Димо Кьорчев

критика

Литературен клуб | страницата на автора | биография на автора

 

АНДРЕЙ НИКОЛОВ

 

Димо Кьорчев

 

 

          Току що се закри изложбата на Щъркелова, ето на същото място се открива и голямата скулптурна изложба на Андрей Николов. Преди това от него сме виждали някои неща в чужбина и тука, но те бяха твърде малко. За пръв път сега ни се дават толкова много парчета, около 45, повечето от мрамор. Често пъти нашите вестници са отбелязвали отзивите, които италианската или френската художествена критика са писали за Николов. Също отзивите, които даде немската критика за голямата българска изложба в Берлин през 1916 г., бяха извънредно похвални за него. У немските ценители тогава се бе явил чуден въпрос: как така в България има толкова съвърщена скулптура, а живопис почти слаба?
          И мене ми се струва, че у Андрей Николов има една особеност, която виждаме за пръв път. Той е откъснат от времето си, той е сам. Такъв би бил, ако трябва да го сравним и с други майстори на една от западните страни. Тая особеност не е придобита. Тя е по-скоро белег за една първобитна упоритост да правиш само това, което можеш и разбираш.
          Той е безразличен към онези неща, които е издялал от мрамор. Той ги е моделирал по такъв начин, че е бил равнодушен към всяко едно от тях. А те са тъй различни. Това показва, че Николов може да издяла всеки, който му позира. Това безразличие е почти презрение към особеностите на предметите, на лицата и техните характери. Това още веднъж потвърждава мисълта ми, че той е откъснат от времето си, че е сам. Андрей Николов се интересува само от формата. Може би тази е и причината, че той не иска да прави композиции. В стремежа си чрез комбинации на фигури да изрази някаква идея той се бои да не измъчи или пренебрегне формата, да не я жертвува за някакви празни построения. Мене ми се струва, че формата у него има същото значение, каквото и абстрактната истина в областта на мисълта. Ако съществува някаква истина, тя непременно ще бъде абстрактна и като такава заслужава внимание, защото като такава може да е неизменна, вечна. Други истини няма. Така и в изкуството на Николов само формата е с цена, само към формата той има интерес. Ние говорим за съдържанието на едно художествено дело, когато формата е с видими недостатъци. Но щом художествената форма е съвършена, тя покрива съдържанието. Ние тогава не говорим за него, защото сме постигнали пълната чистота на чувството. Като казваме, че Николов е художник, който се интересува само от формата, ние казваме отведнъж най-доброто за него, най-ласкателното. Но дали всички тъй го ценят и разбират?
          Да вземем бюста на г. Гешова. Това е един наш, познат човек, издялан от мрамор. Но защо в изложбата той ни се вижда почти пречистен, измит, подновен. Това е друг човек, който е станал такъв по някакво вълшебство. Ние  гледаме на него с истинска радост, ние забравяме с какво се занимава и какви му са добрите или лоши качества. Чрез този бюст художникът е отнел разрушителната сила на времето върух човека, той го е обезсмъртил. Това безсмъртие произлиза и от грамадната нравствена сила, която е необходима, за да се създаде това художествено дело.
          Ако аз бих могъл да направя само един от тези мрамори, които Андрей Николов е изложил, бих чувствувал, струва ми се, че ще си изплатя с това всички грехове. До това размишление ида, защото през всичкото време, когато ще човъркаш този як камък, душевно ще бъдеш зает само с мисълта да направиш това, което виждаш и чувствуваш. Но тая работа е продължителна, изисква съсредоточеност. Прибавете при това оная боязън и скептицизъм, които имат искрените хора, когато започват една работа. Към другите усилия като прибавим и тези мъки, става ясно, че ние влагаме в едно дело най-чисти духовни сили. Цялото това творчество е преди всичко една дълбока нравствена манифестация. Я помислете, всеки ден да стоиш по няколко часа в ателието, да чукаш, да дялаш, да откриваш точка по точка онези форми, които ние тъй бърже и учудено зяпаме. Аз не зная дали в друга област може да се достигне такова благородно въплъщение на душевна чистота. Влечението към такъв труд, да се отдадеш на такова призвание, е вече истинска святост.
          В изложбата има поставени бюстове на много познати. Цар Борис, Стамболийски, Гешов, Малинов, Балабанов, Шоурек, Сава Огнянов, Цено Тодоров, Елин Пелин, женските бюстове Мими, Катя и пр. Трябва да призная, че едва сега видях и разбрах чертите на много от тях. Ако в този момент помня нещо от чертите на тези лица, то е, защото ги видях изваяни от мрамор в изложбата. Въобще във всичките фигури има нещо, което веднага се вижда и запомня. Причината за това е тяхната художественост, великото изкуство, което ги е създало, майсторлъкът, вълшебството, през което са минали тези фигури. Достоевски казва, че няма нищо по-фантастично от действителността. Това значи, че няма по-тайнствен път от пътя, който трябва да изминем, за да създадем това, което виждаме. Това е подражание на боговете и разбира се, че е нещо фантастично.
