Атанаска Методиева

критика, история на литературата

Литературен клуб | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Творческият портрет на Анна Баркова в полето на лагера и авангарда

 

 

Атанаска Методиева

 

 

         Анна Баркова започва да публикува още в първите години след Октомврийската революция в Русия и завършва живота си през 1976 година. В „Енциклопедия на руската литература през ХХ век” (Казак 1996) на Волфганк Казак е визирана като представител на руското лагерно поколение – сред имена като Валентин Соколов, Варлам Шаламов, Александър Солженицин, Николай Литвин, Юри Домбровски, Евгения Гинзбург, Олга Адамова-Слиозберг. При работата върху този текст използвах руското избрано издание на Ивановския Държавен университет от 1992 година „Избранное из Гулаковского архива” – една от първите официални книги на Баркова, излезли на пазара след промените в Русия. Надявам се настоящият творчески портрет да провокира някои от заклетите, както и младите ни преводачи на руска литература и Анна Баркова да бъде една от добре и достатъчно превежданите руски писателки на ХХ век в България.

 

         ***

 

         От една страна, мястото й в канона на руската литература на ХХ век трябва да бъде съобразено с факта, че тя повече от 20 години прекарва в зоната на ГУЛАГ, от друга, около Баркова се нареждат обстоятелства, които я отдалечават от поетиката на лагерното поколение. Александър Солженицин издига „паметник неръкотворен” на милионите невинно загинали от ръцете на идеологизирани фанатици и палачи на ниски чела.” (Солженицин 2008: 11). Баркова посвещава поезията и прозата си на московската немилост, в която изпада цялото поколение творци, оставено без правото да публикува, развенчавайки култа към богочовеците на властта, възприети като врагове на обществото, поколение, което завършва живота си в комунални квартири и „спецпсих” болници. Поетическият стил формира от лагерния им опит. Литературата предава идеологическа информация, но и естетически модел от усложненото социално обвързване – носители са на художествена ангажираност, произведенията запознават читателя със социални, икономически и политически ситуации на времето (Реис 2004). Първата издадена стихосбирка на Баркова е още преди ареста й, за разлика от съвременничката Евгения Гинзбург, която не може да публикува в родината си и чиято първа публикация е в Милано - издателство «Мандадори», 1967 год. Лагерните ужаси, които описва Евгения Гинзбург в „Крутой маршрут” в товрчеството на Баркова не се превръщат в екзистенциална тема. Това е основната тематична разлика, която отдалечава поетесата от лагерната поетика и я прибрилажава по-скоро до авангарда от началото на века. Посланията й надминават проблемите на лагерния бит и се съсредоточават върху историческия човек.
         Обществената позиция, която Анна заема като секретар на Луначарски не провокира симпатии към властта и терора на идеологията, напротив – години преди първия си арест предусеща, че Революцията няма да оправдае очакванията на интелигенцията – израз на това дава в единствения си сборник и пиеса (които са излезли от печат) „Женщина” (1922) и „Настасья Костер” (1933), както и в по-късната си повест 1954 г. – „Как делаетскя Луна”, която принадлежи към жанра на литературния мемуар, свидетелство за политическия живот в Кремъл.
         Въпреки дръзкия литературен език на Баркова именно А. Луначарски предприема инициатива стихосбирката да бъде издадена, с предговор, който той пише, давайки изключителни надежди на младата поетеса, с желанието да се присъедини към поколението на пролеткултовците. Кореспонденцията на поетесата с Наркома по просвещението е достъпна на широк кръг читатели, благодарение на Институт мировой литературы имени А. М. Горького, обработена по повод 50 години от свъртта на литературния критик. Кореспонденцията е ценна, защото предлага непознат модел на взаимоотношенията между Баркова и Луначарски. В писмата отношението на Наркома към поетесата е ласкателно, единствената му препоръка е насочена към това Баркова да придобие поетическо самочувствие и да оцени написаните до момента стихове. Луначарски признава, че възприема Баркова не само като силна поетеса, дори я сравнява с поетическото майсторство на Ана Ахматова. Лагерната участ на поетесата е предзададена: „Вы – человек очень сильный, по моему, с превосходной внутренней закваской. Всюду, где проявляется непосредственно Ваша натура, она очаровательна своей стихийностью, дерзостью.” (Известия Академии Наук СССР).
