Николай Метев

литературна критика

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на автора

 

Да живееш между три войни

 

(Личната човешка история и националната история в
повестта „Крадецът на праскови” от Емилиян Станев)

 

Николай Метев

 

 

         Повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови” (1948 г.) поставя предизвикателство пред читателя. В нея темата за националната история по специфичен начин се съотнася и свързва с темата за личната история на отделния човек. Това свързване се наблюдава както на сюжетно ниво, така и в рамките на малки текстови фрагменти. За Елисавета авторът отбелязва: „Брачният й живот премина между три войни, които страната води в течение на седем години” (глава 1). В това изречение са преплетени историята на живота на Елисавета и историята на България, а това преплитане е характерно за цялата повест. Предизвикателството към читателя, а също и избраната цел на настоящата курсова работа, е да се осмисли как е постигнато това „сплитане” и какви внушения поражда то, както и защо е избрано от Емилиян Станев като основен структурен принцип на творбата. За краткост по-нататък в настоящия текст се използват означенията „история” (лична човешка история, животът на отделния човек) и „История” (колективна национална история, животът на общността). И така, какво е съотношението между история и История, как да се анализира това съотношение, с какво този анализ може да помогне за разкриване на нови смислови страни и послания на повестта „Крадецът на праскови”?

 

 

         Някои възможни подходи към проблема

 

         Проблемът за съотношението между лична човешка история и национална колективна история е сложен и многостранен по различни причини, само една от които е присъствието му в значителен дял от възприеманите като канонични произведения на българската литература. Това присъствие е по-скоро следствие от някакво качество на проблема, от някакъв същностен признак на това съотношение, който го прави привлекателно като обект на художествена интерпретация за много широк кръг творци. Защо литературата живо се интересува от съотношението история – История? Дали причините са вътрешнолитературни (например в основанията на даденото още от Аристотел определение за художествено слово като „подражание по вероятност и по необходимост”) или са външни спрямо литературата, наложени на изкуството от външни спрямо него фактори (тук може да се помисли за някои периоди, в които Държавата и Идеологията поемат ръководна роля над литературта и най-често я тласкат към кръга на т. нар. „колективни” теми)? Единият възможен подход към проблема е да се потърсят причините (или поне предпоставките) за продуктивността на съотношението лична история – национална История. Този подход обаче неимоверно би разширил материала, който трябва да се изследва, излиза извън набелязаните цели на настоящата курсовата работа и сам е предмет на мащабни проучвания и изследвания.
         Друг възможен подход към проблема е подсказан в статията на Пол Рикьор „История и реторика”1. Цел на тази статия е да изследва реторическите аспекти на научния текст, посветен на историческа проблематика, акцентът пада встрани от художествената литература. Въпреки това още в началото на статията на Рикьор се открива идея, която би могла да служи като подход към анализа в настоящата курсова работа и да даде една възможна насока на разсъжденията: „Но основен проблем на историческата дисциплина е, че е възможно да разказва по различни начини едни и същи последователности от събития и да намира правила за приемането или предпочитанието, за да се даде предимство по-скоро на една интерпретация отколкото на друга, заета с даден срез на миналото.”. Тези редове са експлицитно отнесени към историческата дисциплина, но могат да бъдат свързани с художествената литература. Това, което е проблем, трудност в историческата наука, е същностен белег, дори предимство на историческата литература (литературата, която се занимава с исторически теми). Ако приемем, че историята е последователност от множество свързани събития, то отделните произведения разказват по различни начини за приблизително съвпадащи или за различни части от тази събитийна верига. В отделните произведения за избора кое и как да се разкаже се оказват определящи различни „правила”. Те зависят от много фактори – замисъл и предпочитания на автора, жанрова специфика, тематична насоченост и др. От тях се определя каква интерпретация на сложната събитийна верига да бъде направена (и предпочетена за сметка на друга възможна интерпретация). Този аспект на литературното писане за история – казване на нещо и / като премълчаване на друго нещо – е особеност не само на „историческите произведения”, а на изкуството като цяло. Върху този същностен белег на литературата и на другите изкуства разсъждава Атанас Далчев във фрагмент 165: „Това, което се нарича композиция, е една сложна работа, дето, за да разкриеш едни неща, трябва да скриеш други. За да изпъкне един образ, или да прозвучи пълно едни напев, трябва да се създаде наоколо му празнота, необходимо е да му се даде един фон от тишина.2 В литературата винаги има някаво съотношение между казано и премълчано, това съотношение е едно от средствата на литературата като вид изкуство да гради своите послания. Многообразието от възможни начини на разказване и многообразието от съображения, според които някои неща да бъдат разказани, а други да останат скрити, поставят пишещия (включително на историческа тема) пред необходимостта да направи избор. Да се направи опит за анализ на избора на автора и на резултатите от този избор – това е вторият подход към проблема за съотношението история – История в повестта „Крадецът на праскови”. Как разказва Емилиян Станев3, какво от коя история разказва и какво оставя на заден план? Как избира да представи съотношението история – История? Ето някои важни въпроси, на които настоящият текст се опитва да даде един възможен отговор.
         За целите на настоящия анализ ще бъде направено условно разграничение между сюжет и текст на повестта „Крадецът на праскови”. Разграничение не с цел теоретично да се търси граница между тях, а с цел да бъдат анализирани относително самостоятелно преди да се стигне до „свързването им” в анализа – изводите за тяхната свързаност и съотнасяне и възможните смислови резултати за повестта като художествено произведение. Сюжетът, както и известно, е системата от събития в реда, по който те са представени в текста на произведението (за разлика от фабулата, която е системата от събития в реда на тянхата хронологична последователност и причинно – следствена обвързаност). Тесктът е системата от езикови знаци, с която е изразен сюжетът. При анализа на сюжета ще бъде направен опит да се откроят заложените в него теми, идеи, конфликти (някои пряко исторически, други не толкова пряко, но отново свързани с историята в двата й аспекта) и тяхното съотнасяне. При анализа на текста ще бъде направен опит за навлизане в конкретиката, опит да се открият средствата, с които той изразява темите, идеите, конфликтите, да се открият детайлите, които имат интересна смислопораждаща функция.

