния живот. Истинската свобода почнува непременно с морално възраждане. Освобождението е явление из външния живот. То е нещо веществено. Свободата се добива чрез вековни усилия за превъзпитание. Освобождението може да бъде плод на едно щастливо военно действие - и да дойде в един ден. Българинът не е свободен: българинът е само освободен.

Ст. Михайловски /Из "Как западат и се провалят държавите", сб. "Защо сме такива?", с. 102/

 

Понеже смисълът на историята е в същината на структурите, а не в характера на декора.

         Й. Бродски /„Изотникъде с любов“, с. 137/

 

         Бащата на баща ми умря в робство, моят баща също. Не знам точно каква е разликата между инфаркта и инсулта. Може би нещо като разликата между Хитлер и Сталин, между Съветския съюз и Османската империя. Не знам каква съдба бих могъл да очаквам. Спомням си, че в годините на усилна безработица баща ми беше избягал в Гърция. Беше преминал границата нелегално и работеше там в един чифлик за жълти стотинки. После го хванаха и го екстрадираха. Единственото, което успя да донесе бяха няколко стека цигари „Marlboro“, които изпушихме за две седмици. Баща ми много се гордееше, че синът му пуши вносни цигари. По-късно, в разговор с приятели, преди да започне да споделя преживяното в Гърция, казваше: „Когато бях на Запад…“ Така той спечелваше уважението на всички. Все пак беше посетил една демократична страна. Неговото докосване до гръцката класическа скулптура, литература, философия, до Фидий и Софокъл, до Сократ, до Перикъл и гръцката класическа демокрация се изразяваше в няколко стека вносни цигари, които ние изпушихме за две седмици. Седяхме на дървената пейка пред нашата къща, някъде в дълбоката провинция, нещо повече - някъде сред неизмитите крака на Европа. Лятото ни пържеше в своя черен казан, сякаш сме непоправими грешници. И ние пушихме цигари "Marlboro", дълго пушихме, а после кашляхме. От дробовете ни се въздигаше облак чер прах и лицата ни ставаха черни, и дървената пейка ставаше черна, и дълбоката провинция ставаше черна и краката на Европа ставаха като краката на Африка и слънцето дори почерняваше, а когато се обърнах, видях, че баща ми го няма.
         Като се замисля само колко пъти са се проваляли опитите да бъде установена демокрацията по тези географски ширини. Изглежда наистина, независимо от смяната на столетия и хилядолетия, смяната на поколения след поколения, на деспоти след деспоти, на системи след системи, тук нищо няма да се промени. И цивилизацията на древните гърци, тяхната изваяна демокрация, за която са копнели толкова много времена, за нас ще остане само един мраморен сън. Нещо, което сме били преди да се родим. Черният прах от градовете на Изтока, субстанция - противоположна на гръцкия мрамор.
         Бих искал да запазя вярата, че не всичко е загубено. Бих искал да спотая усмивката на презрение. Все пак Словото съществува. Него го има. Смятам, че постигната в Слово свобода е по-ценна от веществената, защото тя не може да бъде отнета - последен поетически принцип.
         В крайна сметка, повторяемостта на книгите е гаранция за това. Навярно точно това е имал предвид Бродски, когато казва, че изкуството едва ли ще спаси света, но отделният човек може да бъде спасен, винаги.
         В „Нова книга за българския“ народ има едно есе, което се казва „Георги Димитров и Симеон Втори“. В него става въпрос за това как е било манипулирано българското мислене и за последствията от това. Става въпрос за това как една власт се опитва да представи един жив човек за мъртвец и един мъртвец за жив човек. Сега, когато вече са изминали дванадесет години от излизането на „Нова“ - та книга, ако погледнем отново на тази трагична история ще видим, че Георги Димитров както и неговият Мавзолей са вече погребани и така по зла /зла ли/ ирония на съдбата пред погледа се откроява по-ясно сградата на бившия дворец, чиято реставрация, май вече е започнала.

 

София 2002 г.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

 

1. Стоян Михайловски, „Избрани съчинения“, т.1,2 Български писател; София, 1960 г.
2. Стоян Михайловски, „Божествен размирник“, Български писател; София, 1987 г.
3. Никола Георгиев, „Нова книга за българския народ“, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1991 г.
4. Йосиф Бродски, „Изотникъде с любов“, превод Бойко Ламбовски; Анубис, София, 1994 г.
5. Иван Богданов, „Стоян Михайловски. Поет, трибун и мислител“, Хемус, София 1947 г.
6. Димитър Михайлов, „Стоян Михайловски. Творчески портрети“, Просвета; София 1994 г.
7. Мишел Фуко, „Власт“, превод Антоанета Колева ИК "Критика и хуманизъм" София 1997 г.
8. Николо Макиавели, „Владетелят“, превод М. Янков; Еспас-2007, София, 1991 г.
9. Иван Еленков, Румен Даскалов, сб. „Защо сме такива?“, Просвета; София, 1994
10. Елена Михайловска, Петя Кабакчиева, сб. „Цивилизациите“, Просвета; София, 1995
11. „Новият Завет“
12. Симеон Янев, лекции, четени в СУ „Св. Климент Охридски“ 1998 -1999 г.

 

 

Електронна публикация на 15. февруари 2005 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]