Стихосбирката на Кристин Димитрова „Сутринта на картоиграча“ говори през вглъбения, но и рядък модус на писането, в който поетическото старание се съсредоточава да улавя напреженията на мисълта. Рефлексията в текстовете е непосредствено потънала в себе си (в „себе си” като категория на този, който говори в текстовете) и заедно с това пределно обърната към света и към другия.
         Поезията на Кристин Димитрова е и предана на усещането за време през тягата на настоящето в текстовете, което едновременно обема в себе си всички надежди и всички отчаяния. Стиховоренията на Кристин Димитрова са ерудирани, езикът в тях е инструмент, с който се работи отдадено и съсредоточено, думите се напрягат, за да прогледнат в същината на нещата. Паралелно с това „Сутринта на картоиграча“ ни пресреща с усещането за увладяна изобретателност в подбора на образите си, оригиналност на погледа, който дебанализира всички ситуации, които стихотворенията представят.
         Предаността към времето има и една друга ипостаза в стихосбирката на Кристин Димитрова. В кухината на книгата то „не е дружелюбно,/ защото пази изящната си механика, но/ в кожуха му има достатъчно гънки,/ в които човек да се скрие.” („Сутринта на картоиграча”). Времето на стихосбирката улавя напрежението между видимо и видяно, то изследва възможността за провиждане през очевидностите на света като по този начин реконструира ситуациите, в които попадат стихотворенията, прави ги сложни и непознати, насища ги с тежест. Времето е очакване за промяна, но и усещане за изтичане, понякога и невъзвръщаемост. В „След Вавилон“ в затихналото провинциално градче ступорът е превзел не само усещането за време, но и съдбите на хората. Тук „градският часовник е втрещен/ на пет и двадесет“, а очакванията се простират до „двуетажни планове за бъдещето”. В „Мръсни снимки” личното усещане за време произвежда необратимости, то преобръща представата ни за самите себе си като ретроспекция, като поглед, обърнат назад. През фантазията/усещането за времето, което тече, аз-ът улавя собствения си образ като разчетен през миналото. В снимките на настоящето, които ще бъдат затурените в чекмеджето - „само след пет години“ лицата стават отново „красиви и млади“. Идеята за (собствена) красота е само проекция, отразяваща идеята за време, тя е връщане назад през образа, към необратимото, към протеклото. Стиховете „Трезорът на годините“ и „Като жури от младежки конкурс“ като че ли (отново през идеята за време) споделят, но и разподобяват една оща фигура, която стои при основата на смисъла - идеята за водите на живота, които текат, които ни отдалечават от собствената ни идентичност и история. Реката, водата означава натрупрането на времето, отдалчечаването по пътя, от собствените предишни брегове и състояния: „А аз ги слушам, докато гледам/ как годината на раждането ми / отплува далече назад./ Водите се плискат около нея,/ тя ту се показва,/ ту се скрива,/(...) Не се безпокойте, това са моите води./ Разнасям ги с мен като зряла/ околоплодна течност./ Това са просто води./ Винаги мога/ да ги разкарам с думи./ Макар че отдавна не си говорим.“ („Като жури от младежки конкурс“). Разделянето със самия себе си е образ, който взима формата на рефлексия върху мен самия, но той е и съпоставяне с другия (младите поети от поетическия конкурс). „Като жури от младежки конкурс“ носи в себе си мемоара на образа, който е едновременно с нас (водите, които носим), но и твърде далечен (същите тези води образ на самия себе си), с него отдавна не си общуваме. Промяната на себе си в „Трезорът на годините“ напуска собствено личната автобиографичност и там образът на „реката, избила в основите“ на личната съдба добива формата на разказ-за-другия. В „Трезорът на годините“ моделите на изтощаващата се механика на тялото (отново потопена в образите на времето) - отмалели раце, крака, лице и очи, е само увертюра към една фигура на вътрешното, която изгражда вододел между аз и света, и е приела формата на кула с избити тавани и висящи камбани без език, насочена към една няма и саморазтваряща се собсвена история, по-скоро видяна отколкото чута от текста. Образът на времето е отчетливо конкретизиращ ситуациите и в стихотворения като „До тези, с които се раздалечаваме“ и „В третата четвърт“.
         Друга посока на напрегнатост и изследване, в която езикът на стиховете от „Сутринта на картоиграча” непосредствено се съсредоточава, е тази на погледа, който най-често разказва историята. Сякаш текстовете са точна и прецизна среща, разрез от допир между устните, които изричат света, и окото, което преди това вече е разчело неговите лабиринти и кодове/входове. Писането на Кристин Димитрова е пунктуално, внимателно към детайла, езикът има склонността да прецизира и най-малкия елемент от образа, който изгражда. Сякаш сърцевината на смисъла би могла да бъде уловена само ако се предаде пълен и точен отпечатък на картината, която го е породила. Както загатнах и в началото, може би практиките на писане, с които ни среща стихосбирката на Кристин Димитрова (рефлексията, точността на езика и образа, съсредоточаването върху иеята за време и промените, които то внася в нас и в другите), целят да отстоят ново поле пред поетическото слово, разгръщат нещо далеч по-сложно от техника на писмото и умелост, т.е. превръщат стила в опит да се създаде място за една същинска поезия-на-мисленето, където мисълта да е пределната точка на разгръщане на всяка фигура и образ. Отново като практика на същотото това напрегннато поле на мисленето е и силната вътрешна калейдоскопичност на образите в някои от стиховете. В „Дневна светлина“, например, се използва прескачането от образ в образ, за да изгради сложна връзка помежду им, една цялостна картина, която като че ли пулсира през елиптичното прескачане от детайл към детайл, но дава най-пълна характеристика на жената и състоянието й, които са разказани.
         „Сутринта на картоиграча“ печели не само с прекрасния си език, но и с умението да доближава до същността на нещата, за които говори, да изпълва всеки стих и образ с пределна реална пълнота без ни най-малко да ги откъсва от полето на въображаемото, в което те са същински потопени.

_____

Кристин Димитрова. „Сутринта на картоиграча“. Издателска къща „Жанет 45“. Пловдив, 2008.