 

 

         Как сюжетът на повестта „Крадецът на праскови” съотнася личната история на героите и колективната история на нацията?

 

         Може ли сюжетът на повестта “Крадецът на праскови” да бъде наречен исторически? На пръв поглед това е не изглежда да е сложен въпрос, но си струва да му бъде отделено малко внимание. За да бъде квалифицирано дадено повествование като “историческо” е необходимо да бъдат изпълнени някои условия. Едно от тях е да има характерната за класическия епос дистанция между фикционалното време (за което се разказва) и реалното време (в което авторът създава произведението). Такава дистанция има например в романа на Вазов “Светослав Тертер”, в романа на Стоян Загорчинов “Ден последен”, както и в много други творби. Историческото повествование се занимава с миналото. Известна уговорка се прави при анализ на произведения като “Под игото”, при които липсва необходимата епическа дистанция, но малкото времево отстояние прекрачва през толкова значима граница между две епохи, че същностните различия между тях карат читателите да възприемат това малко времево отстояние като голямо, а възкресеното минало – като отдалечено назад във времето. Какво е положението при “Крадецът на праскови”? Повестта е замисляна дълго, но е завършена през 1948 година. Голямата част от описваните действия се извършват преди края на Първата световна война, разказвачът си спомня за напускането на града през 1918 година. Има дистанция от 30 години, не е голяма, но все пак я има – би си казал читателят, търсещ белезите на класическия епос. Но много скоро след това би се замислил разколебано – връщането на разказвача в Търново и си спомнянето за миналото се осъществява 25 години по-късно: „...и видях фурничката на площада, където преди двадесет и пет години се нареждахме с купоните в ръка да получим парче кален, чер хляб, направен от къклица и ръж.” (1 глава). Това означава, че настоящето на разказвача (първия разказвач) е 1943 година. В тази година се води разговорът със стария учител, превърнал се във втори разказвач. А между 1943 година и годината на завършване на творбата (1948) има едва пет години дистанция. Оказва се, че типична епическа дистанция няма. При пълен прочит на повестта се разбира, че след разказаната история за любовта на Елисавета и Иво Обретенович финалът (глава 12) отново връща читателя към настоящето на разказвача – 1943 година. (Годината не е дословно спомената, уточнен е само месецът “В края на октомври окупационните войски...”, но това създава впечатление за познатост на годината, за липса на нужда от уточняване, а от там и за близост във времето.) Тази композиционна особеност, детайли от типа “Търново беше малко променено, същите стари къщи...”, както и обобщението, изразяващо болезнено разочарование “Няма нищо по-тягостно от повторението на миналото.” силно разколебават възможността сюжетът на повестта “Крадецът на праскови” да се възприема като типично исторически.
         Второто (и по-често изтъквано) условие за определянето на едно повествование като “историческо” е наличието на историческа тематика. Според традиционното схващане същностен белег на историческата тематика е отнесеността към събития, засягащи миналото на колектива, множеството, нацията, събития, приети за исторически, както и споделянето, изповядването на националните ценности. И в това отношение повестта “Крадецът на праскови” обърква читателя, настроен за традиционно историческо повествование. Има значими за националната история събития, но те някак остават на заден план, има сюжетни предпоставки за утвърждаване на националните ценности (война, български военни, чужди военнопленници), но някак това утвърждаване не се случва. Има достатъчно материал за обрисуване на обществено-политическия живот, но някак това обрисуване се оказва в периферията на изображението, изместено от нещо съвсем различно – съдбата на отделни хора, които са емоционални, водени от други ценности и други емоции – не националните и не обществено-политическите. Объркването, което предизвиква повестта, ако към нейния прочит се подходи