14. ЛЕГИТИМАЦИЯ ЧРЕЗ ПАРАЛОГИЯ



 
 

          Нека приемем тук, че данните по проблема за легитимацията на днешното знание са били достатъчно изяснени в нашето изложение. Прибягването до големи разкази е изключено; вече не можем да прибягваме нито до диалектиката на Духа, нито дори до еманципацията на човечеството, за да обосновем постмодерния научен дискурс. Но, както видяхме, "малкият разказ" си остава най-типичната форма на надареното с въображение изобретение, и то най-напред в науката211. От друга страна, принципът на консенсуса ни се струва недостатъчен като критерий за валидността. Той или изразява само постигнатото в диалога съгласие между хората като познаващи умове и свободни воли. Под тази форма ние го откриваме формулиран от Хабермас. Но това схващане почива върху валидността на разказа за еманципацията. Или пък този консенсус е манипулиран от системата, тъкмо като една от нейните съставки, с оглед да се поддържат и подобряван нейните перформации212. Той се превръща в обект на административни процедури, каквото е и разбирането на Луман. В такъв случай консенсусът е валиден само като средство за осъществяването на същинската цел - тази да се легитимира системата и могъществото.
          Проблемът е в това да разберем дали е възможна легитимация, която се позовава само на паралогията. Трябва да разграничим същинската паралогия от нововъведението: нововъведението се налага или във всеки случай се използва от системата, за да подобри нейната ефиканост; а паралогията е ход, чието значение често бива недооценявано в момента и който се осъществява в прагматиката на знанията. А това, че в реалността са наблюдава преминаване от едното в другото, е често срещан, макар и не необходим случай и той невинаги е пречка за хипотезата.
         Ако приемем за отправна точка описанието на научната прагматика (7 глава), по-нататък ще трябва да наблегнем и върху разногласията. Консенсусът е хоризонт, който никога не се достига. Изследванията, извършвани под егидата на някаква парадигма, се опитват да го стабилизират213; те наподобяват експлоатацията на някаква технологична, икономическа или художествена "идея". Това не е маловажно. Изненадващото е, че винаги се намира някой, който да смути реда на "разума". Трябва да предположим, че съществува някаква сила, която дестабилизира способностите за обяснение и която се проявява чрез установяването на новите норми на интелекта, с други думи, чрез предлагането на нови правила на научната езикова игра, които очертават ново изследователско поле. Тъкмо този процес на научното поведение Том нарече морфогенеза. Самият процес има свои правила (има класове катастрофи), но неговата определеност е винаги локална. Приложено в научната дискусия и поставено във времева перспектива, това свойство предполага непредвидимост на "откритията". По отношение на идеала за прозрачност то се явява като фактор, пораждащ непрозрачност и забавящ момента на консенсуса214.
          Тази равносметка показва, че теорията на системите и предложеният от нея тип легитимация нямат никаква научна основа: тъй като нито науката функционира в своята прагматика според парадигмата на системата, приета от тази теория, нито обществото може да бъде описано според тази парадигма с термините на съвременната наука.
          Нека огледаме по този повод два важни пункта от аргумантацията на Луман. От една страна, системата може да функционира само ако намали своята сложност; а, от друга - тя трябва да осигури адаптирането на индивидуалните очаквания към собствените си цели215. Силата на компетенцията на системата изисква нейното опростяване. Ако всички съобщения можеха да се движат свободно сред всички индивиди, тогава количеството на информацията, която трябва да се взема предвид с оглед на подходящ избор, би забавила значително решенията, а следователно и перформативността. Скоростта също е съставка от силата на цялото.
          Може да се възрази, че трябва да държим сметка за тези молекулярни мнения, ако искаме да избегнем сериозните сътресения. Луман отговаря и това е вторият пункт, че индивидуалните пориви могат да се ръководят чрез процес на "частично обучение", "свободно от всякави сътресения", така че те да станат съвместими с решенията на системата. Тези решения не са длъжни да се съобразяват с поривите: поривите трябва да се стремят към съответните решения или поне към техните следствия. Административните процедури ще накарат индивидите "да желаят" това, което е необходимо на системата, за да бъде тя перформативна216. Така става ясно за какво могат и трябва да служат телематичните техники в тази насока.
