Мария Станкова

проза

Литературен клуб - 20 години! | „По следите на златното руно“ | страницата на авторката

 

 

Глава четиринадесета
Началото на Пътя

 

 

 

      Хорк стягаше конете. Ванда оглеждаше внимателно провизиите и пресмяташе на пръсти за колко време ще им стигне храната. Олаф, все още изтощен от треската и отровата, седеше на сянка под един огромен бор.
      – Кажи му, че трябва да дойде с мен – каза Хорк на Ванда и посочи с поглед Олаф.
      Ванда бързо изговори нещо и изслуша отговора на спътника си.
      – Каза, че трудно се движи. Ако искаш, можеш и тук да го убиеш – предаде думите тя.
      – Глупак – промърмори на себе си Хорк и направи знак с ръка към Дългоносия да го последва.
      Промъкваха се между боровете и Хорк се чудеше дали ще намери пътя до двата камъка. Теризий изведнъж си беше измислил някакво оправдание и беше заминал някъде.
      В негово отсъствие светилището оставаше достъпно за всеки. Затова Хорк, Ванда и Олаф спяха там.
      Сега беше дошло време за път. Преди да се разделят, Пазителя трябваше да покаже двата камъка в гората на чужденеца. И той водеше Олаф там, а Ванда вървеше след тях и тихо мърмореше нещо под нос, което пък явно забавляваше спътника й.
      – Кога ще стигнем? Вече се изморих – попита Ванда след един час ходене.
      – Мисля, че се обърках – Хорк беше толкова удивен от това, че не можеше да намери пътеката, че дори повтори думите си два пъти, за да се убеди в правотата им.
      – Какво търсим? Поне това знаеш ли? – не спираше да го дразни жената.
      – Трябва да покажа на приятеля ти нещо необичайно... два камъка...
      Ванда каза бързо на Олаф и тихо се изсмя. От своя страна Дългоносия също се разсмя и посочи между дърветата.
      – Там има много камъни – преведе думите му Ванда и посочи между дърветата – Олаф каза, че трети път минаваме по тази пътека.
      Хорк погледна и видя това, което търсеше. Двата камъка наистина бяха пред очите му, просто не ги беше забелязал. Преди да успее да каже и дума, Олаф вече клечеше и ги разглеждаше.
      Странното на тези два камъка, беше това, че единият беше съвсем малък, а другият – огромен, но се крепеше върху малкия и не падаше. Създаваше се илюзията, че големият просто виси във въздуха.
      Олаф побутна с пръст камъка, той се залюля леко, но не падна.
      Дългоносия се изправи, подскочи високо и мощно изрева. Беше щастлив. Беше забравил болката и слабостта си. Беше се освободил от страховете си. Беше прозрял истината за плочата в пещерата на Дракона. Всичко беше измама! Олаф прегърна Ванда и я завъртя.
      – Измама е! Измама е било всичко!
      – Ами това ти казвах, глупчо! Можем да се заселим тук и вече никога да не се върнем...
      – Не можем – Олаф пусна Ванда на земята – Трябва да взема още нещо и тогава.
      – Не! Това е измислица също! Картата не съществува!
      – Когато бикът от метал разоре земята и металните хора поникнат, когато огнедишаща змия се простре в краката на човек и моли за пощада, тогава картата с начертан на нея път, ще се появи сред хората, но ще бъде продадена за жито и месо. Не може да имаш, това, което не ти принадлежи! – повтори думите на Теризий Олаф и тръгна обратно към светилището.

 

      Далече, далече, на месец път от земите на медите, едни други хора се готвеха за път. Те също трябваше да вземат нещо, което не им принадлежи. За тях то беше източник на сила и могъщество. Те бяха елини и искаха да покорят света. Трябваше им Златното руно.

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]