с такива очаквания, може да се наблюдава в някои от първите отзиви на литературната критика. Ще си позволя малко по-дълъг цитат, който добре илюстрира учудването и недоумението от натъкването на друг тип проблематика и друг тип изображение, различни от очакваните: “Повестта на Емилиян Станев отвежда читателя в Търново на края на Първата световна война (...) И читателят очаква, че белетристът ще направи център на повестта си тъкмо обществено-политическите събития през онази бурна и съдбоносна епоха, че ще даде по-задълбочена картина на “обществените нрави”, че ще разкрие една в една граждански значима повест същественото в нашата обществено-политическа действителност. Ем. Станев обаче е направил център на повестта любовта на жената на коменданта на града към един сръбски пленник (...) И въпреки майсторското описание на тази любов, въпреки правдата, която читателят чувства и разбира, след прочитането на книгата той остава незадоволен (...) Какъв смисъл е имало да се проследява и художествено пресъздава любовта на една красива и с добра душа, но без цел и смисъл в своя живот, аполитична, нещастно омъжена зряла жена, уплашена от идващата старост. ”4 Какъв е изводът? Емилиян Станев не се е концентрирал върху главното и важното (обществено-политическия живот), а се е увлякъл да разказва с неясна цел любовта на една отделна жена, която жена, макар и да е добра по душа, е аполитична и живее безсмислен живот. Ето ги разочарованието и неудовлетворението от неизпълнените очаквания на читателя / литературния критик. Ето го и неумението да се потърсят основанията за творческото решение на автора, да се потърси смисловият ефект на компонентите (сюжет, тема, идея, композиция, персонажна система, хронотоп и т.н.) на така написаната повест. Все пак литературната критика постепенно намира пътя към творбата, но историята на това намиране не е предмет на настоящия анализ. В случая беше важно да се покаже как сложността на повестта “Крадецът на праскови” е довеждала до объркване, дори до неудовлетворение. А тази сложност се дължи до голяма степен на съотношението между лична история и национална История, което е обект на курсовата работа. Ако се върнем към мисълта на Рикьор, важни са избраните / конструираните от Емилиян Станев “правила за приемането или предпочитанието, за да се даде предимство по-скоро на една интерпретация отколкото на друга, заета с даден срез на миналото.”. Каква интерпретация на миналото избира да прави авторът на повестта?
         Условно може да се опитаме да разграничим два плана на сюжета – „индивидуален” и „национален”. Тези два плана не са обособени в такава степен, че да се окачествят като две самостоятелни сюжетни линии. Единият план обхваща събитията, в които действащи са конкретните герои (Елисавета, полковника, Иво Обретенович), другият план обхваща събитията, в които тези герои не са преки участници, но които силно влияят върху съдбите им. Това условно разграничение поставя въпроса за съотнасянето на двата плана на сюжета – какво ги свързва и какво ги разделя?
         Кое свързва смислово двата плана на сюжета: за личната история и за националната История? Един отговор на този въпрос е даден от проф. Валери Стефанов – мотивът за кражабта. Кражбата е общ белег на различни събития, представени в повестта. Събития, засягащи личния живот на героите, и събития, засягащи живота на общността. Ето приликата между случващото се с Елисавета и случващото се с народа: „Сърцето обаче остава свободно, съпружеският живот е представен като кражба на нейната младост. Мотивът за кражбата и крадеца добива нови очертания – полковникът е откраднал възможната смисленост на един човешки живот. (...) Тази кражба, а и цялата агресивна крадливост на света на войната, са покушние в сърцето на човешкото. Крадливостта на публчиния ред е друга голяма тема на повестта, занимаваща се с уж обикновения „крадец на праскови”.
                           Пленникът, който краде праскови.
                           Полковникът, който краде съдби.
                           Войната, която краде основанията на живота.”5