         С какво всъщност Баркова е оригинална спрямо поетическия контекст на века? Още преди тя да се появи в периодиката жените творци рязко, скандално и дръзко изработват „модела жена” (Кирова 2009) в канона на поетическия век, давайки начало и на самите течения. Интересна е поетическата близост на Баркова с творец като Елена Гуро, макар че умира твърде рано - през 1913. Макар „търпелива, любяща всички и всичко, спояваща с присъствието си разнородните таланти на събратята си футуристи” (Панайотова 2010: 216) двайсетина години преди името на Анна Баркова да се появи на литературната сцена Елена Гуро разпространява първата си книга „Латерна” по затвори и болници, защото е насочена към хора, чиято чувствена сфера е грубо и насилствено оголена от съдбата и хората (Бирюков 2006: 95). Основното сходство в поетическата съдба между двете се крие в литературноисторическия факт , че след 20 – те години книгите на Гуро не се печатат, а името й чак до 80-те е известно на тесен кръг ценители. Елена Гуро пише естетически фрагменти, много различни от утилитарната поетика на Леф, не страни от звукоподражанието, от психологизацията, съвместява женски имена и странни звуци, техники, които Баркова използва в стиховете си от 1931: „Б-б-бу-бу-бу./ Я уже давно в бреду,/ И все еще /чего-то жду/ У-у-у!” (Баркова 1992). Чрез техниката на звукоподражанието се отказва от „литературата на факта” (Брик 1927), без желание да разформирова себе си и да отговори на нуждите на Революцията. Литературният език на Баркова не излиза извън естетическото, преживява пространството като действително, изобразява епохата чувствено, не я описва с подражателни опити за прозаизация на стиха. Един от мотивите, които се срещат в творчеството на двете поетеси е традицията на народното християнство, която следват и в лириката, и прозата си. Обръщат се към посланията на Новия завет, с прекълкуване на Евангелието от гледна точка на някои апокрифни влияния (Панайотова 2010: 217). Ако за Гуро Христос е сред хората, то Баркова възприема страданието на тълпата като изкупител на човешката вина: „Погибали мы за явный вздор.” (Баркова 1992: 32). Не можем категорично да разпознаем поетесите в естетиката на футуризма или експресионизма. Поетиката им е на границата на старото и новото изкуство – на 10-те – 20-те години, когато под класически авангард се разбира съвкупността от разнородни художествени направления и школи, зародени в лоното на класическия модернизъм и манифестиращи бунтарската си съпротива (Панайотова 2010: 15). Женската традиция влияе и на мъжката, често я формира. Две години след стихотворението на Баркова – през 1930 г. Георгий Иванов пише „Хорошо, что нет Царя” с усещането за вихъра на епохата, за човека, останал без опори. Поетесата предрича със стиха „Нет ни бога, ни черта отныне...Мертвым смехом библейских времен” (Баркова 1992: 27) посланието, което „човека-атом” ще реализира като „световен рекорд по самота”. Хипотетичните библейски времена от стихотворението на Баркова кореспондират с огрубения мотив за изгубената надежда и любов („Песен на песните”) от „Распад атома” на Иванов (Панайотова 1995: 9).
         Малко след излизането на първата поетическа книга на Баркова през 1923 г. се появява литературният конструктивизъм и ЛЕФ (ляв фронт на изкуството). Творците конструктивисти Алексей Чичерин, Константин Зелински, Иля Селнивски, Б. Агапов, Вера Ибнер, Едуард Багрицки имат сходни интереси с Леф – чрез творчеството си уловят духа на съвремието и да правят творчеството действено и функционално в изменените соицални условия (Панайотова 2010: 102). Анна Баркова лишава творчеството от утилитарни цели и социални поръчкаи „Класс – нас, „Советы” – без просвета - / Сама собой чертит рука. / И трудно, например, поэтам / Избегнуть: кулака – ЦК.” (Баркова 1992: 29). В „Рифмы” в тесния смисъл на думата анагард метафориката на Баркова е още по-рязка, на преден план е изведен стремежът към коренното разчупване на обикновената художествена практика на социалистическата литература: „Печален, идеален, спален - / Мусолил всяк до/ тошноты./ Тепер мы звучной рифмой/ Сталин/ Зажмем критические рты. (Баркова 1992:11) (Печален, идеален, спален - /Наплюнчил всеки до отвращение./ Сега ние звучно римуваме/ Сталин / Докато държим критичните си усти.).
         В контрастна борба между Доброто и Злото – даваща рефлекс в непрекъснатата смяна на двете начала в социалните условия на Държавата, Баркова реализира Пророчеството на ХХ лагерен век пряко чрез някои от мотивите си: „Об опасной гибельной свободе...Расстреляют нас, контрабандистов.” (Баркова 1992: 23) (За опасността на гибелната свобода...