          Не би могло да се отрече изцяло убедителността на идеята, че контролът и доминирането на контекста са сами по себе си за предпочитане пред тяхното отсъствие. Критерият на перформативността има "предимства". Той изключва по принцип принадлежността към някакъв метафизичен дискурс, изисква изоставянето на фабулите, изисква ясни умове и хладнокръвие, като замества дефинициите на същностите с изчислението на взаимодействията. Освен това критерият на перформативността изисква от "играчите" не само да поемат отговорността за предложените от тях изказвания, но също така и за правилата, на които те ще ги подчинят, за да ги направят приемливи. Този критерий изцяло изяснява прагматичните функции на знанието, доколкото те могат да се подредят според критерия за ефикасност: прагматики на аргументацията, на представянето на доказателства, на предаването на познатото и на обучение на въображението.
          Той също така способства за издигането на всички езикови игри, дори на тези, които не произлизат от каноничното знание, до тяхното самопознание; и държи всекидневният дискурс да премине в един вид метадискурс: обикновените изказвания проявяват склонност да се сомоцитират, а различните прагматични постове - да се позовават косвено на отнасящото се до тях все пак актуално съобщение217. Този критерий може да внуши, че вътрешнокомуникационните проблеми, с които се сблъсква научната общност в своята работа по разрушаването и възстановяването на своите езици, са от естество, сходно с проблемите на социалния колектив, когато, лишен от културата на разказите, той трябва да постави ни изпитание своята комуникация чрез самата нея, както и да зададе въпроси относно естеството на решенията, взети от нейно име.
          С риск да скандализира, системата може да причисли твърдостта си към своите предимства. В рамките на критерия за сила, едно искане (т.е. някаква форма на предписание) не извлича никаква легитимност от факта, че то се дължи на страданието от някаква неудовлетворена потребност. Правото не произтича от страданието, а от това, че лечението на това страдание прави сметката по-перформативна. Най-трудно удовлетворените потребности по принцип не трябва да служат за регулатор на системата, понеже, доколкото е познат начинът за тяхното удовлетворение, той не е в състояние да подобри перформациите на системата, а само ще увеличи нейните разходи. Единственото противозаконно нещо е, че неудовлетвореността може да дестабилизари цялото. Протовопоказно за силата е тя да се регулира от слабостта. На нея е присъщо да предизвиква нови искания, които се предполага, че ще доведат до ново определяне на нормите за "живот"218. В този смисъл системата се представя като авангардна машина, която дърпа след себе си човечеството, дехуманизирайки го, за да му върне човешкия облик на едно друго ниво на нормативна пригодност. Технократите заявяват, че не могат да се доверят на това, което обществото определя като свои потребности, те "знаят", че то не е в състояние да ги познава, понеже тези потребности не са променливи, независещи от новите технологии219. Такова е високомерието на хората, вземащи решения, както и на тяхното заслепение.
          Това "високомерие" означава, че те се отъждествяват със социалната система, схаваната като цяло, в търсенето на нейното възможно най-перформативно единство. Ако се обърнем към научаната прагматика, тя ни разкрива, че такова отъждествяване е невъзможно: никой учен по принцип не въплъщава знанието и не пренебрегва "потребностите" от изследване и стремежите на някой изследовател под предлог, че те не са перформативни за "науката" като цяло. Когато се обърнат към него, нормалният отговор на изследователя е по-скоро: ще видим, разкажете вашата история220. Също така по принцип той не предрешава това, че случаят е вече разрешен, нито пък че ще пострада силата на науката от неговото преразглеждане. Точно обратното.
          Разбира се, в действителност невинаги става така. Безброй са учените, чийто "ход" е бил пренебрегван или отхвърлян, понякога в продължение на десетилетия, тъй като е дестабилизирал твърде силно заетите позиции не само в университетската и научната йерархия., но и в проблематиката221. Колкото някой "ход" е по-силен, толкова по-удобно е да му се откаже минималният консенсус, и то тъкмо защото той променя правилата на играта, по които е имало консенсус. Когато научната институция функционира по този начин, тя се държи като традиционна власт, чието поведение се е превърнало в хомеостаза.
          Това поведение е теоретично, подобно на поведението на системата, описана от Луман. Под терор разбираме ефикасността, дължаща се на елиминирането или заплахата от елиминаране на някой партньор извън езиковата игра, която е играна с него. Партньорът ще трябва да замълчи или да се съгласи не защото е бил опроверган, а защото е застрашен, че ще бъде лишен от възможността да играе (съществуват много видове лишения). Високомерието на хората, вземащи решения, на което едва ли би могъл да се намери еквивалент в науките, се свежда до упражняването на такъв терор. То казва: приспособете стремежите си, иначе ...222.
