9. РАЗКАЗИТЕ ЗА ЛЕГИТИМАЦИЯТА НА ЗНАНИЕТО

 

          Ще се спрем на двете големи версии на разказа за легитимацията, едната от които е по-политизирана, а другата - по-философска, но и двете имат решаващо значение в съвременната история и особено в историята на знанието и на неговите институции.
          Субект на едната версия е човечеството като герой на свободата. Всички народи имат право на наука. Ако социалният субект още не е субект на научното знание, то е, защото са му попречили свещениците и тираните. Правото на наука трябва да се извоюва отново. Разбираемо е, че този разказ изисква по-скоро целенасочена политика по отношение на началното обучение, отколкото по отношение на университетите и висшите училища. Училищната политика на III република е ярка илюстрация на тези положения.
          Що се отнася до висшето образование, този разказ като че ли ограничава неговия обсег. Обикновено така се представят и взетите от Наполеон мерки да се създадат професионални и административни компетенции, необходими за стабилността на държавата. А това би означавало да пренебрегнем факта, че тъкмо в перспективата на разказа за свободите държавата получава своята легитимност не от самата себе си, а от народа. Ако институциите на висшето образование са предназначени от имперската политика да бъдат развъдник на кадри преди всичко за държавата и едва след това за гражданското общество, то е, защото посредством администрациите и професиите, към които ще се насочи тяхната дейност, самата нация би трябвало да съумее да извоюва свободите си благодарение на разпространението на новите знания сред населението. Същото разсъждение е валидно в най-голяма степен и за основаването на чисто научните институции. И тук се сблъскваме с употребата на разказа всеки път когато държавата пряко саеме с формирането на "народа", наричан нация, както и с неговото насочване по пътя на прогреса.
          При другия разказ за легитимацията връзката между науката, нацията и държавата предоставя възможност за едно съвсем различно построение. Това става ясно при основаването на Берлинския университет между 1807 и 1810 г. Този университет оказва значително влияние върху организацията на висшето образование във възникващите страни през XIX и XX в.
          По повод на неговото създаване на пруския министър бил представен проект от Фихте и контрапроект от Шлайермахер. Вилхелм фон Хумболт трябвало да се произнесе окончателно: той предпочел по-либералния втори проект.
          При четене на Хумболтовия меморандум човек е склонен да сведе цялата му политика относно научната институция до следния принцип: "Да се стремим към науката като такава." Но това би означавало да се заблудим относно целта на тази политика, твърде сходна с подробното изложение на Шлайермахер, в която доминира интересуващият ни принцип за легитимация.
          Разбира се, Хумболт заявява, че науката следва собствените си принципи и че научната институция "живее и непрестанно се самообновява без каквито и да е ограничения или пък някаква определена целевост". Но той добавя, че университетът трябва да предостави своя материал - науката - "за духовното и морално формиране на нацията". Как тогава следствието от Bildung може да е резултат от безкористно изследване на познанието? Нали държавата, нацията и цялото човечество не са безразлични към взетото само по себе си знание? Следователно според признанието на Хумболт тях всъщност ги интересува не познанието, а "характерът и действието".
          Така министерският съветник се изправя пред един голям конфликт, който донякъде напомня за въведеното от Кант разграничение между познанието и волята: конфликт между езиковата игра, съставена от денотати, които произтичат единствено от критерия за истина, и езиковата игра, ръководеща етическата, социалната и политическата практика, която по необходимост съдържа решения и изисквания, т.е. изказвания, които не очакваме да са истинни и които в крайна сметка не произтичат от научното знание.
          Уеднаквяването на тези две дискурсни групи обаче е абсолютно необходимо при визирането в Хумболтовия проект Bildung, състоящо се не само в придобиване на познатия от индивида, но и във формирането на един изцяло легитимен субект на знанието и на обществото. Тук Хумболт се позовава на Духа, който пък Фихте нарича Живот, движен от троен порив, или по-скоро от трикратен порив: "всичко да произтича от един изначален принцип", на който съответства научната дейност; "всичко да се съотнася към един идеал", който да ръководи етическата и социалната практика; както и "този принцип и този идеал да бъдат обединени в една-единствена Идея", гарантираща, че научното изследване на истинските причини не може да не съвпада с преследването на справедливи цели в моралния и политическия живот. Легитимният субект се създава от този краен синтез.
          Мимоходом Хумболт добавя, че този троен порив естествено принадлежи към "интелектуалния характер на немската нация". Това е дискретна концесия на другия разказ, т.е. на идеята, че субект на знанието е народът. Наистина тази идея трудно се съгласува с разказа за легитимацията на знанието, предложен от немския идеализъм. Подозрителността на Шлайермахер, Хумболт и дори Хегел по отношение на държавата е свидетелство за това. Ако Шлайермахер се опасява от ограничения национализъм, от протекционализма, утилиризма и позитивизма, ръководещи обществената власт в научната област, то е, защото принципът на науката не е заложен, макар и косвено, в тях. Субект на знанието е не народът, а спекулативният дух. И той не се въплъщава подобно на следреволюционна Франция в държава, а в Система. Легитимиращата езикова игра не е политико-държавна, а е философска.