Разстрелват нас, контрабандистите. В стиховете от 1923 година назовава имена на големи държавни фигури като носители на безкористен интерес – „Ленин и Эйнштейн” и изобщо не изпитва страх от влиянието на предчустваната лагерната събда (Баркова 1992: 25). Напротив – предизвиква я. Две години по-рано в литературна анкета заявява, че най-добрата творческа обстановка е атмосферата на каторга. Разбира се, Анна Баркова никога не осмисля себе си като невинна жертва на системата – съзнава своите послания и силата, с която ще заеме място в лагерното поколение творци. Както твърди Елена Михайлик в своята статия „В контексте литературы и истории” авторите от лагерното поколение предвиждат, пишейки творбите си, че голяма част от читателите ще възприемат тяхното творчество като литературно свидетелство и източник на знания. И всичко това влияе на художествения смисъл на произведението. Прави го по-диалогично. Лагерното поколение уважава читателя си. В „Женщина” Баркова осмисля целия ХХ век като престъпен спрямо човечеството (както заради идеологията, така и заради технизацията и циментовия век), скоро разбира, че е попаднала в опасно русло на живота – извън художествената условност на тетрадката и през 1954 ще го изрази в неповторимата си поема „Первая и вторая. Поэма о двух арестантках”, в която разкрива типажите в женската каторга и силата на женското приятелство, изразено с похвата на огрубения език и фрагментарността на стиха, късите и незавършени изречения.
         Поетесата да се настройва негативно към властта още при пристигането й в Москва през 1921 година: „Вот я иду от Ярославского вокзала до Мясницкой. Грохот трамвая, сиротливост. Одиночество и страх...Дом с вывеской МПК – старый, кажется, ампирный – порождает особую тоску и ощущение безвыходности, бюрократической силы и равнодушия нового государства.” (Баркова 1992: 8) (Ето аз идвам от Ярославската гара до Мяскинцка. Тътнежът на трамвая, самотност. Самота и страх. Дом с надпис МПК – стар, да кажем – ампирен, поражда особена тъга и чувство на безнадеждно излизане, с бюрократична сила и равнодушие на новата държава.). Своята преданост към века на авангарда изрязява в отказа да се нареди в социалистическата поезия, както в поетически смисъл, така и като лично отношение, което демонстрира в поведението си на различни административни събрания: „С ВАППом правоверным не дружу” (Баркова 1992: 9). Баркова се отрича от патоса на Революцията, предчувства предстоящата гулаковска съдба: „Уходят люди без вопросов.” (Баркова 1992: 33). С поетическо дръзновение посвещава стихотворението „Рифмы” на Сталин, през 1931 година. Три години след това е първият арест на поетесата. При ареста й са намерени ръкописи, за които в деня на следствието са й зададени множество въпроси. В своите показания Баркова сама определя намерените стихотворения като контрареволюционни. С ирония се отнася към живота в кремълската квартира на Луначарски. Звуците на чуждите, плебейски гласове, особената тъга и усещане за бездиханност често прераства в окончателно разочарование от Октомврийската революция, отправено към държавните деятели: „Мой неразумный брат,/ Сегодня вожд любимый ты,/ А завтра ренегат. (Баркова 1992: 32). (Мой неразумен брат, / Днес вожд любими ти,/ А утре ренегат.).
         И след социалната слабост, в която изпада след първата реабилитация не става вярна на социалистическия реализъм. Целият й период на престой в Калуг, както показват материалите от второто следствено дело, е време на непрекъснато четене на художествена и историческа литература, западна и руска класика, литературни списания, мемуари, бюлетини на Московската епархия, материали за преминалия в това време Нюрнбергски процес. В това време замисля исторически роман в макиавеловски дух, но поредният арест спира идеята за голямата форма на романа.
         В поетическото си битие разработва „свободен от конфликти модел на обществото, със своите парадокси, напрежения и амбивалентности изцяло откъсва реципиента от ледената скованост на лагерната действителност и въвлича в автономността на поетическото битие (Игълтън 2006: 66): „Я только очень хитра,/ Когда умоляю: спаси! (Баркова 1992: 25) (Аз съм само много хитра,/ Когато се моля: спасете ме.). Провижда, че мъжките изречения не са подходящи за женска употреба: „Я родилась слишком гибкой,/ Глаза мои солнцем выжжены./ Пантерой /назвать – ошибка,/ Но тигрицей – с глазами рыжими. (Баркова 1992:24). Аз се родиж прекалено гъвкав,/Очите ми изгарят от слънцето,/Да ми кажете /пантера – грешка,/ Но тигрица – с червеникави очи.). Смелостта на адрогинното писане предава хармонията на мъжкото и женското начало - едновременно и без затруднение създава традиция без подражание. Показателно в това отношение е стихотворението „Смотрим взглядом недвижным и мертвым” от 1928 г., с което перифразира истината, че не „всички книги, написани в емиграция, са се превърнали в прах” (Панайотова 1995:5). Лагерните ръкописи на Баркова не остават в забвението на чекмеджето, благодарение на нейните приятели Л. М. Садиг и З. Г. Степанщев, които през 1976 година правят Московски архив на поетесата.
         Проблематичен е въпросът за състоянието на канона на женската преводна руска литература в България и как Анна Баркова се вписва в него (второто ще е повече задача за вписване в канона). Ще стане ли интересна Баркова на българския преводач?