         Кражбата като причиняване на липса, акт на насилие, нарушаване на равновесието, пробуждане на тревога, причиняване на нещастие – всички тези значения са вплетени в сюжета. От тази гледна точка (неочаквано) изпъкват приликите между събития от двата сюжетни плана, които на пръв поглед изглеждат да само в отношение на драматично противопоставяне. Да, такова има, но с него не се изчерпва цялата истина. Истината е сложна и противоречива, за нея не може да се пише еднозначно и схематично.
         Да обърнем внимание на още нещо – повторението на мотива за кражбата. Това повторение се наблюдава и в двата сюжетни плана, затова си заслужава да се замислим и да направим още една крачка по набелязаната от Валери Стефанов насока за интерпретация (ролята на мотива за кражбата). Младостта на Елисавета е ограбена, но е ограбено и неочаквано появилото се щастие в зряла възраст (смъртта на Иво Обретенович). Такава повторна кражба, при това на фона на трета преживявана война вече е непосилна за понасяне и изстрадване. Затова логично от психологическа гледна точка идва реакцията на Елисавета – със самоубийството си тя прави невъзможно следващо ограбване на радостта от живота и на смисъла да живее. Сама отнема, каквото й е останало (а то не е никак много), става недосегаема за нови посегателства. Участта на полковника също е белязана от две „кражби”, на които той е потърпевш. Независимо дали по негова вина или не, съдбата му отнема съпругата, която се влюбва в друг мъж, при това във враг на българската армия. Почти едновременно с тази „кражба” е сполетян и от друга – загубата на воинската чест, необходимостта да признае поражението. Ето как двете „кражби”, от които е потърпевш полковникът, свързват двата плана на сюжета – на личната история и на националната История. Иво Обретенович също е “двойно ограбен” – веднъж с пленяването е ограбена свободата му, след това убийството ограбва живота и любовта му. Отново двете кражби сплитат двата плана на сюжета. Пленяването е повратен момент от личната история, но е и частица от националната история (пленен е заедно с група сънародници, войници, което става част от военната история на страната). Убийството е край на личната история, но се случва до голяма степен заради създадените от Историята / създаващите Историята обстоятелства (пленник е в чужда страна). Оказва се, че уязвеността от „кражбите” и самата уязвимост сближава героите – ако не във взаимоотношенията им, то в невъзможността да живеят пълноценно. При Елисавета и Иво Обретенович позицията им на потърпевши (когато се срещат, от всеки е „откраднато” по нещо) вероятно една от предпоставките за сближаването им. Ето как повествованието обвързва двата условно разграничени сюжетни плана, на моменти дори ги припокрива, за да изпъкне сходството между лична съдба и национална съдба. Човекът, въвлечен в превратностите на взаимоотношенията с околните, с които се оказва свързан животът му, и човекът, въвлечен в стихията и непредсказуемостта на войната. От този тип човек се интересува Емилиян Станев в повестта “Крадецът на праскови”.
         След извода за сближаването на двата сюжетни плана не бива да се подвеждаме и да пропускаме да потърсим в творбата другия тип взаимодействие между тях. И така, кое разделя двата сюжетни плана, кое ги разграничава? Един фактор може да се открие в същностната разлика между ценностите – ценностите на колектива, основани на патриархалните норми, и ценностите на самостоятелната личност, решила да се бори за известна независимост. Такава борба се води в душата на Елисавета, а основна „фигура” е майката: „...майка й – висока старица, със строги, безкръвни устни, на която тя не смееше да довери горестните си мисли, защото се боеше от нейната суровост. Тя я беше възпитала в духа на тогавашния непреклонен, прост и жесток морал на търновските нотабили – полуеснафи, полубуржоа, – запазили балканджийската нравственост на дедите си, с аскетично себеотрицание към плътта и към всички удоволствия на живота.” (глава 7). Отхвърлянето на патриархалните морални норми е на пръв поглед представено като протичаща във времето замяна на стара с нова ценностна система (фигурата на майката, олицетворяваща предходното поколение аскетици, използваното минало предварително време – „беше я възпитала”, определението „тогавашния” морал), но всъщност тази замяна не е никак прост процес, защото се осъществява у един човек, тя е негова същностна промяна, вътрешна трансформация на характера. Елисавета е живяла според нормите и традициите, в чиито дух е възпитана. Тя не е готов, завършен „представител на новото”, което идва да замени старото. Новото трябва тепърва да си пробие път в душата й, да укрепне там, да надделее над старите представи и навици. У Елисавета се пробужда ново същество, което успява бързо да укрепне – „смело и безсрамно изявяваше своето право, отхвърляйки всички морални забрани и всякакви разумни доводи.” (глава 7). Според строгото патриархално възпитание (в случая реализирано, осъществено от майката)6 тя би трябвало да остане предана съпруга и с непоколебимо родолюбие. И двете водещи черти на такъв характер веднага биха осуетили възможността за развитие на извънбрачно любовно чувство към чужденец – враг на родината. Патриархалните норми гарантират не само съобразяването на индивида с моралните повели и благоприличието, но и изповядването на колективните ценности и на първо място сред тях дълга към Родината. В този смисъл патриархалната ценностна система е стожер на вграждането на индивида в Историята. В протививес новата ценностна система дава относителна независимост на индивида от колектива, а това означава и от колективната История, дава възможност за писане на собствена лична история. В тази лична история е възможна любовта извън брака, възможна е и любовта към чужденец по време на война, несъобразяваща се с „националния интерес”. Ето защо двата плана на сюжета са ясно разграничавани от двата типа ценностни системи.
