Мария Станкова

проза

Литературен клуб | „По следите на златното руно“ | страницата на авторката

 

 

Глава трета
Вечерното говорене

 

 

 

      Вечерното говорене беше една от най-важните традиции на всяко племе. Хората се събираха на едно кръгло място, сядаха на земята и всеки разказваше неща, които беше научил. Всяка нова луна събираните новини се споделяха, после пееха и танцуваха. Вечерното говорене беше един от малките празници на племето. А празници трябваше да има, защото еднообразието имаше лоши последици: мъжете се сбиваха за нищо, жените много се караха, случваха се кражби и дори убийства... Убийствата се наказваха жестоко при гетите. Хорк помнеше една случка от детството си и беше сигурен, че няма да я забрави до смъртта си. Беше студена зима. От морето духаше пронизващ вятър. Пред крепостната стена намериха тяло на млад мъж – почти момче. Беше заклан. Тогава бащата на Хорк беше Пазител на Картата и следеше да се спазват законите. Убиецът беше заловен на третия ден, защото част от наметката му беше останала в ръката на убитото момче. Нищо необичайно. Всичко беше за една торба дървени въглища. Но присъдата беше ужасяваща: Накараха убиеца да яде тлеещи въглени... Умря в страшни мъки...
      Хорк се беше отдал на спомените си и долови едва края на вестта. Един от мъжете казваше, че царят на одрисите бил се съюзил с гърците и тръгнал с тях към Колхида... Пазителя се засмя на глас.
      – Няма такова място! И няма овца със златно руно. Това вече сме го говорили – прекъсна говорещия Хорк.
      – Не. Има такова място! – настояваше разказвачът. Гърците са взели Одисеус за водач.
      – Това е невъзможно! – намеси се друг мъж – Одрисите никога няма да предадат тайната!
      – Ще я предадат! Те са предатели! Да се бием!
      Те се разгорещиха и Хорк се измъкна от мястото си. Наистина трябваше да тръгва. Усещаше, че злото зрее, но нямаше представа откъде ще дойде ударът.

 

