11. ИЗСЛЕДВАНЕТО И НЕГОВАТА ЛЕГИТИМАЦИЯ
ЧРЕЗ ПЕРФОРМАТИВНОСТТА


 

          Но нека се върнем към науката и разгледаме най-напред прагматиката на изследването. Нейните основни регулации са подложени днес на две важни изменения: обогатяването на аргументациите и усложнения при представянето на доказателства.
          Аристотел, Декарт и Стюърт Мил, както и много други се опитвали всеки на свой ред да фиксират правилата, чрез които едно изказване с денотативна стойност може да бъде одобрено от получателя. Научното изследване не обръща особено внимание на тези методи. Както казахме, то може да си служи и си служи с езици, чиито доказателствени качества изглеждат като предизвикателства към класиците. Башлар анализира тези езици, но анализът му вече се нуждае от допълнения.
          Употребата на тези езици все пак не е случайна. Тя е подчинена на условие, което можем да наречем прагматично и според което тя формулира своите правила, като иска получателят да ги приеме. При спазването на това условие се определя и аксиоматиката, която включва дефиницията на символите, които ще се използват в предложения език, формата, която трябва да се спазва от изразите в този език, за да могат те да бъдат приети (като правилно формирани изрази), както и операциите, които ще се извършат с тези изрази и които определят така наречените аксиоми.
          Но как да разберем какво трябва да съдържа или какво съдържа една аксиоматика? Изброените току-що условия са формални. Ако някой език отговаря на формалните условия на дадена аксиоматика, би трябвало да съществува и един определящ метаезик: такъв метаезик е езикът на логиката.
          Тук съвсем мимоходом се налага едно уточнение. Това, дали ще започне с фиксацията на аксиоматиката, за да се извлекат след това от нея приетите там изказвания, или, напротив, ученият ще започне с установяването на фактите и с тяхното изказване, а едва по-късно ще открие използваната аксиоматика на езика, с която си е служил, за да ги изрази, не може да представлява логическа, а е само емпирична алтернатива. Разбира се, тя е от голямо значение както за учения, така и за философа, но въпросът за валидността на изказванията се поставя по еднакъв начин и в двата случая.
          Много по-уместен по отношение на легитимацията е следният въпрос: с помощта на какви критерии логикът определя свойствата, необходими на дадена аксиоматика? Съществува ли модел на научния език? Този модел единствен ли е? И може ли той да бъде проверен? По принцип необходими свойства за синтаксиса на формалната система са устойчивостта (иначе една неусточива по отношение на отрицанието система би приела по еднакъв начин в себе си две противоречащи си положения), синтактическата пълнота (системата губи своята устойчивост, ако към нея бъде прибавена някаква аксиома), способността за решения (тъй като съществува ефективна процедура, чрез която може да се реши дали някое положение по някакъв начин принадлежи към системата), а също така и независимостта на аксиомите едни от други. Гьодел обаче установи съществуването в аритметичната система на такова положение, което не може нито да бъде доказано, нито отхвърлено в системата; а това означава, че всъщност аритметичната система не отговаря на условието за пълнота.
          Това свойство ни навежда на извода, че съществуват вътрешни ограничения във формализмите. Те означават, че за логиката използваният метаезик при описанието на някой изкуствен (аксиоматичен) език всъщност е "естественият" или "всекидневният" език; този език е универсален, тъй като всички останали езици могат да бъдат преведени на него; но той е несъстоятелен по отношение на отрицанието: понеже позволява изграждането на парадокси.
          Поради това въпросът за легитимацията на знанието се поставя другояче. Когато заявим, че някое изказване с денотативен характер е истинно, ние предполагаме, че аксиоматичната система, в която са се взели решения относно него и то е било разкрито, вече е формулирана, че то е познато на събеседниците и е прието от тях за формално удовлетворително в най-голяма степен. Тъкмо в  тази насока например се развива и математиката на групата Бурбаки. Аналогични наблюдения биха могли да се направят и при останалите науки: тези науки дължат статуса си на един език, чиито правила на функциониране не могат да бъдат разкрити, но са обект на консенсус между експертите. В повечето случаи тези правила представляват искания. А искането е една модалност на предписанието.
          Следователно аргументацията, необходима за приемането на някое научно изказване, е подчинена на някакво "първо" приемане (което всъщност постоянно се възобновява чрез принципа на повторяемостта) на правилата, които фиксират средствата на аргументация. Оттук произлизат и двете най-важни свойства на това знание: гъмкавостта на неговите средства, т.е. множествеността на езиците му; както и характерът му на прагматична игра и приемливостта на направените "ходове" (въвеждането на нови положения), зависещи от сключения между партньорите договор. Оттук идва и различието между двата вида "прогрес" в знанието: единият съответства на някакъв нов ход (нова аргументация) в рамките на установените правила, а другият - на въвеждането на нови правила, а следователно и на промяна в играта.