           Основната функция, която трябва да изпълнят университетите, е "да изложат съвкупността от познания и да разкрият едновременно принципите и основанията на всяко знание", защото "без спекулативен дух не съществува творчески и научен капацитет". Именно спекулация е името, отредено на дискурса върху легитимацията на научния дискурс. Висшите училища са функционални; Университетът е спекулативен, т.е. философски. Тази философия трябва да възстанови единството на познанията, разпръснати из отделните науки, лабораториите и до-университетското образование. Тя е в състояние да го направи единствено под формата на езикова игра, свързаваща и едните, и другите познания като моменти от ставането на духа, т.е. в някакво повествование или по-скоро в някакво рационално метаповествование. "Енциклопедията" на Хегел (1817 - 1827) ще се опита да осъществи този тоталитаризиращ проект, който вече присъства при Фихте и Шелинг като идея за Системата.
           Тъкмо тук, в плана на развитието на Живота, който същевременно е и Субект, се забелязва завръщане на повествователното знание. Съществува универсална "история" на духа, духът е "живот", а "животът" е представяне и формулиране на това, което е той самият, т.е. той използва като средство подреденото познание на всички свои форми в емпиричните науки. Енциклопедията на немския идеализъм е повествование за "историята" на този субект-живот. А създаденото от нея е метаразказ, тъй като разказаното от този разказ не трябва да е равно на един народ, обвързан в частната позитивност на своите традиционни знания, нито пък на съвкупността от учените от професионализма, съответен за тяхната специалност.
          Това може да бъде само такъв метасубект, който е в състояние да формулира както легитимността на дискурсите от емпиричните науки, така и легитимността на преките институции на народните култури. Чрез обявяването на тяхната обща основа този метадискурс осъществява и тяхната имплицитна цел. Негов дом е спекулативният Университет. Позитивната наука и народът са само негови груби форми. Самата Държава-нация е в състояние да изрази по съответен начин народа единствено чрез посредничеството на спекулативното знание.
           Налагаше се да представим философията, която легитимира основаването на Берлинския университет и същевременно е двигател за неговото развитие и за развитието на съвременното знание. Както казахме, тази университетска организация е послужила като модел за създаването или реформирането на висшето образование в много страни през XIX и XX в. и на първо място в Съединените щати. Но тази философия, която ни най-малко не е изчезнала, особено в университетската среда, предлага много ясна представа за решаването на проблема за легитимността на знанието.
          Научното изследване и разпространението на познания не се оправдава от никакъв потребителски принцип. Съвсем не се счита, че науката трябва да служи на интересите на държавата и/или на гражданското общество. Пренебрегва се изцяло хуманисткият принцип, според който човечеството става по-достойно и по-свободно чрез знанието. Немският идеализъм прибягва до един метапринцип, който обосновава едновременно развитието на познанието, обществото и държавата, реализирайки "живота" на един Субект, който Фихте нарича "Божествен живот", а Хегел - "Живот на духа". В този смисъл знанието първоначално открива своята легитимност в себе си и именно то може да каже какво представлява държавата и какво - обществото. Но то е в състояние да изпълни тази роля само при смяна на нивото, т.е. ако престане да бъде позитивно познание за своя референт (природата, обществото, държавата и т.н.), превръщайки се в знание за тези знания, т.е. ставайки спекулативно. Така че всъщност под името Живот и Дух то назовава единствено себе си.
           Една от забележителните последици на спекулативния механизъм е, че при него всички дискурси на познанието върху всички възможни референти се вземат не със стойността на пряка истина, а със стойността, която те имат поради факта, че заемат някакво място в перспективата на Духа или на Живота, с други думи, някаква позиция в Енциклопедията, разказвана от спекулативния дискурс. Този дискурс цитира другите дискурси, като излага за самия себе си това, което знае, т.е. излагайки самия себе си. В подобна перспектива истинското знание се оказва винаги косвено - то се състои от преразказани и вмъкнати изказвания - в метаразказа на субекта, осигуряващ легитимността.
          Така е с всички дискурси, дори и те да не се отнасят до познанието, какъвто е случаят с дискурсите на правото и на държавата. Съвременният херменевтичен дискурс произтича от тази предпоставка, която гарантира, че има смисъл да се познава, и така той придава своята легитимност на историята и особено на историята на познанието. Изказванията се приемат за автоними на самите себе си и се поставят в движение, в което се предполага, че те се пораждат едни от други: такива са правилата на спекулативната езикова игра. Университетът, както ни показва и неговото име, е нейната единствена институция.
          Но, както казахме, проблемът за легитимността може да бъде разрешен и посредством друга процедура. Необходимо е да покажем разликата: първата версия на легитимността придоби нова сила днес, когато статутът на знанието се оказва поразклатен, а неговото спекулативно единство - разрушено.