         Друг значим фактор, който разграничава двата сюжетни плана, е неравностойната им разгърнатост. Значителен превес има планът на личната история, докато планът на националната История отстъпва по два показателя: 1) относителна цялостност, завършеност (доколко е изградена веригата: предпоставки – начало – развитие – край – последици на/от събитията); 2) наличие на съпътстващ коментар от страна на героите / разказвачите. Личната история (поне в драматичната й част) е представена цялостно: от предподставките, през началото, развитието до трагичния край и абсолютния финал (смъртта и на последния останал жив от тримата главни герои). Докато за националната История се дават само откъслечни сведения, смесени с градски и природни описания, липсва свързана последователност събития, липсват ясни насоки за обстоятелствата и същността на случващите се значими за националната История събития (участието на страната в Първата и във Втората световна война). Интересно би било да се изследва как пейзажни описания се появяват на мястото на (очаквани) исторически сведения, доколко тези подробни и ясни описания заместват липсващите подробни и ясни исторически бележки! През сетивата на Елисавета е видян градът във време на криза: „Мина из познатите улици, между напечените къщи и усети миризмите, които бяха изпълнили града. Търново изглеждаше като посипано с тебешир – един обезлюден град, неметен и непочистван. Пресъхналите чугунени чешми напомняха коленичили бабички, плътно притворените врати й обръщаха гърбове, редките минувачи я поглеждаха уморено и жално. Тук-там се виждха некролози и черни крепове да висят по вратите, а из училищните дворове и по площадките играеха полуголи деца.” (глава 10). В това описание проличава как необичайната безлюдност на градското пространство предизвиква компенсаторен механизъм на психическа реакция – неодушевеното започва да изглежда като одушевено: чешмите приличат на бабички, а вратите обръщат гърбове на минаващата по улицата чувствителна жена. След видените некролози (знак на смъртта) погледът й веднага с жажда търси противоположността и я намира – играещите деца (знак на живота, надежда за бъдещ живот, усещане за възраждане и устойчивост на живота). В това описание са разктити колкото черти на града по време на война и на суша, толкова и черти на светоусещането на Елисавета. На колективно значимото е погледнато през погледа на отделния човек, през призмата на индивидуалното светоусещане, на индивидуалната психическа реакция на случващото се. Получената така представа за историята е по-ярка, а и по-достоверна от представата, която би създал с обясненията си един всезнаещ, но дистанциран разказвач. Това е внушението на множество пасажи от повестта, които приличат на цитирания. Изгражданата с такива средтва представа за Историята може да е ярка, но това обаче не я прави цялостна, подредена. В сюжетния план на Историята няма дори последователен разказ за съдбата на Търново, за неговите защитници и противнници.7 Срещу очакването за някакво цялостно, „линейно подредено” представяне на Историята стои и напомненото с композиционната рамка повторение на Историята, повторение на войната.
         Налага се изводът, че докато личната история е представена цялостно, в нейната завършеност, то националната История е представена подчертано фрагментарно. Завършеност при нея не може да има (евентуална завършеност би означавала катастрофално бедствие, гибел на нацията), но развитието не е в обнадеждаваща посока. Наученото за Историята създадва тревога, безпокойство. Същевременно съобщеното за нея от разказвачите и/или от героите е частично, лаконично (с важна роля на премълчаването от страна на автора на голяма част от историческите сведения, които би могъл да издири и да включи). Най-често е осъществен бърз преход от и към съдбата на отделните герои – например следните думи на разказвача: „Полковникът бе уволнен и посочен за военнопрестъпник, но не беше съден. Правителството на Стамболийски не предаде нито един от българските офицери на съюзнишките съдилища. Обеднял и страшно застарял, той заживя затворен в своята къща.” (глава 12). Характеризирането на двата сюжетни плана с противоположните признаци цялостност / фрагментарност е друга основна предпоставка за тяхната неравнопоставеност, както и силен механизъм за тяхното разграничаване в съзнанието на читателя.
         Направените дотук наблюдения показват съчетаването в повестта на два противоположни типа взаимодействие между двата сюжетни плана – последователно сближаване и последователно разграничаване. Тази особеност трябва да се отчита при коментиране на напрегнатостта и драматичността на отношението между лична история и национална История. Двете “истории” са колкото различни, толкова и сходни помежду си (в някои свои аспекти). Двата типа взаимодействие между сюжетните планове (в структурата на творбата) могат, условно казано, да намерят аналогия в два типа поведение на героите. Ако Елисавета и Иво Обретенович правят опит да “откъснат” своята лична история от националната История, но не успяват и са трагично засегнати от обстоятелствата, то полковникът, напротив, съзнателно подчинява своята история на Историята, но в замяна на това не получава нито награда, нито утеха. И двата начина на моделиране на собствения живот спрямо Историята довеждат до трагичен край, не сочат изход от кризисната ситуация – в тази сюжетна особеност може да се търси един от източниците на тревогата за човека и човешкото, изразена в повестта на Емилиян Станев.

