4. ЕСТЕСТВОТО НА СОЦИАЛНАТА ВРЪЗКА:
МОДЕРНАТА АЛТЕРНАТИВА
 

          Ако искаме да разгледаме знанието в най-развитото съвременно общество, в качеството на предварителен въпрос ние ще трябва да направим извод и за методологичната представа, която имаме за това общество. Ако опростим нещата до крайност, можем да кажем, че поне през последния половин век тази представа по принцип е следвала два модела: единият - че обществото формира някакво функционално цяло, а другият - че обществото е разделено на две. Първият модел би могъл да бъде илюстриран с името на Толкът Парсънз (или поне със следвоенните му възгледи), както и на неговата школа, а вторият - с марксисткото направление (и всички включващи се в него школи въпреки съществуващите между тях различия, които обаче приемат принципа за класовата борба и диалектиката като двойственост, подкопаваща социалното единство).
          Това методологическо разграничение, което определя двата основни вида дискурси за обществото, идва още от XIX в. Идеята, че обществото формира едно органично цяло, при липсата на което то престава да бъде общество (а социологията вече няма обект), властва над умовете на създателите на френската школа; тя се уточнява при функционализма и приема съвсем друг обрат, когато през 50-те години Парсънз уподобява обществото на една саморегулираща се система. Теоретичният и дори материален обект вече не е жив организъм, но той намира поддръжка в кибернетиката, която умножава приложенията му в периода след края на Втората световна война.
          При Парсънз, така да се каже, принципът на системата е все още оптимистичен: той съответства на стабилизирането на озовалите се в подем икономики, както и на обществата на изобилието, оказали се под егидата на умерената welfare state. При днешните немски теоретици обаче Systemtheorie е технократична и дори цинична, за да не кажа отчайваща: хармонията между потребностите и надеждите на индивидите или групите с функциите, които осигурява системата, вече не е нещо повече от допълнителен компонент за нейното функциониране. Истинската целовост на системата, това, заради което самата тя е програмирана като интелигентна машина, се съдържа вече в оптимизирането на глобалната връзка между нейните входове и изходи, т.е. в нейната перформативност. Дори когато тези правила се променят и се направят нововъдения, дори когато се нарушават функциите на системата, например при кризите, стачките и политическите революции, способни да я накарат да повярва в някаква алтернатива или да отнемат надеждите й, пак става дума само за вътрешни преустройства, чийто резултат може да бъде само подобряването на "живота" на системата. А единствената алтернатива при едно такова усъвършенстване на перформациите ще си остане ентропията, т.е. упадъкът.
          Още тук, макар и без да изпадаме в опростенчеството на социологията на социалната теория, не можем да не съпоставим тази "твърда" технократична версия за обществото с аскетичното усилие, което под името "напредничав либерализъм" се среща в най-развитите индустриални общества. Целта на тези общества е да се покажат конкурентноспособни (и да оптимизират своята "рационалност") в контекста на възобновената световна икономическа война от началото на 60-те години.
          Независимо от огромната промяна в областта на мисленето от Конт до Луман се разпознава една и съща идея за социалното: а именно че обществото е обединена цялост, "единност". Нещо, кето Парсънз формулира съвсем ясно: "Най-важното условие за успеха на един динамичен анализ е всеки проблем постоянно и систематично да се отнася до състоянието на системата, схваната като цяло. Един процес или някаква съвкупност от условия или способства за запазването на системата, или "нарушава тази функция", като нанася ущърб на нейната цялост и ефикасност". Тази идея се споделя и от "технократите". Оттук и нейната убедителност: притежавайки средства, за да се превърне в реалност, тя притежава и средствата да направлява своите доказателства. А тъкмо това Хоркхаймер наричаше "параноя" на разума.
          Но все пак можем да приемем за параноични реализма на саморегулирането на системата и напълно затворения кръг от факти и интерпретации само при условие че разполагаме или претендираме, че разполагаме с наблюдателен пункт, който се изплъзва от тяхната притегателна сила. Такава например е функцията на принципа за класовата борба в теорията за обществото, водеща началото си от Маркс.
          Ако "традиционната" теория винаги се оказва под заплахата да бъде включена при програмирането на социалното цяло, като просто средство за оптимизирането на неговите перформации, това става така, защото желанието й за единствена и тотализираща истина всъщност отговаря на единната и тотализираща практика на движещите сили в системата. Доколкото се опира на принципите на дуализма и избягва синтезите и примиренията, "критическата теория" би трябвало да е в състояние да избегне тази участ.
          Марксизмът се ръководи от съвсем друг модел за обществото (и от съвсем различна идея за функцията на знанието, което можем да създадем и придобием). Този модел е възникнал в борбите, съпътствали навлизането на капитализма в традиционните граждански общества. Тук не бихме могли да проследим перипетиите в социалната, политическата и идеологическата история, продължили повече от един век. Ще се задоволим само с това да припомним днешната равносметка, тъй като е известна съдбата на тези противоречия: в страните с либерално и напредничаво либерално управление тези борби и техните органи се превърнаха в регулатори на системата; в комунистическите страни под името марксизъм се осъществи връщане към тоталитаризиращия модел и неговите тоталитарни последици, като въпросните борби просто бяха лишени от правото си на съществуване. Навсякъде в името на едно или друго критиката на политическата икономия (това е подзаглавието на "Капиталът" на Маркс) и критиката на отчужденото общество, което е негов корелат, биват използвани като елементи за програмирането на системата.
          Разбира се, критическият модел е бил поддържан и се е усъвършенствал в противостоенето си на този процес в малки общности като Франкфуртската школа или групата Социализъм или варварство. Но не можем да скрием, че след като социалната подкрепа на принципа за разделението на класовата борба до такава степен е изгубила своята радикалност, в крайна сметка той се е оказал изложен на опасността изцяло да изгуби своята теоретична основа, като се сведе до "утопия" и "надежда", до протест, издигнат в името на човека, разума, творческата способност или някоя друга социална категория, предназначена in extremis и за такива малко вероятни функции на критическата теория като Третия свят или студентската младеж.
          Това схематично (или дори скелетовидно) припомняне има за цел само да уточни проблематиката, в която ние възнамеряваме да поставим въпроса за знанието в напредналите индустриални обшества. Не можем да познаваме знанието, т.е. проблемите, с които се сблъскват днес неговото разпространение и развитие, ако не знаем нищо за обществото, в което то се вмества. И днес повече от всякога едно такова знание означава избор на начина, по който се задават въпросите, защото това е начинът, по който ние можем да получим и отговори. Можем да решим, че основната роля на знанието е то да бъде необходим елемент от функционирането на обществото и следователно да му въздейства, само ако преди това приемем, че знанието е една голяма машина.
          И, обратното, можем да се съобразим с критическата му функция и да ориентираме развитието и разпространението му в подобна насока само ако решим, че тази функция не формира едно интегрирано цяло и нито за момент не забравя за оспорването. Алтернативата изглежда ясна - присъща хомогенност или двойственост на социалното, функционализъм или критицизъм на знанието, но решението, което трябва да се вземе, изглежда трудно и някак произволно.
          Изход от това се търси посредством различаването на два типа знание. Едното - позитивистко - намира лесно своето приложение в техниките, отнасящи се до човека и материалите и може да се превърне в необходима за системата производителна сила. Другото - критическо или рефлексивно, или херменевтическо, задава пряко или косвено въпроси относно стойностите или целите и се противопоставя на всяка "асимилация".


 
 
 

Бележките ще бъдат публикувани накрая.

продължение