          Ако народът ни оцелее, след време, когато нас няма да ни има, ще се родят нови таланти. Но за тях ще бъде лесно. Те ще вземат много нещо наготово. Мъчно е сега, началото. И колко трябва да се радваме, че тая мъчнотия е преодоляна по най-прост начин. Трябва да се прави от мрамор или бронз така, както виждаме. Това е най-добрата гаранция за бъдещето. Със своите дела Андрей Николов създва и една школа, която може да я има във всички други страни, но у нас тя добива смисъл само чрез неговите творения.
          За този художник не бива да се пише така, както обикновено се пише за един обикновен скулптор. Та той е български скулптор. Как става това нещо? Как се създаде този майстор, как твори, какво е неговото душевно богатство? Трябва да се замислим и по-дълбоко да преценим този факт. Той е белег на нашето развитие. Защото един народ, ако не може да вижда пътя, който е извървял, той не знае и къде отива. Като казваме народ, разбира се, че това трябва да го сторят нашите художници и скулптури, които са длъжни да поприказват повече за тая изложба, с която Андрей Николов е дошъл да гостува и на тях, и на своето отечество.
          Повечето от неговите изложбени работи са правени в Рим. Той и там е излагал и чуждата критика, поверена обикновено на строги ценители, е била най-одобрителна за него. Обаче това не го задоволява. Той иска да покаже делото си пред своите. Взема всичките тези камъни, опакова ги, натоварва ги, застрахова ги, изпраща ги и пристига тук да ги чака. Най-после, след разни митарства, пристигат. Сам, без ничия помощ, за укор на онези, които са му другари, реди, дига, слага. Криво-ляво ги нарежда в едно помещение, в което тези чисти мрамори изглеждат като подслонени аристократични бежанци, избягали от фронта на славата. Защо е бил този труд, тези грижи? Вечното, скритото човъркане на нашето сърце от ноктите на славата, нали? Но когато най-много го хвалят, не ще ли помисли дали всичко е разбрано. Когато ще гъделичкат гордостта му, честолюбието му, не ще ли пита: а защо не говорят на разума ми? Когато и това стане, не ще ли каже: та това не е достатъчно, неразбрано остана чувството, което обзема душата? - Вечна самотност на художника! Кой може напълно да те проникне? Трагедията на майстора, може ли някой с нещо да я намали? Но за всичко има една утеха, един отгвор. Той е искал да дойде при своите, в отечеството си, на нас да покажа какво е създал. Ако някой е изпитвал тези мъки, ще признае, че те са най-достойната тема за нашата мисъл.
          Една друга особеност у Андрей Николов е, че за него не може да се каже: той е оригинален. Тая дума често пъти служи служи да прикрие неодобрението си или невежеството си. Ето обаче един класически случай, където не можем си послужи с нея. Той е искрен. Всеки може да бъде нещо, да бъде оригинален, ако е искрен. А Андрей Николов е съвсем искрен художник, най-искреният от всички наши художници, и само в това е неговата голяма оригиналност. Оригиналност, която не произхожда от искреност, е винаги някоя от многобройните разновидности на разврата. Неговата оригиналност е в това, че той предава с най-възможна художествена чистота всичко така, както го е видял.
          По тези причини неговата скулптура има нещо съвсем тихо, безшумно. Като ни учудва, тя ни кара едновременно и да се замисляме, да се вдълбочаваме. Тая черта на неговите работи придава на цялата изложба една особеност, която липсва при зрелищата. Или, ако и за тая изложба можем си послужи с думата зрелище, то трябва да признаем, че това е най-тихото, най-безшумното от всички зрелища, които са ставали в Тръпковата художествена галерия. Това съпоставяне не трябва да се взема като укор за другите изложби, правени на същото място. Винаги ще се изпитва нужда от малки или големи зрелища, но благородните от тях ще се различават по своята тишина. И защото тая изложба е тъй безшумна, затова има нещо могъщо в себе си. Изложените неща ще пребъдат за дълги години, а щом е така, те трябва да са обзети от тишината на времето. Цялата изложба има този характер. Това са живи лица, но без движение. Всяко от тях е замислено. Дори и детето е изваяно, когато спи.
          В началото на тези бележки аз казах, че Андрей Николов е сам, той е откъснат от времето си. Мисля, че тази ми оценка е права. Той е отърван от всяка чувственост, от оня шум, който отбелязва лудостта на нашата епоха. Тишината, която се чувствува от линиите на тези мрамори, е неговата тиха и дълбока мисъл, с която преценява света.

 

 

 

1922

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. март 2004 г.
Публикация в сп. "Пролом", 1922 г.
Публикация в сб. "Студии, статии, есета", Изд. БП, С., 1992 г.

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]