      На сутринта двама търсачи обикаляха около къщата, но вода нямаше. Пръчките в ръцете им стояха неподвижни. Не се накланяха към земята и не трептяха. Хорк беше бесен. Щеше да тръгне и да остави дома си безводен. Това беше лошо. Тъкмо даваше последните си разпореждания и разпределяше запасите от храна, когато до него се приближи непознат.
      – Гадателят те вика, Хорк.
      – Не мога да дойда сега. Имам много работа.
      – Той няма да чака. Тръгва.
      Хорк се вгледа в непознатия. Не беше от гетите. И дрехите му бяха без знаци.
      – Ти кой си?
      – Пратеник.
      – А откъде си, пратенико?
      – От юг.
      Хорк остави хората си да се оправят и тръгна с непознатия. Излязоха от градските ограждения и навлязоха навътре в гората. Хорк загуби представа колко са се отдалечили. Просто вървеше. Мъжът пред него вървеше по много особен начин. Стъпваше и извиваше стъпалото си от петата към пръстите. Движеше се сякаш не стъпваше на земята, а бързината беше равна на тичане. Хорк се опита да ходи като него. Оказа се, че не е лесно, но наистина беше бързо.
      Местността беше позната на Хорк. Той познаваше всяка педя земя около Иструс. Тази гора беше забранена за сечене. Принадлежеше на боговете.
      Сред дърветата се мярна фигура и непознатият се насочи към нея.
      Гадателят стоеше до струпани скали, които хората наричаха “каменните молители”. Скалите винаги бяха мокри и някои от тях “сълзяха” – от тях се стичаше вода. Затова ги наричаха молители – сякаш се молеха на боговете и плачеха за тежките си съдби.
      – Какво беше толкова важно? – попита Хорк
      – Обещах, че ще ти покажа нещо. Виж!
      Гадателят приклекна и започна да разравя гниещите листа. Към него се присъедини и непознатият. Двамата ровеха листата с ръце.
      – Шума. Поне от три години е тази – констатира Хорк.
      Гадателят не отговори. Продължаваше да рови докато стигна до пръстта.
      – Не си сляп, нали? – попита Хорк.
      – Не съм.
      – Значи си лъжец.
      – Не съм.
      Между изровената пръст се показа червеникав камък.
      – Какво е това? – Хорк се наведе и се включи в копаенето.
      – Път за водата – отговори Гадателя – Преди много време тук са живеели хора. Те не са били гети. Знаели са неща, които днешните хора още не са научили...
      – Не говори със загадки!
      Камъкът беше издълбан. Всъщност Гадателя разкриваше улей, който започваше от “Каменните молители” и продължаваше надолу, към брега.
      – Това е, което трябваше да ти покажа. Нареди да разчистят този път и водата сама ще дойде до Иструс. Тази вода е друга. Не може да отрови хората и животните. Не може да бъде отровена. Тя не изчезва, както водата от кладенците.
      – Тук няма вода – Хорк беше впечатлен. Той не можеше да повярва, че точно пред очите му се е криело нещо... непознато.
      – Има – кратко каза Гадателя и отмести един камък от грамадата.
      Водата потече. Първо като слаба струйка, а после избликна...
      Хорк стоеше онемял. Водата падаше точно в каменния улей.
      – Ето, Хорк. Това трябва да направиш и градът няма да чувства липса на вода дори през най-сухите лета – Гадателя се изправи и сложи ръка на рамото на Пазителя – А Колхида, много добре знаеш, че има такова място. Там ще намериш това, което ми трябва. Донеси го.
      – Чакай, чакай! После ще говорим за Колхида. Първо кажи, какво ще стане, ако някой враг дойде до извора и пусне в улея отрова? Ще измрат много хора!
      – Сложи стражи тук, а улеят покрий с дялани камъни. Ти си умният, ти измисли!
      Гадателя седна до „каменните молители“ и свали превръзката от очите си. Те бяха покрити със синкаво бяла пелена.
      – Ти наистина си сляп! – промълви Хорк и се разкая за недоверието, което беше проявил към Гадателя.
      – Ти си сляп, Хорк. Аз виждам чудесно, но не с очите си. Сега върви! И ми донеси това, което търся!
      – А какво търсиш?
      – Вече казах: Ще разбереш, когато го намериш. Върви.
      Хорк тръгна и си помисли, че Гадателя ще изчезне, ако се обърне. Обърна се и беше така. Край “каменните молители” се въртеше само непознатият. Хорк добре го огледа. Искаше да го запомни. Имаше нещо в този мъж – неприятно и отблъскващо... нещо като... Лисичи очи? “Дали очите му не са като на лисица?” – помисли Хорк и се обърна отново, но гората беше опустяла. Дори сврачи крясъци не се чуваха.
      “Трябва да се науча да изчезвам така. Щом един слепец го може, то аз трябва да го правя дори по-добре... А Велма сбърка. Гадателя наистина е сляп.”

 

      Погълнат от мислите си, Хорк не усети кога беше стигнал града. От винарната на Медоис се носеха викове и крясъци. Пастирите се бяха прибрали. Значи се свечеряваше.
      Хорк влезе в дома си. В предната стая Велма разказваше на детето някаква история на нейния странен език, а то се смееше на страшните гримаси, които тя правеше докато говори.
      Отново трябваше да ги напусне. Не знаеше кога ще се върне и дали ще се върне изобщо. Това беше бремето, което поема Пазителя заедно с поста – несигурност. Хорк се загледа в сина си. Хатон. Такова име му беше дала Велма. Не беше лошо, но хората нямаше да знаят какво означава. Имената имаха смисъл. С тях човекът се явяваше пред боговете. Името определяше живота. Сега в дома му растеше един малък Хатон, който трябваше да се бори за своето място... Труден е животът на един мъж, но неговият син ще оцелее. Беше сигурен.
      Хорк влезе в женското отделение и Велма го последва веднага. Слугинята взе детето и го заведе във вътрешната стая.
      Тази нощ Хорк искаше само ласките на Велма. Това беше единственото, което го топлеше в нощите и чуждите места.

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]