12. ОБРАЗОВАНИЕТО И НЕГОВАТА ЛЕГИТИМАЦИЯ
ЧРЕЗ ПЕРФОРМАТИВНОСТТА


 

          Що се отнася до другия аспект на знанието - неговото преподаване, т.е. образованието, не е трудно да се опише начинът, породен от критерия за перформативност.
          След като идеята за вече установените познания е възприета, въпросът за тяхното предаване прагматически се подразделя на цяла серия от въпроси: кой предава? какво? на кого? чрез какво? в каква форма? с какъв ефект? Една университетска политика се изгражда от съвкупността на отговорите на тези въпроси.
          Когато критерий за целесъобразност става перфомативността на предполагаемата социална система, т.е. когато се приема перспективата на теорията на системите, висшето образование се превръща в подсистема от социалната система, като същият критерий за перформативността се прилага при решаването на всеки проблем.
          Търсеният ефект е оптималният принос на висшето образование за по-добрата перформативност на социалната система. Тогава ще трябва да се създават компетенции, необходими за социалната система. Те са два вида. Едните са по-специално предназначени да се противопоставят на световното съперничество. Те варират според съответните "специалитети", които Държавите-нации или големите образователни институции могат да продадат на световния пазар. Ако общата ни хипотеза е вярна, ще се увеличи търсенето на експерти и на висши и средни кадри от посочените в началото на изследването водещи сектори от ключово значение за следващите години: всички дисциплини, отнасящи се до "телематичното" обучение (информатици, кибернетици, математици, логици ...), би трябвало да получат приоритет в областта на преподаването. Нещо повече, увеличаването на броя на експертите би трябвало да ускори изследователския прогрес в другите сектори на познанието, както това вече стана в медицината и биологията. От друга страна, според същата обща хипотеза висшето образование ще трябва да продължи да осигурява компетенции на социалната система в съответствие с нейните изискввания и за да въздейства за нейното вътрешно сцепление. В минато тази задача включваще създаването и разпространението на общ жизнен модел, ной-често легитимиран от разказа за еманципацията. В контекста на делегитимацията от университетите и институциите на висшето образование се иска вече да дават компетенции, а не идеали: толкова лекари, толкова преподаватели по една или друга дисциплина, толкова инженери, толкова администратори и т.н. Предаването на знания вече не е предназначено за формирането на елит, способен да ръководи нацията в нейната еманципация, а то предоставя на системата играчи, способни да изиграят ролята си в прагматичните постове, от които се нуждаят институциите.
          Ако целите на висшето образование са функционални, как стои въпросът с получателите? Студентът е вече променен и той ще трябва още да се променя. Това вече не е младеж, произлизащ от "либералния елит", който в една или друга степен се вклячва в голямата задача на социалния прогрес, разбран като еманципация. В този смисъл "демократичният" университет без подбор при приемането, който не излиза скъпо на студента и обществото и в който може да се запише всеки, който иска, тъй като се осредняват разходите за отделния студент, този университет, следващ модела на еманципиращия хуманизъм, днес се оказва малко перформативен. Всъщност висшето образование е подложено на важни промени, продиктувани едновременно както от административни мерки, така и от социалното търсене, което се контролира слабо от новите потребители и което вече разделя функциите се на два типа услуги.
          Чрез функцията си за професионализация висшето образование все още е адресирано към младежите, произлизащи от либералния елит, на които е предадена компетенцията, считана за необходима от професията, към която се причисляват по един или друг път (например технологичните институти), но следвайки същия дидактичен модел: получатели на новите знания, свързана с новите техники и технологии. Това са все още "неактивни" младежи.
          Извън тези две категории студенти, които възпроизвеждат "професионалната интелигенция" и "техническата интелигенция", останалата част от младежите в университетите са предимно безработни, които не се водят на отчет в статистиките за търсене на работа. Всъщност те се оказват в излишък по отношение на възможностите за работа в техните дисциплини (литература и хуманитаристика). Въпреки възрастта си те принадлежат към новата категория на получатели на предаденото знание.
          Защото редом с тази си професионална функция Университетът започва или трябва да започне да играе нова роля в подобряването на перформациите на системата, т.е. в рамките на преподготовката или на непрекъснатото образование. Извън университетите, отделите или институциите с професионална ориентация знанието не е и вече няма да се предава като цяло и един път завинаги на младите хора преди тяхното навлизане в активната фаза на живота; то е и ще се предава "по поръчка" на вече активните или навлизащи в периода на активност зрели хора предвид подобряването на тяхната компетенция и тяхното повишаване. А също така и предвид придобиването на информация, на езици и езикови игри, които им позволяват да разширят хоризонта на своя професионален живот и да изявят своя технически и етически опит.
