Миглена Николчина

поезия, литературознание

Литературен клуб - 20 години! | литературна критика | страницата на автора

 

Изкуството те изяжда както богомолката – партньора си

 

Разговор на Едвин Сугарев с Миглена Николчина

 

 

      Щастлив или тъжен се чувства един поет, издал своето „избрано“? И като финален акорд ли звучи то, или като стъпало, от което се продължава нататък – може би в посоката на включените тук нови цикли, които могат да се окажат скелети за бъдещи стихосбирки?

 

Миглена Николчина. Снимка: Цочо Бояджиев.

      Това не е избрано, а книга в процес. От най-ранните ми кумири в поезията дълбока следа са ми оставили две концепции за правене на поетическа книга. От една страна, Уитман, който – така си спомням да се казваше в предговора към българското издание от онези времена – цял живот дописва „Стръкчета трева” като една-единствена книга. От друга страна, българското издание на Лорка, в което различните му книги – „Цигански романси”, „Канте хондо” и пр. – са представени като различаващи се тематично и стилистично раздели, които все пак са отломъци от ясно доловимо цяло.
      До този момент предишните ми книги не задаваха бъдещото цяло. С прибавянето на „Лирически абекти”, „Отсамни елегии” и финалното стихотворение „Звездите на Тоскана”, което е първото от още неоформен цикъл, това цяло, поне за мене, е вече зададено, макар и далече от завършване.
      При това добавянето винаги налага преструктуриране на предходните части. Предстои ми, например, да обособя мелическите преработки на изгубения амазонски епос, като добавя нови към вече публикуваните и „разсекретя” някои включени в „Градът на амазонките” работи, които за момента се представят за нещо друго.
      Не вярвам в простото събиране или избиране на стихове. Имам работи в рими, които не съм включила, а и повечето въобще не съм показвала, защото не са се още „сговорили”.

 

      На премиерата на „Градът на амазонките” ти спомена, че при опитите да изразиш своето конкретно „аз” в поетична форма са се раждали само скучни стихове – а интересните са се появявали тогава, когато са изразявали други, чужди идентичности. Доколко е важно за един поет да бъде чувствителен към другия, да се вживее в неговата роля, или може би да бъде множествен, да разпилее и да забрави изцяло себе си? За „азът е някой друг” ли става дума – или за духа, който налага маски и играе различни роли в една драма, режисирана от самия него?

 

      Да, могат да се нарекат маски – чрез тях мога да пиша, иначе – не. Сега мога да ти кажа по-точно защо не публикувам „римите” (както си ги наричам) – не знам още кой точно ги пише. Ето ти един пример:

 

    СТИХИИ

     

    Да имах крепката душа на саламандър
    спокойно бих вървяла през света.
    Бих крачила сред пламъци-дървета
    като през най-прохладната градина,
    където бликат сини водоскоци,
    и като ручей бих подсвирквала с уста.

     

    Да бях на въздуха дете, да имах
    и аз късмет да се разлистя
    с дъха на елф сред тичинки родена,
    спокойно щях по пладне да трептя
    с ветреца през треви раззеленени
    и нямаше да ме докосва нищо.

     

    И във водата същества живеят, зная,
    че с глас на птица тя ромоли под върбите.
    Край тях се свеждам и душа пенлива искам –
    от бързей в бързей да прелитам.
    Но кой под корените стене, кой сънува,
    кой мирис тъй дълбок, упойващ има?

     

    О, винаги земята кръв бълнува.