          Дори прекалената толерантност към различните игри зависи от перформативността. Повторното дефиниране на нормите на живот се състои в подобряването на компетенцията на системата по отношение на нейната сила. Това е особено очевидно с въвеждането не телематичните технологии, технократите виждат в тях залог за либерализация и обогатяване на взаимодействията между събеседниците. Но интересното е, че това ще предизвика и нови напрежения в системата, които ще подобрят нейните перформации223.
          Доколкото е диференцираща, науката предоставя в своята прагматика антимодел на стабилната система. Всяко изказване заслужава внимание от момента, в който то се се различава от това, което вече се знае и може да бъде аргументирано и доказано. Това е модел на "отворена система"224, в който убедителността на изказването идва от това, че то "поражда идеи" т.е. други изказвания и други правила на играта. В науката не съществува общ метаезик, на който всички други езици да могат да бъдат преведени и оценени. Тъкмо това възпрепятства отъждествяването със системата и в крайна сметка с терора. Разривът между тези, които вземат решения, и онези, които ги изпълняват, дори и да съществува в научната общност (а той съществува), принадлежи към социо-икономическата система, а не към научната прагматика. Той е едно от основните препятствия пред развитието на въображението при знанията.
          В най-общ вид въпросът за легитимацията може да се формулира така: какво е отношението между антимодела, представен от научната прагматика, и обществото? Дали то е приложимо към огромните късове езикова материя, които формират обществата? Или си остава ограничено от играта на познанието? В такъв случай каква е неговата роля по отношение на социалната връзка? Нима това е необходима съставка от подразделението на хората, вземащи решения, киото приемат от името на обществото критерия за перформативност, отхвърлян обаче от самото отношение? Или, напротив, не представлява ли то отказ за сътрудничество с властите и преход към контракултурата с риск да изчезне каквато и да е възможност за изследвания поради липсата на кредити?225
          Още от самото начало на това изследване ние подчертахме не само формалното, но и прагматичното различие, което отделя различните езикови игри - по-специално денотативните (познавателните) от преспективните (действените). Научната прагматика се основава върху денотативни изказвания, поради което тя поражда познавателни институции (институти, центрове, университети и т.н.). Но нейното постомодерно развитие извежда на преден план един решаващ "факт": това, че дори дискутирането на денотативните изказвания се нуждае от правила. Обаче тези правила не са денотативни, а предписателни изказвания, които е по-добре да наречем метапредписателни, за да се избегнат недоразуменията (те предписват какви трябва да са ходовете на езиковите игри, за да бъдат приемливи). Разграничителната активност, активността на въображението или паралогията в настоящата научна прагматика ими функцията да доведе до изясняването на тези метапредписателни ("предположения")226 и да изисква от партньорите приемането на други подобни. Единствената легитимация, която в крайна сметка прави приемливо подобно изказване, е следната: това ще породи идеи, т.е. нови изказвания.
          Социалната прагматика не притежава "простотата" на прагматиката на науките. Тя е чудовище, формирано от наслоенията на класове хетероморфни изказвания (денотативни, предписателни, перформативни, технически и оценъчни). Нямаме никакви основания да смятаме, че могат да се определят метапредписанията, общи за всички езикови игри, и че някой поддаващ се на преразглеждане консенсус, като този, който господства за миг в научната общност, ще е в състояние да обхване съвкупността от метапредписанията, които регулират изпалзваната от колектива съвкупност от изказвания. Именно с изоставянето на тази вяра е свързан днешният залез на разказите за легитимацията, били те традиционни или "модерни" (еманципация на човечеството, ставане на идеята). Загубата на тази вяра сега идеологията на "системата" компенсира едновременно чрез своята тоталитаризираща претенция и изразява чрез цинизма на своя критерий за перформативност.
          По тази причина не изглежда нито възможно, нито благоразумно, както прави това Хабермас, проблемът да се ориентира в посока на стремеж към универсален консенсус227 посредством това, което той нарича Diskurs, т.е. диалог на аргументациите228.
          Това предполага две неща. Първо, че всички събеседници могат да постигнат съгласие относно правилата или метапредписанията, всеобщо валидни за всички езикови игри, макар да е ясно, че те са хетероморфни и произтичат от хетероморфни прагматични правила.
