6. ПРАГМАТИКА НА ПОВЕСТВОВАТЕЛНОТО ЗНАНИЕ



 
 

          При приемането, макар и без подробно проучване, на една инструментална концепция за знанието още в I глава, ние направихме две възражения. Знанието не съвпада с науката, особено в нейната съвременна форма; тъй като науката, след като не може да прикрие проблема за своята легитимност, не може да не го постави и в цялата му широта - както социополитически, така и епистемологически. Но нека уточним най-напред естеството на "повествователното" знание; с помощта на сравнението това изследване ще ни позволи да различим поне някои от характеристиките на формата; която приема научното знание в съвременното общество; също така анализът ще ни позволи да разберем как днес се поставя или не се поставя въпросът за легитимността.
          По принцип знанието не се свежда нито до науката, нито дори до познанието. Познанието може да се определи като съвкупност от денотативни или описващи обектите изказвания, които се различават от всички останали и могат да бъдат обявени за истинни или неистинни. Науката може да се разгледа като подразделение на познанието. Тя е изградена от денотативни изказвания, като ни предлага две допълнителни условия за тяхната приемливост: първо, обектите, към които те се реферират, да бъдат достъпни рекурсивно, т.е. при ясно изразени условия за наблюдение; и, второ, да можем да решим дали всяко от тези изказвания принадлежи или не към езика, счетен от експертите за подходящ.
          Под термина знание ние не разбираме съвкупност от денотативни изказвания, а там се включват и идеите за умения, житейски опит, умението да се изслушва и т.н. Тук става въпрос за една компетенция, която надхвърля определимостта и приложимостта само на един-единствен критерий за истината и която включва критерии като ефективност (техническа квалификация), справедливост и/или щастие (етническа мъдрост), звукова или цветова красота (слухова и визуална възприемчивост) и т.н. Схванатото по този начин знание е това, което прави някого способен да изрече "правилни" денотативни изказвания, както "правилни" предписателни изказвания, или пък "правилни" оценъчни изказвания... То не се заключава само в една компетенция, съотносима с някакъв вид изказвания, например когнитивните, и изключваща всички други. Напротив, това знание позволява и "правилни" перформации по отношение на множество обекти на дискурса: да се познава, да се решава, да се оцени, да се преобразува... Оттук произтича и една от основните му черти: знанието съвпада с пространното "формиране" на компетенциите, то е единствената форма, въплътила се в субект, изграден от различните пораждащи го видове компетенции.
          Другата характеристика, която следва да се отбележи, е сходството на това знание с обичая. Защото какво всъщност представлява едно "правилно" предписателно или оценъчно изказване или пък една "правилна" перформация в денотативно или техническо отношение? И едните, и другите са приети за "правилни", понеже отговарят на подходящи критерии (каквито са справедливостта, красотата, истината и ефективността), приети в средата, формирана от събеседника на "знаещия". Първите философи са нарекли мнение този начин на легитимиране на изказванията. Консенсусът, който позволява да се определи едно такова знание, за да бъде отграничен този, който знае, от онзи, който не знае (чужденецът, детето), е въсщност това, което съставлява културата на един народ.
          Краткото припомняне на това, какво може да бъде знанието като формиране и като култура, се основава на етнологически описания. Но антропологията и литературата, обърнати към бързо развиващи се общества, откриват там - може би в някои сектори - неговото упорито присъствие. Самата идея за развитие предполага хоризонта на неразвитост, където различните компетенции се смятат за включени в единството на традицията и не се раздробяват в квалификации, които са обект на нововъведения, спорове и специфични изследвания. Това противопоставяне задължително предполага коренна промяна в състоянието на знанието при "примитивните" и "цивилизованите" и е напълно съвместимо с тезата за формалната идентичност между "дивото" и научното мислене. И дори може да се съгласува с напълно противорещата му теза, каквато е тезата за превъзходството на обичайното знание спрямо съвременната раздробеност на компетенциите.
          Може да се каже, че всички наблюдатели независимо от предложения от тях сценарий, с който целят да драматизират и схванат разминаването между обичайното състояние на знанието и състоянието му в епохата на науките, са съгласни в едно - в превъзходството на повествователната форма при изразяването на традиционното знание. Едни разглеждат тази форма сама по себе си, а други виждат в нея диахронно маскиране на структурните оператори, които според тях образуват въпросното знание; трети й правят "икономическа" интерпретация във фройдистки смисъл. В случая е достатъчно да спрем вниманието си на повествователната форма. Разказът в много отношения е типичната форма на това знание.