 

 

         Как текстът на повестта „Крадецът на праскови” съотнася личната история на героите и колективната история на нацията?

 

         1) Паратекстът

 

         Преди да се съсредотчим върху същинския текст е добре да обърнем внимание върху паратекста (заглавието и липсата на подзаглавие). Заглавието „Крадецът на праскови” е директно отнесено към главните герои и личните им преживявания, насочено е дори към конкретна сюжетна ситуация, в която подчертано на преден план е личното и емоционалното (първата среща на Елисавета с Иво Обретенович). Същевременно заглавието е отнесено не само към тази ситуация, а към целия любовен сюжет (в който Иво много бързо се превръща от крадец на плодове в крадец от съвсем друг тип8 ). В настоящия коментар ще обърнем внимание на нещо друго: изборът на автора заглавието да не е свързано с националната итория, с колективнозначимите събития, също и липсата на подзаглавие, в което евентуално може да бъде маркирана национално – историческата проблематика. В повестта е засегнат достатъчно значим период от националната история – Първата световна война. Важният въпрос обаче е как е засегнат този пероид и защо в паратекста въобще не е маркиран. Бегло сравнение с паратекстовете при Вазов е достатъчно да ни убеди, че подзаглавието само по себе си дава добри възможности за маркиране на националната проблематика: „Исторически епизод” („Една българка”), „Галерия от типове и нрави български в турско време” („Чичовци”), „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението” („Под игото”), „Роман из българската история в края на XIII век” („Светослав Тертер”), „Историческа повест. Из живота на търновското царство в средата на XIV столетие” („Иван Александър”). Паратекстът дава такива възможности, но не всички автори ги търсят. Напротив – Емилиян Станев търси други възможности на паратекста – да маркира единствено личното и така да даде насоки за възприемане на повестта (чрез читателското очакване, подбудено от паратекста). Тези насоки могат да се определят така: същинската проблематика на сюжета читателят да търси в личното, в индивидуалните преживявания на героите, да не търси водещото послание в кръга на национално-историческото и колективното. Читателят ще прочете и за колективно значими събития, но да ги оцени през погледа на отделния човек, въвлечен в тях, не през обобщаващата призма на Историята. Да търси конкретното в сюжета, да се интересува от ролята на единичното събитие (открадването на няколко праскови от една градина и всички последствия, до които довежда то), а наблюдателността му на читател да не се притъпява от широкия времеви обхват на множество събития (макар че той, както беше посочено, не е малък и не е без значение – 25 години – „...и видях фурничката на площада, където преди двадесет и пет години се нареждахме с купоните в ръка да получим парче кален, чер хляб, направен от къклица и ръж.”, спомен на разказвача, глава 1). Читателят да мисли, докато чете!

 

         2) Разказвачите в повестта за себе си и за историята

 

