Мария Станкова

проза

Литературен клуб | „По следите на златното руно“ | страницата на авторката

 

 

Глава девета
Земята на железните ръце

 

 

 

      Конят на Олаф беше уморен. Пристъпяше едва – едва и често се спъваше.
      Вцепенението на Ванда преминаваше и тя идваше на себе си, но трябваше да се отдалечат на безопасно място. Трябваше да се измъкнат от земите на Черния Конник.
      – Още малко – каза Олаф на коня си и го потупа по шията.
      – Този кон ще ни трябва много. Спри го. Знам едно място където можем да останем през целия ден.
      Гласът на Ванда така стресна Олаф, че той дръпна юздите с две ръце и животното се закова на мястото си.
      – Събуди ли се? – Олаф се наведе да погледне Ванда в лицето.
      – Събудих се, но не съм свикнала да вися по конете. Обикновено ги яздя.
      – Едва те качих...
      – Ами да. Можеше и да ме влачиш, завързана за коня. Всички от твоето племе са диваци!
      – Спасих ти живота – наистина се обиди Олаф.
      – Знам, но няма да ти благодаря, защото първо искаше да ме убиеш – Ванда се намести на седлото съвсем спокойно и взе юздите от ръцете на Олаф.
      – Аз!? Аз съм искал да те убия?! Ти си неблагодарна!
      – Да не се караме, защото ще ни чуят. Воините вече са съвсем близо – момичето придърпа юздата и конят сви в гората. – Слизай, Олаф от рода на Черния Конник.
      – Първо – не ми заповядвай! Второ, не подушвам никаква миризма и трето къде ще се скрием тук? Всичко се вижда.
      – Вижда се само външното. Гледай сега – Ванда скочи от коня и изчезна.
      Носът на Олаф се сбърчи, очите му щяха да изхвръкнат от изненада.
      – Хайде, идвай! Вече се чува тропот на копита!
      – Къде си? – прошепна Олаф, защото наистина усети, че по пътя се движат много коне.
      – Просто върви напред! – изсъска нетърпеливо Ванда от нищото.
      Олаф пристъпи и нищо. Направи още една крачка и пропадна. Не се удари дори. Ямата, в която се свлече беше пълна с изсъхнали миналогодишни листа и изгнили клони. Ванда се беше наместила удобно и гризеше някакъв корен. Подаде един и на Олаф.
      – Никога нямаше да се сетя, че има дупка. Мислех си, че си направила заклинание. Какво е това? Горчи – момчето изплю корена и се надигна.
      – Сядай веднага! Искаш да ни открият! – Ванда го дръпна силно за крака и го събори.
      – Конят остана. Ще го познаят.
      – И какво от това? Ще го познаят и ще решат, че сме го изоставили, защото е убит от умора. Никой няма да го пипне. И не говори непрекъснато! Изяж си корена! Той връща ума в главата и дава сили на краката.
      – Ти говориш непрекъснато. Защо ли се хванах да те спасявам!
      Двамата мълчаха сърдито, дъвчеха горчивия, твърд корен и не се поглеждаха. Тропотът на конете приближаваше. Войните от рода на Черния Конник също яздеха мълчаливо.
      Ездачите спряха на пътя рязко – бяха видели коня на Олаф. Видяха и състоянието му. Конят наистина изглеждаше зле, дори нямаше сили да пасе. Просто дремеше край пътя. Войните си казаха нещо полугласно и се разделиха на три. Скоро конският тропот се разнесе в далечината.
      – Сега е време да се погрижим за животното – каза Ванда.
      – Знам си работата – сопна й се Олаф и изпълзя от ямата.
      Огледа се внимателно. Все още не можеше да разбере, защо от пътя не се забелязваше, че земята пропада на това място. И защо сега съвсем ясно виждаше къде е дупката.
      Олаф разтри коня със суха трева и го покри с одеалото си.
      – Много е стар този кон. Не може да върви дълго – каза Ванда сърдито.
      – Стар е, но си е мой!
      – Дръж си го! Аз ще вървя пеша, докато намеря нещо подходящо – Ванда тръсна глава и тръгна през гората.
      – Защо се караме непрекъснато? Спасих ти живота, цялото ми племе ме търси като предател, няма да мога да се върна вече при рода си, а те разчитат на мен. Само аз, може би, щях да разчета знаците по висящата плоча. Аз трябваше да открия Златната карта... Какво направих!