          Второто предположение е, че крайна цел на диалога е консенсусът. Но при анализа на научната прагматика ние показахме, че консенсусът е само едно състояние в дискурсите, а не тяхна цел. По-скоро за такава цел може да се приеме паралогията. При такава двойна констатация (хетерогенност на правилата и стремеж към разногласие) се изгубва обаче вярата, която все още крепи изследването на Хабермас: а именно че човечеството като колективен (универсален) субект се стреми към своята обща еманципация с помощта на регуларизацията на позволените "ходове" във всички езикови игри, както и това, че легитимността на едно изказване се съдържа в приноса му за тази еманципация229.
          Разбираме добре каква е функцията на това средство в аргументацията, която Хабермас използва срещу Луман. Този Diskurs е и крайното препятствие, противопоставящо се на теорията за стабилната система. Каузата е добра, но не и аргументите230. Консенсусът се превръща в изхабена и съмнителна ценност, докато справедливостта съмсем не е нещо такова. Така че ще трябва да се насочим към такава идея или практика на справедливостта, която да не е свързана с практиката на консенсуса.
          Признанието на хетероморфността на езиковите игри всъщност е и първата стъпка в тази насока. Очевидно то води след себе си и отказ от терора, който предполага и се опитва да осъществи тяхната изоморфност. Втората стъпка е принципът, че дори и да съществува консенсус относно правилата, които определят всяка игра и извършените в нея "ходове", този консенсус трябва да бъде локален, т.е. постигнат от настоящите партньори и субекта на евентуалната реализация. Тогава се насочваме към множеството завършени метааргументации: към аргументации, отнасящи се до метапредписания и ограничени в пространството и времето.
          Тази аргументация съответства на еволюцията на социалните взаимодействия, при които временният договор на практика измества постоянната институция в професионалните, емоционалните, половите, семейните, международните и политическите отношения. Разбира се, тази еволюция е двусмислена: временният договор се облагодетелства от системата поради по-голямата му гъвкавост и по-малка стойност, а и защото раздвижва съпровождащите го мотивации, т.е. всички фактори, които съдействат за по-добрата оперативност. Във всеки случай не става въпрос за това да бъде предложена "чиста" алтернатива на системата: в края на 70-те години всички знаем, че такава алтернатива ще отговаря на системата. Би трябвало да сме доволни, че тенденцията на временния договор е двойствена: понеже тя не следва единствено крайната цел на системата, макар и да е толерирана от нея. Същевременно системата набелязва вътре в себе си друга цел - познанието на езиковите игри като такива, както и решението да поеме върху себе си отговорността за техните правила и последици, най-главното от които е правилото, което прави валидно приемането на тези правила: изследването им чрез паралогията.
          Що се отнася до информатизацията на обществата, ние виждаме как тя влияе на подобна проблематика. Тя може да се превърне в "мечтан" инструмент за контрол и регулация над пазарната система, такъв инструмент, който се разпростира чак до самото знание и следва изключително принципа на перформативността. При нея неизбежно присъства терорът. Тя може да обслужва дискусионни групи относно метапредписанията, като им предоставя често липсващите им информации, за да се вземе компетентно решение. В този смисъл линията, която желаем да следваме, е много проста: това означава публиката да има свободен достъп до източниците на паметта и банките с данни231. Тогава и езиковите игри ще бъдат игри на пълната информация за дадения момент. Но те също така ще бъдат игри, чиято сума ще е различна от нула и поради това дискусиите никога няма да поемат риска да се задоволят с някакви позиции на равновесие между минималното и максималното поради изчерпването на залозите. Понеже залозите ще се определят чрез познанията (с други думи, чрез информациите), а запасът на познания, който е и запас на езика с възможни изказвания, е неизчерпаем. Очертава се политика, при която в еднаква степен ще се зачитат желанието за справедливост и влечението към неизвестното.