 

      Някои неща в това стихотворение повтарят характерното за амазонския епос движение към кръвта, пръстта, страстно-страдащото, сънуването, може би подземното и смъртта. Но образността е средновековна и има сложновато преплетени рими, които не са иронични, за разлика от спорадичното римуване в „Градът на амазонките” (ще кажа в своя защита, че в българския фолклор римите по принцип целят комичен ефект: „Кацнал бръмбар на трънка, па започнал да дрънка”). Та не знам кой е този, дето жали по крепката душа на саламандър, въобще по съществата, които са си на мястото в стихиите – чакам да ми се обади. Но не съм „аз”. Накратко казано, макар и да става дума за стихове, пиша като романистка, през фикционални персони. Доколкото имам съкровена дълбочина, тя ми се явява непроницаема, като черна кутия, неразбиваем диамант. Тя отказва да пише, съпротивлява се на езика. Така, парадоксално, „неизповедните” форми на критиката и теорията ги усещам като по-„мои”. А всекидневното ми аз е наистина скучно (не когато седя с приятелите си на маса, надявам се, но със сигурност, когато се опитвам да пиша стихове от негово име) - то е патерицата, чрез която се справям битово.

 

      „И нека словото дълбоко не виним/ ако с подреждане душите ни изяжда” – казваш ти в „Скръб по Далчев/Хьолдерлин”; твоята дефиниция за Хьолдерлин се изразява от стиха „Бе скръб по Хьолдерлин, палача на душата си”. Поетът винаги ли е палач на душата си – и каква е цената за неговата власт над думите?

 

      Това беше повратно стихотворение за мене. Знаеш историята за бика на Фаларис – излят от мед уред за мъчение, в който тиранинът затварял жертвите си и който правел така, че стоновете им да звучат като прекрасна музика. Има я тази – да я наречем по Ницше - дионисиева концепция за творчеството като изискващо „страдание и страст, първично цяло”, изискващо вакханско разкъсване, ужас. Изкуството те изяжда като богомолката – партньора си. В „Скръб по Далчев/Хьолдерлин” се заявява желание или може би смирение да се поеме по другия път – там полагам писането си под знака на Персей, призовавам го да ми заеме щита си, за да мога да виждам страшното, без да загина. По принцип вярвам, че човешката цивилизация трябва да намери път отвъд скрепяващата социума логика на жертвата. Трябва да има и друг път за човешкото, път отвъд страха ни, че сме жертвените животни на световната хармония.

 

Татяна Лолова чете стихове на Миглена Николчина на премиерата на книгата. Снимка: Цочо Бояджиев.

      Една от важните точки в твоята инструкция за четене на тази книга беше да се чете последователно – очевидно с идеята читателят да долови напрежението на едно все по-дълбоко проникване в мистериите на словото – или просто хода и логиката на сменящите се идеи и гласове. По каква плоскост се движи той при този прочит – по хълм или по склон? Или просто се промъква през силно пресечена местност?

 

      За мене тази книга е последователност, многогласие и синхронност, но не е ли това по принцип така? Тя тръгва отвисоко – после слиза… слиза… лелеяната мощ на колективния „симфоничен” глас най-напред се разроява, после се разпада… още повече се разпада… а после търси път към една по-трезва светлина. В това виждам и политическа притча – от утопичната заедност на 80те към фрагментацията и десублиматоарната бруталност на прехода (имам пред вид употребите на езика в поезията от този период, голям период за българската поезия, удавен от масмедиите в грозно мазохистко хленчене и еротизирана очарованост от мутренското). След това пак към надеждата, към Персеевия щит, към силата на духа, но по различен начин. Дантевата (Данте не случайно се появява на финала), по същество християнска парадигма за ходенето по мъките, за да се стигне до светлината, е дълбоко залегнала в нас. Но може да се каже и по-простичко: не вярвам тази книга да може да бъде разбрана от отварянето напосоки тук и там. Всъщност мисля, че това се отнася за всеки поетически свят. За жалост ние често сме мързеливи читатели, особено днес.

 

      Често споменават името ти във връзка с феминизма – амазонките от заглавието и многото женски фигури в книгата като че ли потвърждават тази идентификация. Каква е ролята на специфично женската чувствителност в поезията ти – и съществува ли иронична дистанция между теб и разиграваните в стиховете ти женски образи? И апропо – само смъртта ли е мъж?