          Там знанието не открива своята валидност в самото себе си, в един субект, който се развива, актуализирайки своите познавателни възможности, а я открива в такъв практически субект, какъвто е човечеството. Принципът на развитие, от който се ръководи народът, не е знанието в своята самолегитимация, а свободата в нейното самооснование, или, с други думи, в нейното самоуправление. Субектът е конкретен субект или поне се предполага, че е такъв, а неговата епопея е епопеята на собствената му еманципация от всичко, което му пречи да ръководи самия себе си. Предполага се, че законите, които той е дал на себе си, са справедливи не само защото се съгласуват с някаква външна природа, но и защото по конституция законодателите не са нищо друго освен граждани, подчинени на законите. Следователно волята на гражданите законът да бъде справедлив съвпада с волята на законодателя справедливостта да бъде закон.
          Както виждаме, този начин на легитимация чрез самостоятелност на волята привилегирова съвсем различна езикова игра, коята Кант нарича императив, а нашите съвременници - пренаписване. Важното е не само да се легитимират денотативни изказвания, съдържащи истина, например: "Земята се върти около Слънцето", но и предписателни изказвания, производни на справедливостта, като: "Картаген трябва да бъде разрушен" или "Минималното възнаграждение трябва да се фиксира на x франка". В тази перспектива позитивното знание не играе друга роля, освен да информира практическия субект за реалността, в която трябва да се впише изпълнението на предписанието. То му позволява да опише изпълнимото, това, което може да се направи. Но изпълнението, това, което трябва да се направи, не му принадлежи. Едно е някое начинание да е възможно и съвсем друго е то да бъде справедливо. Знанието вече не е субект, то е на служба при него; единствената му легитимност (която все пак е значителна) се състои в това да позволи на нравствеността да се превърне в действителност.
          Така се установява връзката между знанието с обществото и неговата държава, която по принцип е връзка между средство и цел. Учените са длъжни да участват в нея само ако смятат за справедлива политиката на държавата, т.е. съвкупността от нейните предписания. Те могат да отхвърлят предписанията на държавата в името на гражданското общество, от което са част, ако сметнат, че то недостатъчно добре се представя от нея. Този тип легитимация им признава властта тъкмо като практически човешки същества да откажат да помагат като учени на една политическа власт, която смятат за несправедлива, т.е. неосноваваща се върху същинската автономия. Учените дори могат да използват своята наука, за да покажат как тази автономия не е била осъществявана в обществото и държавата. В това откриваме критическата функция на знанието. Все пак излиза, че то не притежава друга крайна легитимност, освен да служи на целите, набелязани от практическия субект, какъвто е автономният колектив.
           От наша гледна точка това разпределение на ролите пре легитимацията е интересно, тъй като то предполага за разлика от теорията за системата-субект, че в метадискурса не са възможни нито уеднаквяването, нито тотализацията на езиковите игри. Привилегията, която се дава на предписателните изказвания, изричани от практическия субект, прави езиковите игри независими от научните изказвания, които нямат друга функция, освен да информират гореспоменатия субект.
           Две забележки:
           1. Лесно може да се покаже лутането на марксизма между двата способа за повествователна легитимация, които току-що изложихме. Партията може да заеме мястото на Университета, пролетариатът - това на народа или човечеството, а диалектическият материализъм - мястото на спекулативния идеализъм и т.н.; от това следва, че сталинизмът и неговата специфична връзка с науките са просто цитат от метаразказа за пътя към социализма като еквивалент на живота на духа. И, обратното, съгласно втората версия марксизмът може да се развие като критическо знание, приемайки, че социализмът не е нищо друго освен създаването на автономен субект и че цялото оправдание на науките е в това да предоставят на емпиричния субект (пролетириата) средствата за неговата еманципация от отчуждението и репресията: такава в най-общи линии е позицията на Франкфуртската школа.
          2. "Речта" (Discours), проинесена от Хайдегер на 27 май 1933 г. при встъпването му в длъжност като ректор на университета във Фрайбург (Брайсгау), може да се чете като  злощастен епизод от легитимацията. Там спекулативната наука се е превърнала в питане относно битието. То пък е "съдбата" на немския народ, наречен "историко-духовен народ". Ето защо са необходими и следните три повинности: труд, защита и знание. Университетът осигурява метазнанието за тези три повинности, т.е. науката. Следователно, както и при идеализма, легитимацията се осъществява чрез един метадискурс, наречен наука, който има онтологична претенция. Той обаче поставя въпроси и не е тоталитаризиращ. От друга страна, Университетът, който е мястото на този дискурс, дължи тази наука на народа, чиято "историческа мисия" е да я изпълни чрез труд, борба и знание. Този народ-субект не е призван да еманципира човечеството, а да осъществи "свой истински свят на Духа", който е "способността за най-дълбоко съхраняване на силите на земята и кръвта". Това вмъкване на разказа за расата и труда в разказа за духа с цел да се легитимира знанието и неговите институции се оказва дваж по-злощастно: макар и теоретически несъстоятелно, то съумява да получи в политическия контекст гибелно ехо.
 
 

продължение