 

Бележки:

211 Не е невъзможно в рамките на това изследване да се анализира формата, която приема връщането на разказа в дискурси за легитимацията, като: отворената систематика, ликалността, антиметода, както и в най-общ вид всичко, което групираме тук под името паралогия. ^
212 Нора и Менк приписват например на "интензитета на социалния консенсус", който те смятат за присъщ на японското общество, успехите, постигнати от тази страна в областта на информатиката (op. cit., 4). Те стигат до следното заключение: "Обществото, до което тя (динамиката на обширната информатизиция) води, е крехко: то е създадено, за да се облагоприятства изграждането на консенсуса, предполага неговото  съществуване и напълно блокира, ако не е в състояние да го постигне" (op. cit., 125). Y. Stourdze, art. cit., настоява върху факта, че настоящата тенденция за дерегулиране, дестабилизиране и отслабване на администрациите се подхранва от загубеното доверие на общаството в перформативността на държавата. ^
213 В смисъла на Кун, op. cit. ^
214 Ponian, art. cit. показва, че този вид функциониране (чрез катастрофа) в никакъв случай не произтича от Хегеловата диалектика. ^
215 "Легитимацията на решенията предполага в основата си афективен процес на обучение, свободен от каквито и да е смущения. Това е един аспект от общия въпрос: Как ни променят подобни стремежи, как политическата и административната подсистема може да преструктурира стремежите на обществото благодарение на решения, след като тя е само една подсистема? Този сегмент може да има ефикансо действие само ако е способен да породи нови стремежи в другите съществуващи системи, независимо дали става въпрос за личности или социални системи" (Legitimation durch Verfahren, loc. cit., 35). ^
216 Откриваме тази хипотеза и у по-стари изследвания на D. Riesman, The Lonely Crowd, Cambrige (Mass.), Yale U. P., 1950, фр пр. La foule solitaire, Arthaud, 1964; както и при W. H. Whyte, The Organization Man, N. Y. Simson & Schuster, 1956, фр. превод, L'homme de l'organisation, Plon, 1959; а също така и при Marcuse, One Dimensional Man, Boston, Beacon, 1966, фр. превод Уитиг, L'homme unidimensional, Minuit, 1968. ^
217 J. Rey-Debove (op. cit., 228 sq.) отбелязва умножаването на белезите за непряка реч или антонимна конотация във всекидневния съвременен език. Обаче, припомня ни тя, "не може да се вярва на непряката реч". ^
218 Както казва G. Canguihem, "човекът е наистина здрав само когато е подложен на най-различни норми, когато е повече от нормален" ("Le normal et le pathologique" (1951), La connaissance la vie, Hachette, 1952, 210. ^
219 E. E. David (art. cit.) отбелязва, че обществото може да познава само своите нужди в сегашното състояние на своята технологична среда. На фундаменталната наука е присъщо да открива известните свойства, които ще премоделират състоянието на техниката и ще породят непредвидими нужди. Той се позовава на използването на твърдотелен материал като стумил за развитието на физиката на твърдото тяло. Критиката на тази "негативна регулация" на социалните взаимодействия и нуждите на съвременния научен обект е осъществена от R. Jaulin, "Le mythe technologique", Revue de l'enterprise 26 (№ special "L'ethnotechnologie", mars 1979), 49 - 55. Авторът прави равносметка и на A. G. Haudricourt, "La technologie culturelle, essai de methodologie", in B. Gille, Histoires des techniques, loc. cit. ^
220 Medawar (op. cit., 151 - 152) противопоставя писмения стил и устния стил при учените. Първият трябва да бъде "индуктивен", в противен случай няма да му се обърне внимание. По повод на втория той изготвя списък на често срещани в лабораториите изрази като: My results don't make a story yet. (Моите резултати все още не са история.) Той достига до следното заключение: "Scientists are building explanatory structures, telling stories (...)" (Учените изграждат описателни структури, разказвайки истории.) ^
221 Относно един известен пример виж L. S. Feuer, The Conflict of Generations (1969), фр. превод Александр, Einstein et le conflit des generations, Bruxelles, Complexe, 1979. Както подчертава Московичи в предговора към френския превод, "относителността е била създадена в една случайна "академия", състояща се от приятели, никой от които не е бил физик, а само инженери или философи любители." ^
222 Това е парадоксът на Оруел. Бюрократът казва: "Ние не се задоволяваме само с мълчаливо послушание или дори с пълно подчинение. Когато в крайна сметка ни се предадете, това трябва да стане по ваше собствено желание" (1984, N. Y., Harcourt & Brace, 1949; фр. превод, Gallimard, 1950, 368). Парадоксът намира израз в езиковата игра чрез: Бъди свободен, или още: Искай, каквото искаш. Този парадокс е анализиран от Watzlawick et al., op. cit., 203-207. Относно тези парадокси виж J. M. Salankis, "Geneses "artuels" et geneses "serielles" de l'inconsistant et de l'heterogene", Crotique 379 (decembre 1978), 1155 - 1173. ^
