5. ЕСТЕСТВОТО НА СОЦИАЛНАТА ВРЪЗКА:
ПОСТМОДЕРНАТА ПЕРСПЕКТИВА
 
 
 

          За нас обаче изходът не е разделянето. Считаме, че алтернативата, която то се опитва да реши и която всъщност възпроизвежда, вече не се отнася до интересуващите ни общества, а принадлежи на едно мислене чрез противопоставяния, което не отговаря на жизнените проявления на постмодерното знание. Икономическият "подем" в настоящата фаза на капитализма, подпомаган от промяната в техниките и технологиите, върви, както казахме, ръка за ръка с промяната на функциите на държавите: въз основа на този синдром се формира една представа за обществото, която ни кара сериозно да преразгледаме алтернативните подходи. Накратко казано, функциите по регулиране и възпроизвеждане се отнемат от администраторите, за да се поверят на автомати. Основната задача се заключава и ще се заключава в подготовката на информации, които тези автомати ще трябва да запеметят, за да се вземат правилни решения. С информация разполагат и ще разполагат различните експерти. Управляващата класа е и ще бъде класата на хората, вземащи решения. Тя вече няма да се формира от някоя традиционна политическа класа, а ще включва ръководители на предприятия, висши служители и ръководители на големи професионални, синдикални, политически и религиозни организации.
          Новото е, че в този контекст досегашните полюси на привличане, формирани от Държавите-нации, партиите, професиите, институциите и историческите традиции, губят своята привлекателна сила. И вероятно няма да бъдат заместени чрез подобна йерархия. Например Триконтиненталната комисия съвсем не се отличава с масова притегателна сила. А "идентификаците" с голимите имена и героите от съвременната история стават все по-трудни. Не е никак ентусиазиращо това да се посветиш на "догонването на Германия" - тази жизнена цел, която, както изглежда, френският президент постави пред своите съотечественици. Още повече, че тук не става въпрос за същинска жизнена цел. Тази цел се поставя пред всеки поотделно. И всеки знае, че това "себе си" е малко.
          От разпада на Големите Разкази, който ще анализираме по-нататък, следва това, което някои анализират като разпад на социалната връзка и преход от социални колективи към маса, съставена от индивидуални атоми, устремени в едно абсурдно брауново движение. Нощо подобно, всъщност това е само една привидност, която ни изглежда помръкнала от райската представа за едно изгубено "органично" общество.
          Това "себе си" е малко, но то не е изолирано, а е обхванато в низ от връзки, който се оказва по-сложен и по-подвижен от всякога. Независимо от това, дали става дума за някой старец или младеж, мъж или жена, богат или беден, то винаги се оказва в някакви "възлови точки" от сферите на комуникация, пък били те и най-незначителните. Дори е по-правилно да се каже: то е поставено на места, през които минават съобщения от най-различно естество. Дори поставено в най-неблагоприятно отношение, това "себе си" никога не е лишено напълно от власт над съобщенията, които, мивайки през него, всъщност определят позицията му на подател, получател или референт. Неговото изместване спрямо последиците от езиковите игри (вече разбрахме, че става въпрос за тях) е допустимо поне в известни граници (макар и те да са доста размити) и дори е предизвикано от регулациите и особено от корекциите, които системата прави, за да подобри своите перформации. Можем дори да кажем, че системата е в състояние и трябва да поощрява тези промени, доколкото се бори със своята ентропия. Както и че всяка новост, съответстваща на някакъв неочакван "ход" или изместване на партньор или група от свързани с него партньори, може да й донесе онази допълнителна перформативност, към която тя ще се стреми и която непрекъснато разрушава.
          Сега става ясно защо такъв подход, какъвто са езиковите игри, беше предложен по-горе в качеството на най-общ метод. Не твърдим, че всяко социално отношение е от този порядък, и нека това си остане висящ въпрос; но твърдим, че езиковите игри са една страна от минималната връзка, без която не би могло да има общество. И не е нужно да прибягваме до Робинзон, за да убедим някого в това. Още преди раждането си и тъкмо чрез даденото му име детето вече се появява като референт в историята, разказвана от неговото обкръжение и спрямо която то впоследствие ще се променя. Или още по-просто: въпросът за социалната връзка като такъв е една езикова игра, тази на питането, която незабавно определя позицията на този, който задава въпроса, на този, към когото той е адресиран, както и на референта, за който става дума: така че тъкмо този въпрос установява социалната връзка.
          От друга страна, в общество, където комуникационният компонент от ден на ден става все по-очевиден като реалност и проблем, става ясно, че речевият аспект също придобива ново значение. Така че би било напълно изкуствено да го сведем до традиционната алтернатива, от една страна, между манипулативната реч или едностранчивото предаване на съобщението, или пък до свободния израз или дилог - от друга.