          На този нов механизъм очевидно съответства една значителна промяна на представата за разума. Принципът на универсалния метаезик бива изместен от принципа за множествеността на формалните и аксиоматични системи, способни да аргументират денотативни изказвания. Тези системи вече са описани на един универсален, но неустойчив метаезик. Това, което минаваше за парадокс или дори паралогизъм в знанието при класическата и съвременната наука, може да придобие нова убедителност в тази система, като получи одобрението на общността от експерти. Следваният от нас метод на езиковите игри трябва скромно да бъде причислен към това направление на мисълта.
          Друг важен аспект на изследването ни насочва към съвсем друго направление, отнасящо се до представянето на доказателствата. По принцип доказателството е онази част от аргументацията, предназначена да утвърди някое ново изказване като свидетелство или като веществено доказателство при съдебната реторика. Но доказателството повдига и един специален проблем: тъкмо чрез него референтът, "действителността", бива призован и цитиран в спора между учените.
          Казахме, че въпросът за доказателството е проблематичен, доколкото трябва да се докаже доказателството. Най-малкото е възможно да се публикуват доказателствените средства, така че другите учени да могат да се уверят в резултата чрез повторението на процеса, по който се е стигнало до него. Все пак представянето на доказателство означава констатирането на някакъв факт. Но що е констатация? Регистриране на факта чрез очи, уши и сетива? Сетивата мамят и те са ограничени както пространствено, така и в своята разграничителна способност.
           Тук се намесват техниките. Отначало те се появяват във вид на протези на органите или човешките физиологични системи, чиято функция е да получават данни или да въздействат върху контекста. Те следват един принцип - на оптимизацията на перформациите: разширяване на изхода (получени информации или изменения), намаляване на входа (разходът на енергия) с оглед на тяхното получаване. Следователно това се игри, чиято целесъобразност не е нито истинното, нито справедливото, нито красивото и т.н., а ефикасното: един технически "ход" е "успешен", когато от него става по-добре и/или когато изразходва по-малко, отколкото някой друг.
          Тази дефиниция на техническата компетентност е късна. Дълго време изобретенията са били правени спорадично, по повод на случайни изследвания или на такива, които са представлявали интерес за изкуствата (technai) в много по-голяма степен, отколкото знанието: самите гърци например не са правели голяма разлика между знанието и техниката. През XVI и XVII в. работите на "перспективистите" също са плод на любопитството и на художествени нововъведения. Така е било чак до края на XVIII в. И може да се каже, че дори и днес някои "диви" занимания на техническото изобретателство, понякога уподобявани на майсторене, продължават да съществуват независимо от нуждите на научната аргументация.
          Потребността от представяне на доказателство нараства все повече, доколкото прагматиката на научното знание измества традиционните или проявени знания. В края на "Разсъждението" Декарт вече иска кредити за лабораторията си. Въпросът си поставя така: приборите, които оптимизират перформациите на човешкото тяло с оглед на представянето на доказателството, изискват допълнителни разходи. Следователно не може да има доказателство, проверка на изказванията и истина, ако няма пари. Научните езикови игри ще се превърнат в игри за богаташи, където по-богатият е с най-големи шансове да излезе прав. Богатството, ефикасността и истината образуват уравнение.
          В края на XVIII в., по време на първата промишлена революция, бива открита и следната зависимост: няма техника без богатство, така както и няма богатство без техника. Техническият механизъм изисква инвестиции. Но доколкото оптимизира перформацията, върху която се прилага, той също така е в състояние да оптимизира и принадената стойност, която е резултат от тази по-добра перформация. Достатъчно е тази принадена стойност да бъде реализирана, т.е. продуктът на перформацията да бъде продаден. Системата може да се изгради цялостно по следния начин: част от продукта на тази продажба да отива за изследователски фонд, предназначен в още по-голяма степен да подобри перформацията. Точно в този момент науката се превръща в производетилна сила, т.е. в етап от движението на капитала.
          Отначало по-скоро желанието за забогатяване, отколкото желанието за знание е наложило на техниките императива за подобряване на перформациите и реализацията на продуктите. "Органичното" единение на техниката с печалбата предшества нейното обвързване с науката. Техниките добиват значение за съвременното знание само посредством духа на общата перформативност. Дори и днес научният прогрес не е пряко подчинен на технологичното инвестиране.
          Капитализмът предлага свое решение на научния проблем за кредитирането на изследванията: пряко - чрез финансирането на изследователските отдели в големите предприятия, където императивите на перформативността и възвръщането на капитала дават приоритет на "приложните" проучвания; и косвено - чрез създаването на частни, държавни или смесени изследователски фондации, които предоставят кредити за програмите на университетските центрови, изследователските лаборатории или на независими групи изследователи, без да чакат пряка печалба от резултата на техния труд, като залагат на принципа, че известно време трябва и на загуба да се финансират изследвания, за да се увеличат шансовете за някое решаващо, т.е. много рентабилно нововъведение. Държавите-нации, особено в техния кейнсиански период, се ръководят от същото правило: приложни изследвания и фундаментални изследвания. Те работят с големите предприятия посредством всякакъв вид агенции. Нормите за организация на труда, преобладаващи в големите предприятия, проникват и в лабораториите за приложни изследвания: йерархия, решимост за труд, формиране на екипи, отчитане на индивидуалната и колективната ефективност, създаване на продаваеми програми, търсене на клиенти и т.н. Центровете за "чисти" изследвания са изложени в много по-малка степен на всичко това, но получават и по-малко кредити.