 

      Е, нали според Хегел женствеността е „вечната ирония на общността”? Всъщност амазонките са, наред с другото, една от многото явни или не дотам явни препратки към Габе и Багряна. Една от тайните ми радости беше, че книгата се появява сто години след „Теменуги”, първата българска женска лирическа книга. Дори цвета на корицата – без моя намеса – Капка Кънева го извади такъв един лилавеещ. От друга страна, амазонското бележи тук един изгубен свят и така става едно от измеренията на утопичното в тази книга. Утопичното, съществуващото-без-да-има-място, винаги ме е интересувало. Но не си прав за мъжете – повечето от любовните ми стихотворения разиграват в една или друга степен и двете страни, те са всъщност диалози, дуети. Пък и от Орфей и Катул до голия мъж в хотелската стаичка и без време затрилия се рейнджър – деструктивно или като вестители на спасението, но и просто като човеци, не може да се каже, че липсват мъже.

 

      Поне според мен емблематични за твоя почерк ще си останат асимволиите, разбирани като „откази” и недостатъчности на езика, като травми в символичното и емблематичното – при това съвсем не само в едноименната стихосбирка. Успя ли да построиш докрай обратната си кула – и да се удържиш сред вавилонското разнищване на езиците?

 

      Това обръщане на граденето наопаки мисля, че го приключих. То дойде от прекомерното усилие да се лети, да се бяга от земното. Тялото е много силно, докато сме млади, затова искаме да го сритаме, да се изстреляме от него, да катапултираме в някакво друго измерение. Безкрайното, звездното, антигравитационното ме дърпаше, докато в един момент като обърнат до последна степен лък се изметна в обратна посока. Политически преживяхме нещо подобно – прекомерните идеализации ни запокитиха на дъното (може би е време да си спомним, че отчаянието е смъртен грях). Нямаше как да се случи това, ако не като криза на изказа. Като асимволия. Сега обаче ме влече неказаното в самата точност на казването, мистичното съвпадане знак по знак на казаното и неказаното. Като у Гъртруд Стайн: Розата е роза е роза е роза… Затова на някои стихотворение като „Звездите на Тоскана” би могло да се види като тавтологично. Мистерията е в това в самата тавтология да се положи един неизразим срез. Казаното е казано.

 

      Стихосбирките ти са изключително единни, но и драстично различни една от друга. Острото чувство за абсурд в последните ти стихове от циклите „Преход. Лирически абекти“ и „Отсамни елегии”, това рязко персонализиране на “отсамността” е една от изненадите в тази книга. Ще следваш ли и за в бъдеще тази посока или ще се върнеш към предишната, далеч по-интуитивната и наситена с нюанси поетика?

 

      „Лирическите абекти” ми се виждат приключени, за разлика от „Отсамните елегии”, макар че всеки от разделите всъщност продължава да нараства и да се променя, затова хронологичният им аспект е относителен. Заедно с това светът, който наричаш „по-интуитивна и наситена с нюанси поетика”, наистина отново ме зове. Иска ми се да се върна към тези пространства, но по-кротко, по-трезво, по-смирено, от позицията на крайността. Не знам дали новото ми писане ще е по-добро, но със сигурност ще е различно.

 

      Как би определила – като автор на „Кратки разкази за любовта и писането” – еротиката на логоса? Какво усещаш, правейки любов със словото – и кой кого обладава?

 

      На всички ни се ще да сме субекти – в любовта и писането. Ама не става, не и в поезията (за любовта да кажат тези, които я познават по-добре от мене). Словото ни навестява, то снизхожда до нас. Древните поети са знаели това, затова са призовавали Богинята.

 

 

 

 

 

 

Интервюто е предоставено от Едвин Сугарев, със съгласието на Миглена Николчина.

 

Снимки: Цочо Бояджиев

 

Електронна публикация на 18. декември 2008 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]