Жан-Франсоа Лиотар
ПОСТМОДЕРНАТА СИТУАЦИЯ
Превод от френски: Тони Николов

Въведение

 

          Обект на това изследване е ситуацията (condition) на знанието в най-развитите общества. Вече е прието тя да се нарича "постмодерна" - дума, която често се използва на американския континент в работите на философи и критици. Тя обозначава състоянието на културата след преобразуванията, които засегнаха правилата на играта в науката, литературата и изкуствата от края на XIX в. Тук обаче тези преобразувания ще бъдат разгледани с оглед на кризата в разказите.
          От зараждането си науката е в конфликт с разказите. Според присъщите й критерии повечето от тях изглеждат като измислици. Но доколкото науката не се свежда само до изказване на полезни закономерности, а търси и истинното, тя е длъжна де легитимира правилата на своята игра. Тогава тя определя статуса си посредствум легитимационен дискурс, който нарича себе си философия. А когато този метадискурс явно прибягва до един или друг голям разказ, каквито са диалектиката на духа, херменевтиката на смисъла, еманципацията на разумния субект или работника, увеличаването на богатството, тогава решават да нарекат "модерна" и науката, която прибягва до него с цел да се легитимира. Тъкмо поради това например и правилото за консенсуса между подателя и получателя на едно изказване с истинна стойност, ще бъде сметнато за приемливо, ако то се вписва в перспективата на възможното единодушие сред разумните същества: такъв например е разказът на Просвещението, където героят на знанието се труди в името на една добра етико-политическа цел: всеобщия мир. В този случай виждаме, че като легитимираме знанието посредством метаразказ, който предполага някаква философия на историята, ние трябва да се запитаме и каква е валидността на институциите, определящи социалната връзка: защото те също се нуждаят от легитимиране. Справедливостта, както и истината, също се определят спрямо големия разказ.
          Ако опростим нещата до крайност, можем да приемем, че "постмодерното" е недоверие в метаразказите. Това недоверие е последица от прогреса на науките; а този прогрес на свой ред също го предполага. На остарялостта на метаповествователния порядък на легитимацията съответства тъкмо кризата в метафизическата философия, както и кризата в зависещите от нея университетски институции. Повествователната функция губи своите функтури: големия герой, големите опасности, големите пътешествия и голямата цел. Тя се разпръсва на множество късчета от езикови-повествователни елементи, както и от денотативни, предписателни, описателни и т.н., като всеки от тях носи в себе си и прагматични валентности sui gemeris. Всеки от нас се сблъсква с много от тези елементи. Ние обаче задължително не образуваме устойчиви езикови комбинации, като дори образуваните от нас невинаги се поддават на комуникация.
          Така че идващото общество произтича много по-малко от Нютоновата антропология (каквато са структурализмът или теорията на системите) и много повече от прагматиката на езиковите частици. Съществуват най-различни езикови игри и на това се дължи разнородността на елементите. Тези елементи пък се срещат в институциите във вид на блокове и на това се дължи техният локален детерминизъм.
          Хората, които вземат решения, се опитват да се справят с тези частици социалност с помощта на матрица от типа вход/изход и според логиката, която предполага съизмерност на елементите и определимост на цялото. Чрез тях и нашият живот се оказва обречен на едно нарастващо могъщество. А що се отнася до социалната справедливост или научната истина, неговата легитимация ще се състои в оптимизирането на перфомациите на системата и нейната ефикасност. Прилагането на този критерий във всичките ни игри неминуемо се съпровожда от по-слаб или силен ужас: Бъдете оперативни т.е. съизмерими, или изчезнете.
          Тази твърде перформативна логика без съмнение е несъстоятелна в много отношения, включително и поради противоречието в социо-икономическото поле: тя се стреми едновременно към по-малко труд (за да снижи себестойността на производството) и към повече труд (за да облекчи социалното бреме на неактивната част от населението). Неверието е стигнало дотам, че от тези несъстоятелности вече не може да се очаква спасителен изход, както се е надявал Маркс.
          Ала постмодерната ситуация е чужда както на разочарованието, така и на сляпата увереност на делегитимацията. След метаразказите къде все пак може да открием легитимацията? Критерият за оперативност е технологичен и той не е подходящ при определянето на истинното и справедливото. Може би в получения чрез дискусия консенсус, както смята Хабермас? Той обаче насилва разнородността на езиковите игри. А нововъведението винаги се създава в несъгласие. Постмодерното знание е не само инструмент на властите. То изостря нашата чувствителност към различията и засилва способността ни да понасяме несъизмеримото. Самото то открива своето основание не в хомологията на експертите, а в паралогията на изобретателите.
          Остава открит следния въпрос: дали легитимацията на социалната връзка, както и на едно справедливо общество, е осъществима по силата на парадокс, аналогичен с този на научната дейност?
          Текстът, който следва, е породен от конкретни обстоятелства. Той представлява изложение за състоянието на съвременното знание в най-развитите общества, което бе предоставено на Съвета на университетите към правителството на Квебек по молба на неговия председател. Последният бе така любезен да разреши публикуването му във Франция: искам да му благородаря за това.
          Все пак авторът на това изложение е философ, а не експерт. Експертът знае какво знае и какво не знае, а философът - не. Единият прави заключения, а другият задава въпроси и това са две езикови игри. В случая двете неща са смесени така, че нито едното, нито другото не е доведено докрай.
          Философът поне може да се утешава, казвайки си, че формалният и прагматичният анализ на някои философски и етико-политически дискурси на легитимация, които предлага изложението, ще продължи и след него. Като това вече ще стане по един по-социологизиран път, който не само ще съкрати анализа, но и ще го ситуира.
          Но и такова, каквото е, посвещаваме това изложение на Политехническия институт по философия към университета - Париж VIII (Венсен), и то в един твърде постмодерен момент, когато този университет рискува да изчезне, а въпросният институт - да се роди.

продължение