         В тази част на курсовата работа няма да бъде правен анализ на системата от разказвачи, която е използвана в повестта, а ще се спрем на присъствието на историята и Историята в езика на разказвачите. Знаково е още първото изречение на творбата: „През евакуацията продадох наследството, което получих след смъртта на баща си.” (глава 1). То свързва националната История и личната история на разказвача (и рода му), като не просто ги споменава в съседство, а намеква, че има зависимост между тях – доколкото от синтактична гледна точка “през евакуацията” е обстоятелствено пояснение за време към сказуемото “продадох”, чиито субект е разказвачът. Тази зависимост все още е само намек, но ще се превърне в категорично заявена истина във финала на повестта, който затваря композиционната рамка с думи на същия разказвач: “Улиците се изпълниха с тропот на бягащи хора, които тичаха по стръмните пътеки към тунелите, търсейки закрила в недрата за земята. Аз останах в стаята (...) докато тежкият и заплашителен грохот на идващите от север самолетни ята тресеше стъклата на прозорците и ги караше да звънят. Там някъде, към Дунава, на румънския бряг се издигаха пожари, които правеха небето да руменее като при настъпваща зора.” (глава 12). Този преход от подсказана към недвусмислено наложена идея за зависимостта между лична история и национална История, подчертан от началната и финалната позиция в повестта на цитираните изречения, е едно от средствата, с които “Крадецът на праскови” интерпретира темата за човека в/и Историята.
         От значение е начинът, по който е въведена личната история на главните герои на повестта. Въвеждането става чрез темата за паметта – личната история на героите се е превърнала във всеобща тема за разговор – престанала е да бъде само лична, частна, неизвестна никому, а сега си струва да бъде припомнена от тези, които я знаят: „Помниш ли полковника? А историята с жена му... Нима си я забравил? Целият град говореше за нея.” (думи на стария учител, глава 1). Още с първото си появяване в текста историята на Елисавета, полковника и пленника е представена като колкото лична, толкова и колективна. Случила се е с отделни хора, но бързо е станала достояние на обществеността. Още тук текстът загатва за несигурната и пропусклива граница между лично и колективно. Темата за паметта (“Помниш ли...”) маркира дистанцията спрямо времето на личната история, но тази дистанция бързо се скъсява от увлекателния разказ, а и от появата на третия разказвач в повестта (в чиито думи учителят е назован с трето лице – например: “Сутринта учителят нерешително слезе по пътеката”). Ако първото въвеждане на личната история е знаково, какъв в финалът, какво е последното присъствие на тази история в текста? Отново е използвана композиционната рамка – в последната глава на повестта, която на пръв поглед тематично се оттласква от личното по посока на колективното и националното, се появява образът на Елисавета, въведен отново чрез спомена (темата за паметта), при това в ситуация, която не предразполага към спокойно, безгрижно впускане в спомени: “Аз останах в стаята, като се мъчех да възстановя в паметта си образа на Елисавета, прехвърляйки през ума си разказа на учителя, докато тежкият и заплашителен грохот на идващите от север самолетни ята тресеше стъклата на прозорците и ги караше да звънят” (глава 12). Какъв ефект се постига с последното споменаване на Елисавета в текста на повестта? Изградена е връзката между време, ситуация на припомняне и спомен – в тревожната ситуация на наближаващата опасност разказвачът си спомня за тревожната и завършила трагично история на Елисавета. Ситуацията на припомняне оказва влияние за това кой спомен ще изплува в съзнанието на човека. Създадена е възможност и за друго съотнасяне – между Елисавета и разказвача. Дали той не се мъчи да възстанови именно нейния образ в паметта си, защото усеща близост между нейната уязвимост / уязвеност от войната и своята? Сам той е въвлечен във войната и не може да се противопостави на това въвличане. Ако Елисавета е преживяла три войни, то разказвачът преживява своята втора война. Финалът на повестта лаконично, но ясно насочва вниманието на читателя към повторителността на Историята, но и към свързаността между хората, която тази повторителност създава – понякога тази свързаност може да е само мисловна, но в нея се проявява способността за съпричастие. Съпричастие дори към някого, когото лично не познаваш. А механизмът на пораждане на такова съпричастие е особено интересен обект на литературата, защото тя по начало среща читателя с непознати за него хора и съдби. Една от историите, вплетени в повестта “Крадецът на праскови”, е за породеното съпричастие на разказвача към непознато човешко същество, отдалечено от него във времето и пространството. Съпричастие, което преминава границата между живота и смъртта.
         Интересно е да се обърне внимание на обема на текстовите епизоди/фрагменти, развиващи темата за Историята. Оказва се, че и в този аспект е потърсено многообразието. За Историята читателят научава както от обширни описания, така и от отделни изразителни детайли, които носят атмосферата на времето. Описание, в което са вплетени исторически сведения се открива например в глава 9: “Епидемията в града достигна разгара си и настроението на полковника беше все така лошо. Той идваше гневен, преглеждаше вестниците и с отвращение ги хвърляше. Малиновото правителство, на което се разчиташе, че ще заздрави положението, с нищо не се различаваше от това на Радославов. Офицери, дошли от Македонския фронт, бяха му описали безнадеждното състояние на одрипавялата и гладна войска (...) Германски и австрийски влакове, пълни с храни, преминаваха безпрепятствено западната граница на страната, докато българският народ и неговата войска гладуваха (...) В това време правителствените вестници се пълнеха с патриотични статии и позиви, а министрите даваха успокоителни изявления (...) ”. Разказът за епидемията в града се свързва с разказа за военните действия на фронта, като и двете са част от колективната История. И двете събития обаче са кризисни, и двете носят явна заплаха за хората. Същевременно съюзниците на България не оказват необходимата помощ, а правителството реагира неадекватно. Така се оформят щрихите на една ситуация, в която различни опасности застрашават хората. В цитирания откъс съществена роля има съотнасянето на близки и далечни събития. То разширява “картата” на местата, на които се случват събитията, засегнати в повестта. Същевременно обаче за тези далечни места читателят (както и героите) научава много малко, за тях се споменава много рядко. Какъв е резултатът? Създава се чувство за тревожна неизвестност, за липса на информация за важни събития. Това чувство владее хората по време на криза, а читателят може най-добре да получи представа за него, ако не се удовлетворява веднъж създадено у него любопитство за бегло споменати места и събития. Да, някъде далеч става нещо важно, военните действия текат, случват се важни за страната и повратни за отделните хора събития, но тук нищо не се знае за тях, тук властва неизвестността. В това положение са жителите на Търново, това може да почувства и читателят благодарение на съотношението между казано и премълчано.
         Като пример за отделен детайл, даващ представа за атмосферата на времето може да се посочи името на един хотел, за който е споменато: „В хотел „Борис” имаше десетина немски офицери...” – вероятно кръстен на престолонаследника на България. (глава 1). Разнообразието по обем на текстовите фрагменти, носещи идеята за История, може да бъде повод за размисъл по следния въпрос – как и защо Историята успява да присъства както в големия наратив, така и в малкия детайл, както в тематично обособен повествователен / описателен епизод, така и в дребен фрагмент. Многоликостта на националната История, но и на личната история може да бъде анализирана в / чрез текста на повестта “Крадецът на праскови”.

