8. ПОВЕСТВОВАТЕЛНАТА ФУНКЦИЯ
И ЛЕГИТИМАЦИЯТА НА ЗНАНИЕТО
 

          Днес проблемът за легитимацията вече не се схваща като недостатък в езиковата игра на науката. Дори ще е по-правилно да кажем, че самият той бива легитимиран като проблем, т.е. като евристичен способ. Този нов подход към него обаче е съвсем различен. Преди да се стигне до него (т.е. преди това, което се нарича позитивизъм), научното знание е търсило други решения. Трябва обаче да се отбележи, че дълго време тези решения са били осъществявани чрез процедури, гласно или негласно, произтичащи от повествователно знание.
          Затова връщането на повествователното под една или  друга форма към неповествователното не трябва да се смята за винаги преодоляно. Един груб пример: какво правят учените, когато след някое "откритие" се появяват по телевизията или дават интервюта за вестниците? По този начин те следват правилата на повествователната игра, чийто натиск си остава значителен както сред потребителите на медиите, така и в самите тях. Един подобен факт не би трябвало да се приема за тривиален или второстепенен: понеже той се отнася до връзката между научното знание и "популярното" знание или поне до онова, което е останало от него. Държавата може да изразходва много усилия за това науката да бъде представена като епопея: тъй като посредством науката държавата изгражда своя авторитет и създава общественото одобрение, от което се нуждаят хората, вземащи решения.
          Не е изключено това прибягване до повествователното да се окаже неизбежно; или поне дотолкова, доколкото езиковата игра на науката търси истината за своите изказвания, но не е в състояние да я легитимира чрез собствени средства. В такъв случай би трябвало да признаем и непреодолимата нужда от история, която следва да се разбира, както вече споменахме, не толкова като потребност от спомени и проекция (потребност от историчност и ударение), колкото като потребност от забвение (потребност от размер) (вж. 6 глава).
          Но все още е прекалено рано за всичко това. В хода на понататъшното изложение ще се придържаме към идеята, че видимо остарелите решения, предлагани на проблема за легитимацията, не са такива по принцип, а са остарели само в употребата си като изрази. Така че не бива да се учудваме, ако ги видим да съществуват и днес под най-различни форми. И нима самите ние не изпитваме в този миг потребност да изградим разказ за западното научно знание и да уточним неговия статут?
          Още от самото начало новата езикова игра поставя проблема за собствената си легитимност: и това е заслуга на Платон. Не е тук мястото да се прави тълкуване на тези пасажи от "Диалозите", където прагматиката на науката присъства експлицитно като тема или имплицитно като предположение. С присъщите си изисквания играта на диалога резюмира тази прагматика, включвайки в себе си двете функции на изследване и преподаване. Там откриваме и някои от вече изброените правила: аргументацията, целяща консенсус (homologia), единност на референта като гаранция за постигане на съгласие, равнопоставеност на партньорите и дори косвеното признание, че става дума за игра, а не за съдба, тъй като биват изключвани всички, които поради слабост или грубост не приемат правилата на играта.
          Все пак предвид научното му естество въпросът за легитимността на самата игра трябва да е част от въпросите, които се поставят в диалога. Един известен и поради това още по-значим пример, който свързва този въпрос с въпроса за социо-политическата власт, ни се дава в книги VI и VII на "Държавата". И, както знаем, поне отчасти отговорът е даден в разказ - алегорията за пещерата, където се обяснява как и защо хората искат разкази и не признават знанието. Така знанието намира своята обосновка в разказа за своето мъченичество.
          И още нещо: чрез самата форма на "Диалозите", написани от Платон, стремежът към легитимация обслужва повествованието: тъй като всеки от тези диалози винаги приема формата на разказ, посветен на някакъв научен спор. В случая не е важно дали историята на спора е по-скоро показана, отколкото преразказана, повече сценична, отколкото повествователна и следователно родееща се по-скоро с трагичното, отколкото с епичното. Факт е, че Платоновият дискурс, който освещава науката, не е научен и тъкмо поради това той иска да я легитимира. Научното знание не може да знае и да покаже, че то е истинското знание, без да прибегне до другото знание - разказа, който за него представлява незнанието. В противен случай то е длъжно да предпостави самото себе си и така попада в осъжданата от него ситуация, в порочния кръг, в предразсъдъка. Но нима то не попада в нея дори когато се обосновава чрез разказа.?