          Първо, тези народни истории разказват това, което можем да наречем положителни или отрицателни образувания (Bildungen), т.е. успехите или провалите, които увенчават опитите на героите, като тези успехи или провали или придават легитимност на обществените институции (функция на митовете), или представляват положителни или отрицателни модели (щастливи или нещастни герои) за интеграция в изградените институции (легенди, приказки). Следователно тези разкази, от една страна, позволяват да се определят критериите за компетентност, които са и критерии на обществото, в което биват разказвани, а, от друга страна - да се направи благодарение на тези критерии преоценка на перформациите, които се осъществяват там или могат да бъдат осъществени.
          На второ място, повествователната форма, за разлика от разгърнатите форми на дискурса на знанието, допуска в себе си множество езикови игри: в разказа свободно намират място денотативни изказвания, отнасящи се например до небето, сезоните, флората и фауната; деонтични изказвания, предписващи какво трябва да се извърши по отношение на същите тези рехеренти, или пък на родството, разликата в половете, децата, съседите, чужденците и т.н.; въпросителни изказвания, включени например в епизоди, съдържащи предизвикателство (отговор на някакъв въпрос, избор на елемент от лотарията), оценъчни изказвания и т.н. Компетенциите, чиито критерии се предлагат или прилагат от разказа, се оказват вплетени в една плътна нишка - тази на разказа - и подредени в цялостна перспектива, характеризираща този вид знание.
          Ще се спрем малко по-подробно на една трета черта, отнасяща се до предаването на разказите. Тяхното повествование най-често се подчинява на правила, които фиксират прагматиката. Това не означава, че дадено общество отрежда институционно ролята на повествовател на някаква възрастова категория, пол, семейна или професионална група. Бихме искали да кажем няколко думи за онази прагматика, която е, така да се каже, присъща на народните разкази. Например един разказвач от племето кашинахуа винаги започва своето повествование с точно определена формула: "Ето историята за ... такава, каквато винаги съм я слушал. А сега чуйте как аз ще ви я разкажа на свой ред." И приключва с друга неизменна формула: "Тук свършва историята за ... Разказа ви я (някакво име кашинахуа) при белите хора ... (испанско или португалско име).
          Един бегъл анализ на това двойно прагматическо обучение показва следното: повествователят изтъква компетентността си на разказвач само доколкото е бил слушател. Слушайки го, настоящият адресат (narrataire) потенциално получава същото право. Разказът се обявява за преразказ (дори и повествователното изпълнение да съдържа много нови неща) и той "винаги" е такъв: следователно неговият герой от племето кашинахуа също е бил адресат на повествованието, а може би и повествовател на същия този разказ. Тъкмо поради това сходство в условията настоящият повествовател може да бъде такъв герой на някой разказ, какъвто е бил и неговият прадед. И той обезателно е такъв, щом като носи име, споменато в края на повествованието, дадено му в съответствие с каноничния разказ, легитимиращ разпределението на бащините имена сред кашинахуа.
          Прагматичното правило, илюстрирано с този пример, очевидно не е универсализиращо. Но то е указание за едно общопризнато качество на традиционното знание: повествователните "постове" (подател, получател, герой) са така разпределени, че правото да бъде зает някой от тях, например поста на подателя, се основава на двойния факт, че си заел и друг пост - този на получателя, и то посреством носеното от теб име, което е споменато в разказа, т.е. ти си поставен в позиция на диегезисен референт и по отношение на други повествователни случаи. Знанието, предавано чрез тези повествования, не се свързва със самите функции на актовете на изказванията, а то определя отведнъж това, което трябва да се каже, за да бъде чуто онова, което трябва да се слуша, за да може да се говори, както и това, което трябва да бъде изиграно (върху сцената на диегезисната реалност), за да може да се превърне в обект на някой разказ.
          Следователно валидните за това знание речеви актове се осъществяват не само от говорителя (locuteur), но и от слушателя (allocutaire), както и от онова трето лице, за което се говори. Разкритото в подобен порядък знание може да ни се стори "компактно" за разлика от онова знание, което наричаме "разгърнато". То позволява ясно да се види как традицията на разказите същевременно е и традиция на критериите, които определят тройната компетенция от знанието да се говори, слуша и прави, където се разиграват връзките на общността със самата нея и с нейното обкръжение. Именно чрез разказите се предава групата от прагматични правила, съставящи социалната връзка.