          Новата линия в предаването на знанието не минава безконфликтно. Защото така както системата и "хората, вземащи решения" са заинтересовани да насърчават професионалното израстване, понеже само то може да подобри перформациите на цялото, така експериментирането с дискурсите, институциите и ценностите, съпроводено с неизбежните "бъркотии" по пътя, контролът над познанията и педагогиката, да не говорим за социополитическите последици, се оказват слабо оперативни и не получават никакъв кредит, под предлог че системата не е сериозна. И въпреки това тук се очертава изход от функционализма, който не бива да бъде пренебрегван, още повече, че тъкмо функционализмът проправя пътя на тази система. Можем да предположим, че отговорността за това се приписва на извънуниверситетски мрежи.
          Във всеки случай принципът за перформативност, макар и да не позволява да се реши ясно във всички случаи каква политика трябва да се предприеме, като цяло води до подчиняването на висшите образователни институции на властите. От момента, в който знанието вече не е цел за самото себе си, като реализация на идеята или като еманципация на хората, учените и студентите престават да носят изключителната отговорност за неговото предаване. Идеята за "университетска освободеност" днес е остаряла. Университетските автономии, признати след кризата в края на 60-те години, са без особена тежест поради факта, че академичните съвети почти никъде нямат решаващ глас за определянето на бюджета, който трябва да се отпусне на тяхната институция; те могат единствено да разпределят отпуснатите им средства, и то само в крайната фаза на тяхното движение.
          Какво се предава сега във висшите учебни заведения? Ако става въпрос за професионализацията и от тясно функционалистка гледна точка, същността на предаваното се състои в организирането на запас от познания. Прилагането на новите тихники към този запас може да има значителни последици за комуникационните средства. Вече не е необходимо курсът да се чете на живо от някой професор пред смълчани студенти, а времето за въпросите да се оставя за "работните упражнения", водени от някой асистент. Доколкото познанията могат да се превеждат на информационен език и доколкото традиционният преподавател може да бъде уподобен на някаква памет, дидактиката може да се повери на машини, свързващи  класическата памет (библиотеки и т.н.) и банките с данни на интелигентните терминали, предоставени на разположение на студентите.
          От това педагогиката няма задължително да пострада, тъй като студентите все пак ще трябва да бъдат научени на нещо: но вече не чрез съдържания, а посредством терминалите, т.е., от една страна, чрез новите езици, а, от друга - чрез по-прецизната езикова игра, каквато всъщност се оказва задаването на въпросите: къде да бъде адресиран въпросът, т.е. коя е паметта, необходима за това, което искаме да узнаем? Как да го формулираме, за да избегнем заблудите, и т.н. В тази перспектива едно елементарно обучение по информатика, а в частност и по телематика, задължително ще трябва да стане част от висшата пропедевтика, както и доброто овладяване на някакъв чужд език.
          Само в перспективата на големите легитимационни разкази, каквито са разказите за живота на духа и/или еманципацията на човечеството, може да изглежда неефективно и недопустимо подобно частично заместване на преподавателите с машини. Възможно е обаче тези разкази да престанат да лежат в основата на интереса към знанието. Ако в основата на знанието е могъществото, то тогава този аспект от класическата дидактика губи своята целесъобразност. Въпросът - открит или скрит, който студентът професионалист, държавата или институцията на висшето образование задават, вече не е: Дали това е вярно? А е: За какво служи това? В контекста на меркантилизацията на знанието този последен въпрос най-често означава: Дали това може да се продаде? А в контекста на нарастване на могъществото: Дали това е ефикасно? Изграждането на една перформативна компетенция, изглежда трябва да бъде продаваемо в гореописаните условия и тогава то е ефикасно по принцип. А престава да бъде ефикасна компетенцията, осъществявана според други критерии като истинно/неистинно, справедливо/несправедливо и т.н., както и слабата перформативност изобщо.
          Открива се перспективата за голям пазар на операционални компетенции. Поддръжниците на този вид знание са и ще бъдат обект на предложения, а дори и залог в политиките на съблазняване. От тази гледна точка се обявява не краят на знанието, а точно обратното. Утрешната "Енциклопедия" - това са банките с данни. Те надвишават капацитета на който и да е потребител. За постмодерния човек те са "природата".
          Все пак ще отбележим, че дидактиката не се състои единствено в предаването на информация и че компетенцията - макар и перформативна - не се свежда до притежаването на добра памет с данни или добър капацитет за достъп до паметта на машините. Общоизвестно е значението на способността за актуализиране на подходящите данни, за да се реши проблемът "тук и сега" и за тяхното подреждане в ефикасна стратегия.