223 Виж описанието на напреженията, което обаче не пречи за създаването на масовата информация във френското общество, според Нора и Менк (op. cit.). ^
224 Виж бележка 181. Виж също така watzlawick et al., op. cit., 117 - 148, дискусията относно отворените системи. Понятието отворена систематика е обект на едно изследване на J. M. Salanskis, Le systematique ouvert, което предстои да излезе, 1978. ^
225 След отделянето на Църквата от Държавата Файерабенд (op. cit.) се обявява в същия лаически дух за отделянето на науката от държавата. А отделянето на Науката от Парите? ^
226 Такъв поне е един от начините за разбирането на този термин, който е част от проблематиката на O. Ducrot, op. cit. ^
227 Raison et legitimite, loc. cit., passim, по-специално 23 - 24: "Езикът функционира като преобразовател: [...] личните познания се преобразуват в изказвания, потребностите и чувствата в нормативни очаквания (команди или ценности). Това преобразуване въвежда и едно важно различие, което отделя субективността на интенцията, желанието, удоволствието и болката, от една страна, от изразите и нормите, които, от друга страна, пораждат претенцията за универсалност. Универсалността означава обективност на познанието и легитимност на действащите норми. Тази обективност и тази легитимност карат общността (Gemeinsamkeit) да се увери в необходимостта от конституирането на социален жизнен свят". Виждаме, че описаната по такъв начин проблематика блокира легитимността само върху един тип отговор, универсалността, която от една страна, предполага тъждествеността на легитимациите със субекта на познанието и субекта на действието, противно на Кантовата критика, която делеше универсалността на социална, т.е. присъща на първия от идеалната универсалност "nature suptasensibile", която определя хоризонта на втория субект, от друга страна, тя поддържа консенсуса (Gemeinschaft) като единствен възможен хоризонт за живота на човечеството. ^
228 Ibid. 22 и бележката на преводача. Субординацията на метапредписанията на предписанието, т.е. на нормализацията на законите, по отношение на Diskurs-a, става ясна например на с. 146: "Нормативната претенция за валидност е сама когнитивна, в смисъл че тя винаги предполага, че би могла да бъде приета в рационална дискусия." ^
229 G. Kortian, in: Metacritique, Minuit, 1979, partie V, прави критически преглед на аспекта aufklarer във философията на Хабермас. Виж също така от същия автор "Le discours philosophique et son object", Critique, 1979. ^
230 J. Poulain, art. cit. тук бележка 28; а относно по-обширната дискусия върху прагматиката на Сирл и Гелен, J. Poulain, "Pragmatique de la parole et pragmatique de la vie", Phi zero 7, 1 (septembre 1978), Universite de Montreal, 5 - 50. ^
231 Виж Tricot et al., Informatique et libertes, Rapport au gouvernement, La Documentation francaise, 1975. L. Joinet, "Les "pieges liberticides" de l'informatique", Le Monde diplomatique 300 (mars 1979): тези страници са "приложението на техниката на социалните профили" към масовия контрол над населението; логиката на сигурността е тази, която създава автоматизация на обществото. Виж също така анализите на досиетата и досиетата, събрани в Interferences 1 и 2 (hiver 1974, printemps 1975), чиято тема се отнася до възникването на любителски мрежи в етапа на мултимедийната комуникация: относно радиолюбителите (и предимно върху тяхната роля в Квебек по време на аферата F. L. Q. (Фронт за освобождението на Квебек) през октомври 1970 и на общия фронт през май 1972); относно радиообщностите в САЩ и Канада; относно промяната, извършена от информатиката в условията на редакционния труд в пресата; относно радиопиратите (преди тяхното разгръщане в Италия); относно администрацията, монопола на Ай Би Ем и информационния саботаж. Кметството в Ивердон (Кантон Во), след като е гласувало покупката на компютър (операционелен до 1981), е издало множество разпореждания: кметската управа има компетенция да решава кои данни могат да станат колективно достояние и при какви условия могат да бъдат ползвани от всеки гражданин по заявка (срещу заплащане); право на всеки гражданин е да се запознае с данните от своя фиш (около петдесетина), да изпрати до кметската управа рекламация, както и евентуално до Държавния съвет; също така в правото на всеки гражданин е да узнае (по негово искане) какви данни за самия него са били предоставяни и на кого (la semaine media 18, 1 mars 1979, 9). ^


 
 
 
Жан-Франсоа Лиотар "Постмодерната ситуация" | "Литературен клуб" [e-zine и виртуална библиотека]


 
 
  - www.litclub.com -