         Първите преводи на женски руски автори се появяват спорадично в периодиката – „Вестник за жената” (1922 г. стихотворения на М. Цветаева с преводач Е. Багряна), „Пулс” (1966 „Опит за ревност” от Л. Прангов и Григор Ленков). Още преди Първата световна война част от творчеството на Ахматова става достъпно за българския читател, благодарение на преводите в списание „Вестник за жената” и литературния очерк, който К. Константинов й посвещава (1922, бр. 51). През 1922 г. излиза и първата стихосбирка на Ахматова „Броеници” в превод на С. Караиванов. Въпреки несъвършеността си книгата засилва преводния процес не само като явление в периодиката, но и в самостоятелни издания в българските издателства и печатници – „Библиотека юноши; „Земеделско знаме”; „Редакция „Мозайка от знаменити съвременни романи” – основана от София Д. Юрукова; „Издателство Любен Велчев – София”; „Редакция „Звездица”; „Посредник”; „Ив. Коюмджиев, 1940 (София : Доверие)”; „Т. Ф. Чипев, (1934) и т.н.
         Изброихме всичките тези издателско-библиографски данни, защото те поддържат преводната женска литература до Втората световна война, печатат и издават заглавия от Лидия Чарска („По неволя апаш” 1924), Вера Крижановска („Когато любовта заговори” 1934), Екатерина Сисоева („Повест из древния римски и гръцки живот” 1923), Олга Рунова („Човекът от Луната” 1940), Лидия Сейфулина („Виринея” 1930 и „Ана Николаевна” 1940). През 30-те години спира печатенето на стихове на Ахматова в българската периодика. Често критиката обяснява това явление с факта, че литературното присъствие на поетесата „заглъхва в руската литература” (Метева 2001: 265). Въпреки политическите промени в страната ни – Ахматова продължава да се превеждана от родните преводачи, а през 1974 излиза „Ана Ахматова. Избрана лирика” с преводач Иван Николов. Цялостно издание на български език на Баркова във фонда на НБКМ няма. Бих се радвала на контра статия отговор, която да ме зарадва. Но не го очаквам.
         В есето си „Собствена стая” Вирджиния Улф много точно поставя въпроса за „липсващата женска традиция” (Личева 2005:498), който е от особена важност, защото поставянето му акцентира върху симетрията на писането – в нашия случай разликата с британското мислене е не във въпроса защо жените пишат толкова малко, а защо литературните изследователи с добрите си, амбициозни често, изследвания не ги причисляват към литературноисторическия канон. От друга страна, издателската серия в социален план представлява синтез (компромис) между интересите на създателя (автора) и издателя – след което спонтанно се появавя читателят и събирателят (на малотиражни издания, машинописи, даже ръкописи) (Дубин 2001:51). Не е без значение фигурата на издателя, защото той придава на авторския оригинал качество и мярка в обществото и предоставя текста на обществените, интелектуални групи (литературни критици и рецензенти). Отклонението ни позволява да завършим с надежда – в цялата тази издателска верига и средства (тираж, цена, образ на книгите) трябва да се появи значимият трети – една фигура, която е на границата – в полето на експертната група, там трябва да се съобрази с редиците на литературния канон, без да го оспори категорично, а само с основания, а извън нея – там в качеството на вече преживяното минало - да осмисли неслучените присъствия с прочита си, дори с коментара си.
         Анна Баркова е „скрито” литературно предизвикателство, което, надявам се, ще изкуши повече читатели. Самата тя като автор „охотник” не е безразлична към посланието, което вече е отправила в бъдещето, подлежащо на изследване от същите „авторитети”: „В поученье людям и себе,/ Написать десятки дисертаций/ О моей заглохнувшей судьбе. (Баркова 1992: 45) (В наставление на хората и себе си,/ Пишат се десетки дисертации/ За моята заглъхнала съдба.). Въпреки силните си послания отсъства от канона на преводната руската литература в България (говоря за преводи след 1992, защото тогава са направени архиви на поетесата в Русия), а пък съвременното ни литературознание рядко се изкушава от посланията й – в този ред на мисли не визирам само отсъствието на метатекстове в специализираната периодика, но и липсата им в програмите на специализираните русистични конференции. Ситуацията в Русия не е по-различна, мястото на Анна Баркова в канона е проблематично. В статията „Фанатик скептицизма” («Новый Мир» 1994, №8) Алена Злобина умело търси оправдание за твърде неизвестното име на Анна Баркова сред редицата известни творци от Сребърния век: „Увы, сколь многое зависит от таких ничтожных причин, как, например, нерасторопность издателей: если бы ее книги появились на заре туманной гласности, их наверное встретила бы слава, тем более громкая, что прозорливость писательницы кажется иногда сродни прозрению.” (Злобина 1994).