      – Знам, Олаф, просто много съм уплашена. Никога не съм се отделяла от свободните хора. Те също разчитат на мен. Само аз мога да отворя Небесните Врати.
      – Ти знаеш за Небесните Врати?
      – Родът на Свободните хора знае много от тайните на земята. Ние оцеляваме, защото знаем как да живеем без да воюваме. Това скривалище например, и още много други по пътя са правени от свободни хора! – с гордост каза Ванда. – Ние ги умеем тези работи. Виждаш ли как е натрупана пръстта тук? Като погледнеш, виждаш хълм, а всъщност е дълбока дупка в земята.
      – Измама.
      – Разбира се, че е измама. Лъже се окото. Ние с това се прехранваме.
      – Ами онези кожени топки, дето ги въртеше във въздуха и после горяха? И те ли са измама?
      – Измама и много ловкост. Бързина трябва. Внимание. Трябва да си по-бърз от премигване на клепачите.
      – Свободните хора не са воини – установи доволен Олаф – За това толкова лесно ви заловиха. Вие владеете само измамата.
      Зелма мълча дълго.
      – Така е, Олаф от рода на Черния Конник. Ние не сме войни. Ние не искаме да проливаме кръвта си, за да ядем. Има и други начини. Умът е по-бърз от ръцете. И по-силен. Така казваше Водачката. Тя е последната останала от глинените хора.
      – Залзиус е последният останал от глинените хора.
      – Водачката!
      – Залзиус!
      – Няма значение, Олаф. Сега сме сами и трябва да останем живи. Трябва ни вода.
      – Конят ми ще ни заведе при водата.
      – И аз мога. Не е нужно да си кон, за да намериш вода.
      Олаф млъкна. Реши, че няма смисъл да се карат.
      Ванда вървеше уверено през гората. Изведнъж спря, опипа земята пред себе и пристъпи към няколко дървета, които растяха отделно от другите. Разрови листата и доволна се изправи. Конят на Олаф вече пиеше вода от изворчето.
      – Така се прави. Като се напие човек, отново заравя извора. Тези води обичат да са на тъмно. Те излизат от земята и пак се крият в нея – не спираше да обяснява Ванда.
      – Добре, добре – Олаф дори не я изслуша докрай. Пи и напълни кожения мях, който винаги висеше на седлото на коня.
      Конят трябваше да си почине. Олаф също имаше нужда от сън. Носът му се раздвижи във всички посоки, вдъхна от горските мириси и откри посоката. На север имаше закътано място и пещера. Олаф поведе коня в тази посока. Ванда вървеше последна и оглеждаше стеблата на дърветата.
      – Вървим на север – каза момичето.
      – Да. На север има пещера. Можем да запалим огън – Олаф вече си мислеше как ще убие катерица и ще ядат. Беше гладен.
      – На север е опасно – в гласа на Ванда се долавяше колебание.
      – Не се страхувай! Аз съм добър войн.
      Ванда изоставаше все повече. Опипваше кората на всяко дърво, покрай което минаваха, а това отнемаше време. Когато не получи отговор, Олаф се обърна да я погледне и спря. Ванда долепяше ръце до дърветата и доближаваше ухо до стволовете.
      – Какво правиш? Чакаш да ти кажат нещо? – Олаф не знаеше дали това е някаква игра или е сериозно.
      – Знаеш ли къде сме? – тихо попита Ванда.
      – В гората – Олаф също започна да шепне.
      – В чия гора? – гласът на момичето потрепваше от вълнение.
      – Нямам представа – отговори Олаф уплашено.
      Ванда обиколи още няколко стари дървета и се отпусна. Огледа гората за последен път и решително тръгна след Олаф.
      – Може да съм се объркала – каза тя и затананика някаква мелодия.
      Двамата продължиха, а изгнилите листа попиваха шума от стъпките им. Миришеше на гъби и нещо сладникаво. Няколко жълъда се отрониха от клоните на изкорубен дъб и паднаха на земята. Стеблото на дървото беше обвито с мъх. Сред него проблеснаха две зелени очи и внимателно започнаха да следят Олаф и Ванда. Конят изцвили тревожно. От стеблото на дъба напъпи пъпка и се източи в тънък, черен клон с много разклонения. Протегна се и пречупи няколко съчки. Пукотът им отекна в цялата гора.
      Олаф и Ванда се ослушаха, но нищо повече не смути тишината.