          Още нещо по повод на това. Ако определим този проблем с прости термини от теорията на комуникацията, ще пропуснем две неща: съобщенията приемат различни форми и пораждат различни последици в зависимост от това, дали са например денотативни, предписателни, оценъчни, перфомативни и т.н. Ясно е, че тяхното действие не се изчерпва единствено с предаването на информация. Свеждането им само до тази функция би означавало да се приеме перспектива, която неправомерно да привилегирова гледната точка на системата и единствено нейния интерес. Кибернетичната машина работи благодарение на информацията, на зададените й при програмирането цели произтичат от предписателни и оценъчни изказвания, които тя не коригира по време на своята работа (например при оптимизацията на своите перформации). Как тогава да гарантираме, че оптимизацията на тези перформации ще бъде винаги най-добрата цел за социалната система? Все пак "атомите", които формират нейната материя, са компетентни относно изказванията и в частност по този въпрос.
          От друга страна, в своята тривиална кибернетична версия теорията за информацията оставя някак встрани един важен и вече отбелязан аспект - агонистиката. Атомите са поставени в пресечните точки на прагматичните отношения, но те биват измествани от минаващите през тях в постоянно движение съобщения. Всеки речеви партньор е изложен на "ходове", които го засягат ("премествания" или изменение) независимо от техния характер, и то не само като  получател или референт, но и като подател. Тези "ходове" не могат да не предизвикат "ответни ходове", но всички знаят от опит, че подобни "ходове" не са успешни, ако са единствено израз на ответна реакция, тъй като тогава те се оказват програмирани следствия от стратегията на противника, като не само я осъществяват, но и са насочени срещу преобразуване на съответните сили. Оттук идва и важността на преместването, както и на обръщането на посоката му, като по такъв начин се предприема "ход" (ново изказване), който да е неочакван.
          За да разберем по такъв начин социалните отношения и тяхната йерархия, ще се нуждаем не само от теория за комуникацията, но и от теория за игрите, която да включва агонистиката в своите предпоставки. Вече разбрахме, че в този контекст на въпросната новост не трябва да се гледа като на "нововъведение". Един такъв подход намира потвърждение у мнозина съвременни социолози от по-новото поколение, без да говорим за лингвистите или философите на езика.
          Тази атомизация на социалното в гъвкавите мрежи на езиковите игри може да ни се стори много отдалечена от съвременната действителност, която често ни се представя като обхваната от бюрократичен артрит. В подкрепа на това често се позовават на бремето на институциите, налагащи граници на игрите и ограничаващи изобретателността на партньорите по отношение на "ходовете". Струва ни се обаче, че това едва ли може да предизвика сериозни затруднения.
          При обичайната употреба на дискурса, например в спор между двама приятели, участниците в беседата прибягват до всички средства, като сменят играта с всяко ново изказване: питането, молбата, становището и разказът биват хаотично вкарвани в битката. Разбира се, тази битка има своите правила, но тъкмо те насърчават възможно най-голямата изменчивост на изказванията.
          При подобна гледна точка една институция винаги се различава от дискусията по това, че се нуждае от допълнителни ограничения, за да могът нейните изказвания да бъдат сметнати за приемливи. Тези ограничения играят ролята на филтри спрямо силите на дискурса, като прекъсват възможните връзки в мрежата на комуникацията: има неща, които не са за казване. Те привилегироват някои класове изказвания, понякога дори и само един, с чието господство се характеризира дискурсът на институцията: има неща за казване и начини да ги кажем. Такива са: изказванията на команди в армията и на молитви в църквите, денотативните изказвания в училищата, повествователните изказвания в семействата, изказването на въпроси във философията, изказванията относно перформативността на предприятията... Бюрократизацията е крайната граница на тази тенденция.
          Тази хипотеза за институцията обаче все още си остава прекалено "груба": тя се базира върху "веществената" гледна точка на члена на институцията. Днес ние знаем, че границата,  която институцията противопоставя на "ходовия" потенциал на речевата дейност, не може никога да бъде окончателно установена (дори когато това се прави формално). По-скоро самата тя е временен резултат и залог за стратегиите на речевата дейност, прилагани в институцията и извън нея. Примери: играта на експериментиране върху езика (поетиката) има ли място в униврситета? Можем ли да разказваме истории в Министерския съвет? Да предявяваме искания в казармата? Отговорите са ясни: да, ако университетът отвори творчески ателиета; да, ако Министерският съвет работи с перспективни сценарии; да, ако висшите членове обсъждат нещата заедно с войниците. Казано другояче: да, ако границите на старата институция се преместват. И, обратното, ще кажем, че тези граници се стабилизират, когато престанат да бъдат залог.
          Именно в този смисъл следва да пристъпим и към съвременните институции на знанието.


 
 
 

Бележките ще бъдат публикувани накрая.

продължение