          Четвъртият аспект на това повествователно знание, който заслужава да бъде проучен грижливо, се отнася до неговото отражение върху времето. Повествователната форма е подчинена на някакъв ритъм, тя е синтез между размера, делящ времето на равни периоди, и ударението, което променя дължината и амплитудата на някои от тях. Това вибрационно и музикално свойство е съвсем очевидно при ритуалното изпълнение на някои приказки от племето кашинахуа:  изпълнявани по време на ритуала на посвещаването, под точно определена форма и на език, замъглен от наложеното лексикално и синтактично объркване, тези приказки се пеят на безкрайни мелопеи. Странно знание, ще кажат някои, щом като е неразбираемо дори и за младежите, към които е адресирано!
          Все пак това е едно твърде разпространено знание, подобно на онова от детските сметалки или пък на знанието, което в наши дни популярната музика се опитва да възкреси или поне да доближи до нас. Това знание притежава едно удивително свойство: колкото повече размерът взема превес над ударението, в изговорените или незвукови съчетания, времето престава да бъде опора за запаметяване и се превръща в безпаметна пулсация, която при липсата на видими разлики между периодите възпрепятства тяхното разграничаване и го отпараща в забвение. Разгледаме ли формата на пословиците, поговорките и максимите, които наподобяват малки отломки от възможни разкази или от матрицата на старинни разкази, все още разпространявани из някои етажи на съвременния социален дом, ние ще разпознаем в нейната прозодия белега на онази странна времевост, който се противопоставя пряко на златното правило на нашето знание: да не се забравя.
          Така че трябва да съществува някакво съответствие, от една страна, между тазе летална фенкция на повествователното знание и, от друга страна, между функциите за формиране на критерии, уеднаквяване на компетенции и за социална регулация, които посочихме по-горе. В порядъка на опростяващото въображение можем да предположим, че колективът, който прави от разказа ключова форма на компетенцията, противно на всяко очакване не се нуждае от припомняне на миналото. Той отриква материала за своята социална връзка не само в значението на разпространяваните от него разкази, но и в акта на тяхното рецитиране. Може да изглежда, че референцията на разказите принадлежи към миналото, но всъщност тя винаги е съвременница на този акт. Именно настоящият акт разгръща всеки път мимолетна времевост, разпростираща се между "Чух да казват" и "Вие ще чуете".
          Важното в прагматичните протоколи при този вид повествование е това, че те отбелязват принципната тъждественост между всичките съчетания в разказа. Може и да е така и това често се случва, но не бива да се премълчава смешното или страшното при спазването на този етикет. Излиза, че се придава важност на размерената пулсация при съчетанията в разказа, а не на различията в ударението при всяко отделно изпълнение. Тъкмо поради това може да се каже, че тази времевост е едновременно мимолетна и древна.
          Накрая, така както не изпитва потребност да си спомня за своето минало, една култура, познаваща превъзходството на повествователната форма, несъмнено не се нуждае и от специална процедури, за да обоснове своите разкази. Първо, трудно бихме могли да си представим, че тя ще изолира повествователната инстанция от другите инстанции, за да я привилегирова в прагматиката на разказите. И, второ, че тя ще се запита какво е правото, което отделеният от адресата и диегезиса разказвач има, за да разказва това, което разказва, както и, на трето място, че тя ще се заеме с анализа или с анамнезата на собствената си легитимност. Още по-малко можем да се представим, че тази култура ще предостави на някой неразбираем субект на повествованието властта върху разказите. Тези разкази я носят в самите себе си. В известен смисъл само народът е този, който ги актуализира и той го прави не само в процеса на разказа, но и като ги слуша и изисква на свой ред да бъде разказван от тях, т.е. "разигравайки ги" в своите институции: следователно той заема както мястото на адресата и на диегезиса, така и на повествователя.
          По такъв начин откриваме известна весъизмеримост между народната повествователна прагматика, която е изцяло легитимираща, и известната на Запад езикова игра, какъвто е въпросът за легитимността или по-скоро за легитимността като референт на поставящата въпроси игра. Както видяхме, разказите определят критериите на компетентност и/или илюстрират тяхното прилагане. Така те определят онова, което може да бъде казано или направено в културата и доколкото са част от нея, също се оказват легитимирани.


 
 
 
 

Бележките ще бъдат публикувани накрая.

продължение