 

      Дърветата започнаха да оредяват. Подухна вятър и донесе нови мириси. На север се виждаха оголени и заострени като зъби на звяр скали. Олаф ги посочи с пръст и тъкмо да започне да обяснява как се открива пещера в такава местност, Ванда притисна устата му с ръка. Лицето й беше побеляло.
      Стояха на поляна. Олаф беше сигурен, че когато я пресичаха, на нея нямаше нищо освен няколко храста. Сега зад гърба им се извисяваше огромен дъб.
      Олаф отвори широко очи и пое дълбоко дъх. Преди да произнесе звук, Ванда го дръпна, хвана коня за юздите и се затича. Момчето я последва без да се замисли. Носът му усещаше някаква неясна заплаха.
      Спряха да тичат едва в подножието на скалите.
      – Не се обръщай назад! – почти изкрещя Ванда.
      Олаф замръзна на мястото си. Момичето върза коня за едно дърво и се скри в пещерата, която зееше като беззъба уста. Олаф също бързо се шмугна след Ванда.
      – Не пали огън! – прошепна тя.
      – Защо шепнем? – шепнешком попита Олаф.
      – Ние сме в земите на триликата Сулис – без да поеме дъх каза Ванда.
      – Не я знам.
      Олаф се изправи успокоено. Само дракон или магьосник можеше да го изплаши. Една Сулис не беше заплаха.
      – Ще запаля огън. Ще убия заек или катерица. Ще ядем и утре продължаваме – Дългоносия говореше уверено и силно.
      – Няма да мърдаш от пещерата! Ще ти изсмуче очите, ще ти вземе душата, ще изпие кръвта от тялото ти! Виждала съм жертви на Триликата! Приличат на изсъхнали мехове.
      Олаф седна на един камък и се разсмя.
      – Момичетата са много страхливи. Винаги си измислят страхотии. В моя род жените разказват страшни приказки в тъмното.
      – Глупак си Олаф! – Ванда беше ядосана наистина – Излизай щом си толкова смел! Няма да ти помагам! Това е Сулис! Дори Водачката не минаваше през нейната земя!
      – Коя е тази трилика Сулис? – полюбопитства Олаф.
      – Господарката на дървото.
      Олаф се отказа да пита повече. Името му прозвуча достатъчно страшно и реши да не научава истината.