          Когато играта се извършва с непълна информация, предимството е на страната на този, който знае и може да извлече допълнителна информация. По принцип такъв е случаят със студента в процес на обучение. Но при игрите с пълна информация най-добрата перформативност, поне хипотетично, не се състои в придобиването на допълнителна информация. Тя е резултат от нова комбинация с данните, водеща до нов "ход". Тази нова комбинация най-често се постига чрез свързването на сериите от данни, които дотогава са били независими. Можем да наречем въображение способността, която ни позволява да свържем в едно всичко, което дотогава не е обвързано. Скоростта също е свойство на въображението.
           Можем да си представим света на постмодерното знание като свят, ръководен от игра с пълната информация, в този смисъл, че данните в нея са достъпни за всички експерти и не съществува научна тайна. Следователно прирастът на перформативност при равенство в компетенцията в хода на производството на знанието, а не на неговото придобиване, зависи в крайна сметка от това "въображение", което позволява както осъществяването на някой нов ход, така и промяната в правилата на играта.
          Ако образованието трябва да осигури не само възпроизводството на компетенциите, но и техния прогрес, то тогава ще е необходимо предаването на знания да не се ограничава до предаването на информация, а в него да се включи усвояването на всички процедури, подобряващи способността за свързване на полетата, които ревниво е изолирала традиционната организация на знанията. Лозунгът за интердисциплинарност, разгърнал се най-вече след кризата от 1968 г., но издигнат преди това, изглежда насочен в това направление. Казват, че той се е натъкнал на университетския феодализъм. Той обаче се е натъкнал на нещо повече.
          В Хумболтовия модел за университет всяка наука заема мястото си в система, която се увенчава от спекулацията. Вмешателството на една наука в полето на някоя друга наука според този модел може да доведе само до неразбории и "шумове" в системата. Съгласувани действия могат да се извършват само на спекулативно ниво, в главата на философите.
          Обратното, идеята за интердисциплинарност принадлежи на епохата на делегитимация и нейния настойчив емпиризъм. Отношението към знанието е много по-различно от отношението към реализирането на живота на духа или пък на еманципацията на човечеството. Това е отношение на потребителите на сложен, концептуален и материален инструментариум, както и на тези, които извличат изгода от неговите перформации. Последните не разполагат с метаезик или с метаразказ, чрез който да формулират целевостта и правилната употреба на въпросното отношение. Но те притежават brain storming (способност за атака), за да укрепят перформациите.
          Остойностяването на труда, осъществяван в екипи, спада към преобладаването на перформативния критерий в знанието. Тъй като броят на хората не играе никаква роля при казването на истината или предписването на справедливостта; това може да има значение само ако справедливостта и истината се схващат с оглед на един по-вероятен успех. Всъщност перформациите, общо взето, се подобряват, когато трудът се осъществява в екип и социалните науки отдавна са уточнили условията за това. Социалните условия наложиха труда, осъществяван в екип, най-вече заради перформативността в рамките на даден модел, т.е. за изпълнението на някаква задача; подобрението не изглежда чак толкова сигурно, когато става въпрос "да измислим" нови модели, т.е. когато нещата опрат до концепцията. Изглежда, че има примери за това. Но е трудно да се разграничи онова, което се дължи на целия екип, от това, което се дължи на гения на отделните участници в него.
          Ще отбележим, че тази ориентация засяга повече производството на знанието (изследването), отколкото неговото предаване. Звучи абстрактно и вероятно ще се окаже пагубно да разграничаваме напълно тези две неща, дори в рамките на функционализма и професионализма. Все пак решението, към което на практика се ориентират навсякъде по света институциите, имащи отношение към знанието, се състои в отделянето един от друг на тези два аспекта на дидактиката: на "чистото" възпроизводство от "разширеното" възпроизводство, разграничавайки единици от най-различно естество - институции, нива или цикли в тези институции, групи институции и групи дисциплини, като някои от тях са предназначени за селекцията и за възпроизводството на професионални компетенции, а други - за израстване и "насърчаване" на надарени с "въображение" умове. Каналите за предаване на знанието, поставени на разположението на първите, могат да бъдат опростявани и масовизирани; докато вторите са предназначени за малки групи, функциониращи в условията на аристократичен егалитаризъм. И няма никакво значение дали последните официално принадлежат или не към университетите.
          Но е очевидно, че и в двата случая чрез делегитимацията и превеса на перформативността настъпва последният час на ерата на Преподавателя; той не е нито по-компетентен от мрежите на паметта, чрез които се предава достигнатото знание, нито от интердисциплинарните екипи, за да може да създава нови ходове или нови игри.


 
 

Бележките ще бъдат публикувани накрая.

продължение