2. ПРОБЛЕМЪТ: ЛЕГИТИМАЦИЯТА



 

          Такава е работната хипотеза, определяща положението, в което възнамеряваме да поставим въпроса за статуса на знанието. Този сценарий, макар и сходен с предложения в съвсем друг смисъл сценарий за "информатизация на обществото", няма претенцията да бъде нито оригинален, нито истинен. Това, което се изисква от една работна хипотеза, е тя да притежава силна разграничителна способност. Сценарият за информатизацията на най-развитите общества, дори и с риска за известни преувеличения, позволява да се осветлят изцяло някои аспекти от преобразуването на знанието, както и на неговото влияние върху обществената власт и гражданските институции, които иначе биха останали съвсем незабележими в някои други перспективи. Така че не би трябвало да приписваме на този сценарий някаква прогнозираща стойност по отношение на действителността, а по-скоро стратегическа стойност по отношение на поставения въпрос.
          Все пак вероятността му е толкова голяма, че изборът на тази хипотеза не е случаен. Тя вече е подробно описана от експертите и изборът на този сценарий вече определя някои решения на държавните учреждения и най-пряко засегнатите предприятия, например тези, които се отнасят до телекомуникациите. Следователно той е вече част от реда на наблюдаваните реалности. Ако изключим случаите на стагнация или обща рецесия, предизвикани например от постоянната липса на решение на световния енергиен проблем, този сценарий има своите шансове да се наложи: пък и не виждаме каква друга ориентация биха могли да приемат съвременните технологии, която да бъде предложена като алтернатива на информатизацията на обществото.
          Това означава, че хипотезата е банална. Но тя е такава само доколкото не поставя под въпрос общата парадигма за прогреса на науката и техниката и на която, както изглежда, съвсем естествено отговарят икономическият растеж и развитието на социо-политическата сила. Като че ли се разбира от само себе си акумулирането на научното и техническото знание, като съществува спор само около формата на това акумулиране, което едни представят като ритмично, непрекъснато и единно, а други - като периодично, прекъснато и конфликтно.
          Тези очевидности са измамни. Преди всичко научното знание не изчерпва цялото знание. То винаги се е оказвало в конфликт, надпревара или в излишък спрямо друг вид знание, което за по-просто ще наречем повествователно и ще характеризираме по-нататък. Това не означава, че последното знание може да включи в себе си първото, а просто че моделът на повествователното знание е свързан с идеите за вътрешно равновесие и съвместимост, по отношение на които съвременното научно знание са оказва само едно бледо подобие, особено ако трябва да се схваща като нещо "външно" по отношение на "знаещия" или да бъде положено на отчуждаване от своите още по-силни от вчера потребители. Последвалото от това обезсърчаване сред изследователите и преподавателите не е никак незначително, щом като, както знаем, то се прояви през 60-те години във всички най-развити общества сред посветилите се на тези професии и студентите, като забави значително ефективността на университетите и лабораториите, които не можаха да се опазят от неговата зараза. За разлика от обичайната практика тук изобщо не става въпрос за това да очакваме с надежда или страх някаква революция: ходът на нещата в постиндустриалната цивилизация няма да се променя от ден за ден. Но когато следва да се прецени настоящият и бъдещият статут на научното знание, не може да не се вземе предвид един съществен компонент: съмнението на учените.
          Още повече, че, на второ място, той взаимодейства с един толкова важен проблем, какъвто е проблемът за легитимацията. Тук ние ще използваме тази дума в един значително по-широк смисъл от онзи, който й бе даден от съвременните немски теоретици в дискусията за авторитета. Нека вземем за пример един граждански закон, изказан по следния начин: тази категория граждани трябва да извършат такъв вид дейност. Легитимацията е процес, чрез който законодателят се оказва упълномощен да утвърди някакъв закон като норма. Нека сега вземем за пример някакво научно изказване; то е подчинено на следното правило: изказването трябва да представлява определена съвкупност от условия, за да бъде прието за научно. Тук легитимацията е процесът, чрез който "законодателят", разглеждащ научния дискурс, е упълномощен да определи въпросните условия (най-общо казано, това са условията за вътрешна устойчивост и проверка на истинността в опита), за да може едно изказване да стане част от този дискурс и да бъде признато от научната общност.
          Съпоставката може да изглежда пресилена. Но ние ще видим, че това не е така. Още у Платон въпросът за легитимацията на науката е неразривно свързан с въпроса за легитимацията на законодателя. В този смисъл правото да се определи кое е истинно не може да остане независимо от правото да се определи кое е справедливо, макар тези изказвания, подчинени съответно на един или друг авторитет, да са от различно естество. Съществува родство между вида речева дейност, който се нарича наука, и онзи друг вид, който се нарича етика и политика; и единият, и другият произлизат от една и съща перспектива или ако предпочитате - от един и същи "избор", който се нарича Запад.
          При разглеждането на настоящия статут на научното знание ние констатираме, че дори когато то изглежда повече от всякога подчинено на силите и поради новите технологии рискува да се превърне в една от основните причини за техните конфликти, въпросът за двойната легитимация не само не отпада, но дори стои с още по-голяма острота. Той достига най-завършената си форма - обратното действие, което разкрива, че власт и знание всъщност са двете страни на един и същи въпрос: кой решава що е знание и кой знае какво следва да се решава? Въпросът за знанието в епохата на информатиката е повече от всякога въпрос за формата на управление.

 
 
 
 

Бележките ще бъдат публикувани накрая.

продължение