          Тук не е мястото да резглеждаме това връщане на повествователното към научното знание посредством легитимационните дискурси на последното, каквито в една или друга степен са всички антични, средновековни и класически философии. То би могло да се оприличи на едно непрестанно мъчение. Дори изпълнената с решимост философия на Декарт може да изложи лигитимността на науката само в рамките на това, което Валери наричаше историята на един дух, или още по-точно само в рамките на тази разновидност на романа за формирането (Bildungsroman), каквато е "Разсъждение за Метода". Несъмнено Аристотел си остава един от най-модерните умове както поради предприетото от него изолиране на правилата, на които трябва да се подчиняват тези изказвания, които са приети за научни ("Органон"), така и заради изследването на тяхната легитимност посредством един дискурс върху Битието ("Метафизика"). А също така и поради твърдението му, че научният език дори в претенцията си да изказва битието на референтите всъщност поднася аргументи и доказателства, т.е. диалектика.
          Заедно с модерната наука възникват и два нови компонента в проблематиката на легитимацията. Най-напред при отговора на въпроса: как да докажем доказателството? Или казано най-общо: кой определя условията за истинност? Тогава ние сме принудени да се откажем от метафизическото търсене на някакво първо доказателство или на трансцендентен авторитет, като признаваме, че условията за истинност, т.е. правилата на научната игра, са й присъщи и че те не биха могли да бъдат установени другояче освен в процеса на един вече научен спор. А също така и че не може да съществува друго доказателство за това, доколко тези правила са добри, освен консенсуса на експертите.
          Тази обща нагласа на съвременността да определя условията за един дискурс чрез дискурс върху тези условия се съчетава с възстановяването на повествователните (народни) култури, което започва с ренесансовия хуманизъм, а макар и по различен начин, присъства в Просвещението. "Sturm und Drang", немската идеалистическа философия и историческата школа във Франция. Повествованието престава да бъде грешка на легитимацията. Този явен повик към разказа в проблематиката на знанието е съпътстван от еманципирането на буржоазията по отношение на традиционните авторитети. Знанието на разказите се завръща в Запада, за да предложи решение за легитимацията на новите авторитети. Съвсем естествено е в повествователната проблематика на този въпрос да е предвиден отговор, свързан с името на героя: кой има правото да решава от името на обществото? И какъв е субектът, чиито предписания се превръщат в норми по отношение на тези, за които са предназначени?
          Задаването на въпроси върху социо-политическата легитимация се комбинира с нова научна нагласа: името на героя е народът, знак за легитимността е неговият консенсус, а негов начин за нормативизация е обсъждането. Идеята за прогрес е неминуем резултат от това: тя не е нищо друго освен движението, чрез което знанието трябва да се акумулира, само че това движение включва нов социо-политически субект. Народът влиза в спор със самия себе си относно това, кое е справедливо и кое несправедливо, така както научната общност спори относно това, кое е истинно и кое - неистинно. Той акумулира граждански закони, така както тя акумулира научни закони; той така усъвършенства правилата на своя консенсус чрез конституционни мерки, както тя в светлината на своите познания ревизира правилата, създавайки нови "парадигми".
          Виждаме, че този "народ" е напълно различен от народа, наложен от традиционните повествователни знания, където вече казахме, не се изисква никакво открито обсъждане или кумулативна прогресия, както и никаква претенция за универсалност; а това са операторите на научното знание. Не трябва да се учудваме, че представителите на новата легитимация чрез "народа" са същевременно и активните рушители на традиционните знания на народите, възприемани вече само като някакви малцинства или потенциални сепаратисти, чиято съдба може да е единствено мракобесническа.
          Също така е ясно, че реалното съществуване на този силно абстрактен субект (моделиран само върху парадигмата на познаващия субект, т.е. на подател-получателя на денотативни изказвания с истинна стойност, при изключване на останалите езикови игри) трябва да е подчинено на институциите, с които се счита, че той е длъжен да обсъжда и решава всичко, а това предполага цялата държава или поне част от нея. Така въпросът за държавата се оказва тясно свързан с въпроса за научното знание.
          Същевременно забелязваме, че подобно обвързване не е чак толкова просто. Тъй като "народът", който е нация или дори човечество, не се задоволява, особено в своите политически институции, единствено с познанието; той законодателства, т.е. формулира предписания, които имат нормативна стойност. Народът упражнява своята компетенция не само по отношение на денотативните изказвания, произтичащи от истинното, но и на предписателните изказвания, позоваващи се на справедливостта. Както казахме, присъщо на научното знание е да съдържа и двете компетенции, без да говори за останалото, като оттук произтича и неговото понятие.
          Така че въпросният начин на легитимация, който отново въвежда разказа като валидност на знанието, може да поеме две направления в зависимост от това, дали представя субекта на разказа като когнитивен или практически: като герой на познанието или герой на свободата.
          Тъкмо поради тази алтернатива легитимацията невинаги има един и същи смисъл, нещо повече - самият разказ вече не е в състояние да бъде окончателна версия.
 
 
 

продължение