Мария Станкова

проза

Литературен клуб | „По следите на златното руно“ | страницата на авторката

 

 

Глава седма
Трудният път през планината

 

 

 

      Единственото, което Хорк не искаше, беше да останат в гората през нощта. Отдавна се бяха отдалечили с Медула на безопасно разстояние. Странната стълба към небето не се виждаше.
      На Хорк му трябваше кон.
      – Трябва ми кон – каза Хорк гласно.
      – Ще отидем при стадата... Коне имаме много, но няма единство. Баща ми...
      Медула млъкна и се свлече до едно дърво. От умора и напрежение тя се разплака. Беше се държала много смело, но това струваше и последните й сили.
      – Баща ми, Хорк, беше смел мъж. Живееше в мир със съседите и враговете му го уважаваха. Един ден отиде на лов и се върна. Косата му беше побеляла. Върна се сам. Всички останали били разкъсани от някакво странно същество. Дори близките им не искаха да отидат да приберат телата. Тази година... тежко време настана. Изчезваха хора от нивите. Стадата се разпръснаха. Хората се страхуваха. Появи се отнякъде тази жена... Тагарта. Дойде да говори с баща ми. Затвориха се в една от стаите и до тъмно нещо обсъждаха. После тя се настани на полето, направи своето ограждение и започна да строи своята стълба. Баща ми се затвори. Не говореше с никого. Говореха, че Тагарта и хората й събирали човешки кости и с тях издигали стълбата. Тази жена направи нещо с баща ми. Един ден той просто изчезна. Допитвах се до много гадатели. Всички казваха едно и също. Докато не се появи картата, спасение за нас няма. Тогава научих за теб. Знам, че си тръгнал за картата и че си я намерил. Искам тази карта, Хорк! Трябва да спася племето си...
      – Искам да ти кажа, Медула, че има стълба към небето... Не се бой от нея. Като пазител съм виждал много неща. Миналата година бях в земите на запад. Не съм намерил Картата. Трябваше да намеря едни плочи. На тях Великият бог Залмоксис е написал предписанията си...
      – Намери ли ги?
      – Намерих.
      – Но ние не пишем, Хорк!
      – Богът е писал за нас. Знаците не приличат на елинските и не са ми познати. Важното беше друго. Плочите...
      Хорк долови изпукване на съчки и спря разказа си. Вгледа се в сенките и очите му пробляснаха със зелена светлина.
      – Какво плочите, Хорк?
      Хорк сложи пръст на устните си и даде знак на Медула да мълчи.
      Съвсем скоро се чу протяжен вой. Пазителя пое въздух и продължи.
      – Плочите не можах да взема, Медула. За да стигна до тях, трябва да говоря с Тиризий. Но искам да ти кажа, че разбрах написаното. Има няколко начина да се върнем при звездите. Един от тях е смъртта, но има и стълба. Тя води до мястото, откъдето сме дошли. Странно място. Студено и влажно. Няма трева. А стълбата се строи от човешки кости. Само те могат да издържат на студа...
      – Не те разбирам, Хорк! Нима си на страната на Тагарта?
      – Не, но има такава стълба. Сам Залмоксис е написал как се строи. Странното е друго. Как Тагарта е научила подробностите... И ако искаш да ти помогна, дай ми кон и се прибери. Скоро ще сме съвсем близко до истината!
      – А баща ми?
      – Баща ти е направил своя избор, Медула. Всеки има право да избере. Или приемаш, каквото предлага земята, или поемаш към звездите по най-простия начин.
      – Той не е умрял!
      – Повярвай ми! Мъртъв е отдавна.
      – Не вярвам!
      – Това пък е твое право, Медула! Трябва да вървя! Ще ми дадеш ли кон?
      – А какво ни избива, Хорк?
      – Това и аз искам да знам.
      – Какво да правя с Тагарта?
      – Помагай й! Ще ти е много по-лесно.
      – Тя убива хората ми.
      – Сред работниците на Тагарта нямаше нито един от твоите хора.
      – Убива ги.
      – Не. На нея й трябват душите. Те държат костите и не позволяват да се разпада строежа. Разсъмва се. Ще ми дадеш ли кон?
      – Да. Върви след мен... А ти ще ми дадеш ли картата?
      – Виж, ако намеря картата, ще ти я дам. Наистина. Тя вече не е толкова нужна за нас, колкото мислехме. Но мисля, че елините са ме изпреварили... Не успяха да откраднат плочите на Залмоксис, но картата... Отивам при Теризий. Ще разбера дали вече дори не са достигнали до нея.
      – Да ги избием!
      – Е, няма да е лесно, но можем да ги проследим.
      – Идвам с теб!
      – Не, Медула! Остани и довършете започнатото. Нека тази стълба се издигне към небето.
      Земята връщаше цветовете си постепенно. Между клоните на дърветата се процеждаше сякаш капка по капка разсъмването.
      Хорк и Медула вървяха уверено и бързо.
      Някъде, съвсем близо, се чу пръхтене. Хорк изсвири с пръсти. Тихо изцвили кон. Лицето на Пазителя грейна.
      – Мисля, че ще се разделим тук, Медула.
      – Надявах се да останеш...
      Имам син. Ако не свърша бързо работата си, той ще започне да язди без да съм до него...

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]