Мария Станкова

проза

Литературен клуб | „По следите на златното руно“ | страницата на авторката

 

 

Глава първа

 

 

 

      По пътя към Истрос, Хорк подмина един сляп гадател и неговия водач – малко момче, което вървеше пред стареца и подвикваше. Пазителя поздрави и продължи да тича.
      – Пази се от жена с белег на крака и метал – настигна го гласът на слепеца.
      – Добре – задъхано прошепна Хорк, без да спре.
      Той не обърна внимание на думите на гадателя, защото беше много уплашен. Докато тичаше се сети, че белег на крака има Велма и се разсмя. Обърна се да каже на стареца, че нещо бърка. Пътят беше пуст.
      Този път Хорк прие нещата много спокойно. Слепите гадатели не се срещаха често, но пък не бяха и непознати. Обикаляха земите на траките и навсякъде ги почитаха. В тези мъже, защото гадатели ставаха само мъже, имаше нещо... Може би връзката им с другия свят. Може би невиждащите очи, от които нищо не можеше да убегне... Хорк знаеше, че те се раждат слепи. Но не всички слепци бяха гадатели.
      Вече усещаше мириса на морето. Приближаваше Истрос. Това беше неговото поселище и главният град на гетите. Там, в покрайнините, беше домът му. Пазителя забави ход. Нямаше нужда да тича. И отново помисли за Велма. Обичаше тази жена. Преди да я прегърне, трябваше да отиде в дома на Галадрос – управителят на Истрос. Беше длъжен да докладва... Хорк дори не довърши мисълта си. Пое въздух и разтърка очи.
      Пред него, по пътя към Истрос, вървяха отново слепият гадател и момчето – водач. Това не беше възможно! Хорк беше сигурен, че ги остави много назад по пътя. Появата им от нищото го ядоса. Той настигна слепеца и поздрави. Искаше да го огледа, за да е сигурен, че в града няма да се настанят двама гадатели. Нямаше грешка. Същият старец. Превръзката на очите му беше бяла. Момчето беше същото и подвикваше монотонно.
      Хорк отмина замислен и отново го настигна гласът на слепеца.
      – Пази се от жена с белег на крака и метал.
      – Добре, добре. Това вече ми го каза.
      – Ти, слушаш и не чуваш, Пазителю – промърмори под нос гадателят.
      Хорк промени решението си. Върна се при стареца.
      – Към града ли отиваш, гадателю? – попита учтиво.
      – Не. Няма да отсядам. Отивам към пещерите.
      – Тук няма пещери.
      – За тебе няма.
      – Искаш ли да ти изпратя носачи?
      – Не. Не е нужно да виждам пътя, за да го вървя.
      – Както решиш. А не се ли срещнахме рано сутринта?
      – Така беше.
      – Аз тичах до тук...
      – Аз ходех бавно...
      – И пак си пред мен...
      – Защото не бързам.
      – Не те разбирам – Хорк наистина беше ядосан от недомлъвките на слепеца.
      – Върви бавно, защото много има да видиш.
      – Как го направи?
      – Знам кратки пътища, Хорк.
      Хорк отмина. Беше сигурен, че е точно така. Момчето – водач знаеше кратки пътища. Пазителя се успокои и продължи пътя си. Всяко нещо си има обяснение. Обикновено то е просто. Хорк виждаше покривите на поселището, настлани с плочи, и вдишваше с пълни гърди морския въздух. Обърна се назад, защото знаеше какво ще види. И беше точно така, както си мислеше. Пътят отново беше пуст.
      Хорк се усмихна на себе си. Вече беше сигурен, че е измама, но нямаше време да се връща и да разобличава един сляп човек.
      Пазителя се затича и навлезе в тесните улички между къщите. Всеки чужд би се объркал и загубил, но Хорк беше израснал тук. Познаваше лабиринта и скоро стигна дома на Галадрос.
      Поселищата на траките си приличаха. Всяко племе имаше свои строители и свои правила, но някои основни обичаи бяха еднакви за всички. Къщите се строяха от преплетени клони и глина. Плочите за покривите се изсичаха от мек камък, а вратите бяха от дъски, дялани с брадви. Гетите, както и другите, не обръщаха много внимание не земните удобства. Важно беше домът да е топъл през зимата и хладен лете. Важно беше, в четирите ъгъла на къщата да се закопаят четирите части на жертвено животно и кръвта му да попие в носещите греди. Това правило важеше за всички. Само за одрисите се говореше, че закопават враговете си, но Хорк не беше ходил по тези земи.
      Пред дома на Галадрос стоеше войн.
      – Пусни ме. Нося вест – каза кратко Хорк.
      Воинът се отмести и Пазителя влезе в стаята. Беше голямо помещение, измазано с бяла глина, и сякаш светеше. До стената имаше широка пейка за отмора и голям съд с вода. Хорк се изми. Знаеше, че го наблюдават. В стените винаги оставяха тесни процепи, за да може да се вижда всичко.
      След малко в стаята влезе Галадрос – висок мъж, едър и с червен белег на лицето. Той куцаше леко.