          Представянето на доказателства, което по принцип е само част от самата аргументация, предназначена да бъде одобрена от получателите на научното съобщение, минава под контрола на друга езикова игра, в която залог е не истината, а перфомативността, т.е. оптималната връзка между входа и изхода. Държавата и/или голямото предприятие изоставят разказа на идеалистическата или хуманистката легитимация, за да оправдаят новия залог: в дискурса на днешните ръководители на фондовете единствената убедителна цел е надмощието. Купуват се учени, техници и апаратура не само за да се узнае истината, а за да се увеличи могъществото.
          Става въпрос да се види в какво се състои дискурсът на могъществото и дали може да се създаде неговата легитимация. На пръв поглед изглежда, че пречката е в традиционното разделение между силата и правото, между силата и мъдростта, т.е. между това, което е силно, това, което е справедливо, и това, което е истинно. Тъкмо на тази несъизмеримост ние се позовахме преди това чрез термини от теорията на езиковите игри, различавайки денотативната игра, чието основание спада към двойката истинно/неистинно, предписателната игра, която е от порядъка справедливо/несправедливо, както и техническата игра, чийто критерий е ефикасно/неефикасно. Изглежда, че "силата" произтича тъкмо от последната игра,от техническата игра. Изключваме случая, когато тази игра прибягва до терор. този случай се оказва извън езиковата игра, тъй като ефикасността на силата зависи изцяло от заплахата за елиминиране на партньора, а не от някакъв "ход", който да е по-добър от неговия. Всеки път, когато ефикасността, т.е. придобиването на търсения ефект, е от областта на: "Кажи или направи това, иначе няма да говориш повече", ние навлизаме в терора и се разрушава социаланата връзка.
          Но също така е вярно, че увеличавайки способността за представяне на доказателство, перформативността увеличава и възможността да бъдеш прав: масово въведеният в научното знание технически критерий оказва влияние върху критерия за истината. Същото бе казано и за отношението справедливост - перформативност: шансовете някой ред да бъде осъществен, които пък нарастват с перформативността на предписващия. Ето защо на Луман му се струва, че в постиндустриалните общества нормативността на законите е заменена с перформативността на процедурите. "Контролът на контекста", т.е. подобряването на осъществените перформации, които са насочени срещу партньорите, създаващи този "контрол" (независимо дали това е "природата" или хората), може да се приеме като един вид легитимация. И това ще бъде една фактическа легитимация.
          Хоризонтът на тази легитимност е следният: доколкото "реалността" е това, което предоставя доказателства за научна аргументация и резултати за предписанията и обещанията от юридически, етически и политически порядък, над едните и другите властва този, който владее "реалността", нещо, което позволяват техниките. Чрез укрепването на техниките се "укрепва" и самата реалност, а следователно и шансовете да бъдеш справедлив и да се окажеш прав. И, обратно, техниките се укрепват толкова повече, колкото повече можем да разполагаме с научно знание и власт за вземането на решения.
          Така се оформя легитимацията посредством могъществото. Последното се състои не само в добрата перформативност, но и в добрата проверка и правилното заключение. Могъществото легитимара науката и правото чрез тяхната ефикасност, която пък на свой ред се легитимира чрез тях. Могъществото се самолегитимира, както това става с някаква система, установена върху оптимизацията на своите перформации. А общата информатизация осигурява тъкмо този контрол над контекста. Перформативността на едно изказване, независимо от това, дали то е денотативно или предписателно, нараства в съответствие с наличната информация за неговия референт. Така понастоящем засилването на могъществото и неговата самолегитимация минава през производството, запаметяването, достъпността и операционалността на информациите.
          Преобръща се отношението между науката и техниката. Тогава комплексността на аргументациите става интересна, тъй като тя води до задължителното усложняване на доказателствените средства, а от това печели перфомативността. Разпределението на изследователските фондове от държавата, големите предприятия и смесените фирми следва тъкмо тази логика на разрастване на могъществото. Изследователските сектори, които дори и косвено не са в състояние да защитят своя принос към оптимизацията на перформациите на системата, биват лишени от кредити и обречени на доизживяване. Критерият за перформативност се изтъква съвсем ясно от администрациите при отказ да бъде признат един или друг изследователски център.


 

Бележките ще бъдат публикувани накрая.

продължение