 

      Пред входа на пещерата поникваха храсти. От малки стръкове, те се увиваха един в друг, преплитаха клони, разлистваха се и преди да се стъмни пещерата беше оградена с плътна, зелена стена.
      На поляната с вековния дъб Залзиус нервно сновеше напред-назад. Гробаря удряше с юмрук по ствола на дървото.
      – Сулис! Стара вещице! Излизай веднага! – изкрещя Залзиус и ритна огромния мъж – Спри да удряш, глупако!
      – Чувал съм, че старата обича месо, господарю – изломоти Гробаря и блъсна дървото още веднъж.
      – Всички обичат месо – Залзиус не обърна внимание на думите му.
      – Ама тя го обичала печено – продължаваше да настоява воинът.
      Залзиус спря нервното си сноване и се загледа с интерес в огромния мъж.
      – Нарича се жертвоприношение.
      – Ми, може. Отде да знам.
      – Донеси месо!
      – Ми, нямаме.
      – Веднага!
      – Ми добре.
      Гробаря се затътри към гората като си мърмореше нещо и ръмжеше като сърдита мечка.
      Залзиус се огледа и извади от дрехата си малка глинена съдинка с тясно гърло. То беше запечатано с тапа от сухи треви. Жълтоокият отпуши съда и капна няколко капки в корените на дъба.
      Миг по-късно нещата на полянката се промениха. Тревата промени цвета си. Стана синя. Кората на вековното дърво се раздвижи. Между браздите се образуваха човешки черти. Някакво лице сякаш надничаше от дървото и се скриваше обратно в него. Две зелени очи отвориха клепачи от дървесна кора и се впиха в Залзиус.
      Дъбът се обви в мъх и плесени. Замириса на гнила шума, нещо сладникаво и омайно. От кората на дървото се отдели фигурата на Сулис.
      Едва ли някой е виждал подобно нещо. Тя беше като изсъхнал клон. Тялото й беше покрито с кора, а вместо дрехи я обвиваха дебели мъхове. Кожата й беше кафяво – зеленикава. Пръстите – като изсъхнали клонки. Гласът беше най-странното у триликата.

 

      – Не съм те виждала по тези места Залзиус – сякаш вятър се шмугна между листата на дърветата. Така звучеше жената-дух.
      – И аз не съм те виждал, стара вещице – излая в отговор Залзиус, защото наистина се впечатли от появата й.
      – Каквото и да искаш от мен, ще трябва да ми платиш.
      – Не съм дошъл да се пазаря. Искам момчето Олаф... Искам го мъртво!
      – Че аз защо съм ти? Убий си го сам!
      Сулис се отдели от дървото и се протегна. Изпука като сноп сухи съчки и се разсмя.
      – Не можеш да го убиеш, защото няма кой да ти донесе Картата, нали? Дай ми зелената отвара! – гласът на старата вещица сякаш беше напоен от дъжд.
      – Ще имаш цяло буре от зелената отвара. Само ми дай момчето. Знам, че е тук.
      Сулис отпи глътка от шишенцето и кората по тялото й започна да се изглажда. По лицето й напъпиха листенца и цветове. В косите й разцъфтяха някакви увиващи се цветя. Ако продължаваше да пие, можеше да се превърне в красавица. Залзиус взе шишето от ръцете й.
      – Момчето ми трябва.
      – Не е минавал през моята гора. Ако беше минал, вече щеше да е мъртъв. Не съм яла от три седмици, Залзиус.
      – Ще ти дам месо.
      – Месо всеки има. Искам хора!
      – Ще имаш хора, Сулис! Гробарю! Гробарю!
      – Предлагаш ми мърша! Не искам твоя гробар! Ако намеря момчето, ще ти го запазя. Върви си сега, Залзиус! Върви си!
      Сулис се беше прилепила към дървото и бавно се сливаше с него. Чертите й се изгубиха сред начупената кора. Наричаха я трилика, защото можеше да се променя. Непрекъснато... Само зелените очи останаха да светят.
      Някак много бързо се стъмни. Подухна вятър. Миг по-късно, вятърът извиваше клоните на дърветата, брулеше листата, мачкаше тревите и пришпорваше конете на Залзиус и останалите от рода на Черния Конник.

 

      В пещерата Олаф спеше свит на кълбо, а Ванда зъзнеше от страх или от студ и тя самата не знаеше.

 

 

 

предишна глава | следваща глава

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]