 

         Оказа се, че проблемните зони, върху които се съсредоточихме, са няколко. Именно литературните изследователи като лице и духовен стимул на обществото подбират текстовете, които са достойни и ценни да влязат в канона на литературата (Компаньон). Често този отговорен избор не е право на читателя (защото той се дистанцира в самодостатъчния процес на четенето, освен в редките случаи на участието му в публични дискусии и изяви), а е решение на авторитетите – професори, издатели, но главно на преводачите, които правят книгата достъпна и ценна за родния книжен пазар.

 

 

 

 

 

Литература:

 

 

Баркова 1992: Баркова, Анна. Избранное из Гулаковского архива. Иваново, 1992.

 

Бирюков 2006: Бирюков, Сергей. Авангард – модули и векторы., М. 2006. С., 1993

 

Брик 1927: Брик, О. Ближе к факту // Новый леф, 1927, № 2. Също и в: Советская литература http://www.ruthenia.ru/sovlit/jour (15.08.2012)

 

Дубин 2001: Дубин, Борис. Слово-письмо-литература. Новое литературное обозрение, Москва, 2001.

 

Злобина 1994: Злобина, Алена. Фанатик скептицизма. // Новый Мир, 1994, №8. (09. 08. 2012).

 

Игълтън 2006: Игълтън, Тери. Увод в литературната теория. АГАТА-А, София, 2006.

 

Известия Академии Наук СССР 1959: Неизвестные письма А. В. Луначарского, 1959, том ХVІІІ, , (16.08.2012).

 

Казак 1996: Казак, Волфганг, Енциклопедия на руската литература през ХХ век. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 1996.

 

Кирова 2009: Кирова, Милена, Жените и канонът: мярката, която не е една. Електронно списание LiterNet, 29.07.2009, № 7 (116) (15.08.2012)

 

Компаньон 2001: Компаньон, Антуан. Демон теории. Литература и здравый смысл. (09. 08. 2012).

 

Личева 2005: Личева, Амелия. Феминизъм. // Теория на литературата. София, 2005.

 

Метева 2001: Метева, Евдокия. А. А. Ахматова. // Преводна рецепция на европейските литератури в България (т.2). Академично издателство „Проф. Марин дринов”, София, 2001.

 

Панайотова 1995: Панайотова, Магдалена. Между играта и откровението / Прозата на Георгий Иванов. Издателство Светра, 1995.

 

Панайотова 2010: Панайотова, Магдалена, Руският поетически авангард през ХХ век: теория и практика. Благоевград, 2010.

 

Реис 2004: Реис, Карлос, Идеология и литературна репрезентация. Електронно издателство LiterNet, 30.11.2004, , (17.08.2012).

 

Солженицин 2008: Солженицин, Александър, Дясната китка. Издателска къща „Христо Ботев, София, 2008.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. август 2012 г.

г1998-2017 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]