      – Е?
      – Вярно е. Наистина намерих знаци.
      – Предатели! Ще трябва да се съберем и да нападнем тези кучета! Ще свикам съвета на вождовете.
      – Само искам да ти кажа, че знаците са елински. И мисля, че преди да нападнем, трябва първо да разберем кой преписва знаците и защо. Елините не са. Сигурен съм, но е някой, който знае знаците им и може да ги изписва.
      Галадрос се замисли и седна до Хорк на пейката.
      – Да не е някой от троянците?
      – Не е. Всичко беше преписано на глина.
      – Глина! Всеки пише на глина!
      – Но никой не я пече. И не я дълбае. Всички използват мека глина за писане.
      Галадрос плесна с ръце. В стаята влезе момче с поднос. Имаше кана и две чаши. Момчето сипа вино от каната и поднесе. Хорк и Галадрос отпиха мълчаливо.
      – Разбери кой е предателят! – Вождът стана и излезе.
      Разговорът беше приключил.
      Хорк доизпи виното си и също тръгна. Имаше време да види Велма и отново трябваше да потегля на път. Трябваше да си избере кон.
      Домът му беше потънал в сянката на огромен бряст. Когато започнаха да строят къщата, майсторът предложи да отсекат дървото, но Хорк отказа. Тогава направиха така, че постройката да заобиколи бряста. Сега домът на Пазителя приличаше на крепост. Беше сложна конструкция. Заради корените, не вкопаха гредите в земята. Издигнаха пода на три лакътя височина и сглобиха стабилна стълба. Строителите траки умееха много неща. Тайните на занаята се предаваха от баща на син. Говореше се, че един такъв майстор построил лабиринт, в който се загубил самият Залмоксис. Често се чувало как богът реве и стене. В морето се издигали вълни и закривали слънцето, а земята се тресяла.
      Хорк отвори вратата на дома си и се огледа. Предната стая беше празна. Той се втурна към помещението, където се приготвяше храната. Там също нямаше никой. От стая в стая Пазителя обиколи дома си. Всичко си беше на мястото, но Велма, детето и помощниците ги нямаше. Хорк се изми и легна на леглото си. Заспа веднага. Сънува странни сънища, а когато се събуди, установи, че къщата е все така празна. Беше тъмно. Хорк се притесни и излезе да търси Велма.
      На тясната уличка се сблъска с едно от момчетата, които помагаха в домакинството. Беше петнадесетгодишно, смешно същество, пасеше овцете и козите на Хорк. Беше правило при гетите и другите племена, добитъка и градините да са извън града. Така жителите боледуваха много рядко. Момчето се казваше Бориус и едва се влачеше.
      – Господарю Хорк!?
      – Къде са всички – отговори с въпрос Пазителя.
      – Господарката Велма... синът ти беше болен...
      – Къде са?
      – При светилището. Трети ден стоят. Ще се върнат утре. Добре, че си дойде. Всичко стана лошо...
      Хорк нямаше време да изслуша оплакванията на момчето.
      – Доведи ми дорестия кон! – заповяда кратко и миг по-късно препускаше из тесните улички към брега на морето.
      При светилището, както обикновено имаше много хора. Болни и здрави спяха пред входа, принасяха дарове, оставяха кичури от косите си и молеха богинята да ги погледне благосклонно.
      Светилището на Бендида се намираше на малък остров между реката и морето. Там където водите се сливаха имаше много острови. При прилив повечето от тях потъваха под водата, а отливите понякога бяха толкова силни, че можеше да се ходи с часове навътре в морето.
      Хорк скочи от коня и започна да си проправя път между наблъсканите едно до друго тела. Трескаво търсеше Велма. Видя я почти до входа и едва успя да стигне до нея. Хората роптаеха, но Хорк не им обърна внимание.
      Лицето на любимата му жена изглеждаше състарено и посивяло. Тя вдигна очи, вгледа се в Хорк и се разплака от облекчение.
      – Вече мислех, че няма да те видя – прошепна Велма.
      Детето, което спеше в ръцете й беше техният син.
      – Какво става?
      – Детето гори и вече дори не плаче. Лечителят каза, че трябва да го оставим в ръцете на богинята. От същата треска умряха трима от слугите. Не знам какво да правя...
      Велма плачеше с глас.
      – Аз знам. Ела!
      Хорк взе сина си и тръгна обратно между телата на болните и нещастни молители. Велма вървеше след него. Беше отслабнала и приличаше на сянка. Хорк не смееше да я погледне. Сърцето му се късаше. Службата, която носеше започваше да му тежи. Той искаше да бъде с любимите си хора, да ходи на лов, да се грижи за добитъка... искаше нормален живот, а беше принуден да се занимава с тайните на картата. Пазителя на картата няма свой живот.

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]