 

         3) Героите на повестта за себе си и за историята

 

         Формулировка е използвана с известна условност. Героите са въвлечени в събитията, които се случват „тук и сега” с тях, а събитията от националната История са „в ход”, не са завършили, следователно героите не могат да гледат на тези събития като на история. В тази част на анализа ще бъде направен опит да се откроят особености на присъствието на личната и на националната история в мислите и в думите на героите (такива, каквито ги представя текстът на повестта).
         Как Елисавета мисли за съотношението между лично и национално? Определяща е гледната й точка на състрадателен човек, на чувствителна жена. Тази настройка личи както в поведението (желанието й да помогне не само на Иво, но и на други пленници – носи им храна заедно с жената на учителя), така и от думите на героинята. Показателен е призивът, отправен към съпруга й: “Защо да не бъдем по-човечни?” (глава 3). Този призив изразява вътрешното убеждение на Елисавета, че хората могат да бъдат по-човечни, по-добри, но нещо ги спира, нещо им пречи. Когато почувстват необходимостта и способността да бъдат по-добри и светът ще стане по-добър. Всеки призив към човечност и доброта може да прозвучи и наивно, особено във време на криза, война, сблъсък и разрушение, но това не го обезсмисля. Напротив – прави го необходим!
         Важно за анализа на разглеждания в курсовата работа проблем е да се проследи в каква последователност героите мислят / говорят за своята история и за националната История (въз основа на текстовите фрагменти, представящи мислите и думите на героите). Мисълта на Елисавета започва от колективното, от националното, но не се задържа дълго върху него, а бързо преминава към личното, към индивидуалните преживявания и емоции: „Преди да заспи, тя дълго мисли за войната, за нейния приближаващ край, за нерадостната съдба на пленника. Образът му изплува в нейното съзнание необикновено ясно. Тя пак видя черните бляскави и красиви очи...” (глава 3). Този преход е много характерен за настройката на Елисавета – тя съзнава и усеща в какво време живее, но надделяват мислите свързани, с личната й съдба, а това означава с любовта й към Иво Обретенович. Образът на любимия измества тревогата за случващото се в колективния живот, мисълта преминава от приближаващия край на войната към съдбата на пленника, с която съдба Елисавета се усеща свързана. В случаите, когато мисълта й не се фокусира върху образа на любимия, преходът от един към друг аспект на това, за което мисли, е повлиян от нейния личния житейски опит: „Елисавета следеше редовете машинално, докато мисълта й беше заета с войната. Войната беше далеч – някъде на юг и на север, – ала тя се усещаше в смълчаната печал, легнала над страната, във войнишката молитва, дори в горещата, бездъхна августовска нощ. Нещо липсваше, за да бъде всичко спокойно – липсваха мъжете, младежите, липсваше самата младост.” (глава 3). Сама усетила болезнено липсата на младостта (нейната собствена е отминала, а няма деца), Елисавета може да почувства липсата на младежите и младостта. Смълчаната печал и липсващата младост – ето два акцента от изградената в повестта представа за войната. На тях авторът е избрал да обърне внимание, а не на националната идеология и патриотичния патос.
         Преживяващата трета война Елисавета си спомня за предишните две. Какво би изпитал човек в такава ситуация? Страх, безпокойство, разочарование, гняв? Текстът отговаря по друг начин: „...досада, каквато изпитваше, когато мислено се върнеше в своя живот – в дългите, самотни дни и вечери, през двете войни, прекарани в голямата тъмна мълчалива къща в града, в която като страж стоеше майка й...” (глава 7). Повторителността на негативното в историята, на изпитанията, ужаса, печалта и липсите на войната изтощава емоционалността на човека. Накрая остава само досадата. Проличава как Емилиян Станев поставя акцент не върху историографското, а върху психологическото; как разказва не толкова за самите събития от Историята, а за рефлексията им в душевността на човека, влиянието им върху човешката емоционалност.
         Как Иво Обретенович мисли личната съдба и мащабната История? Ще откроим два важни аспекта на представите на този герой за себе си и за времето, в което живее. Единият е самоидентификацията през статута на пленник: „Аз съм само един пленник, който сам не знае какво е.” (глава 6). В статута на пленник се пресичат двете “истории” – националната и личната. Самоопределянето чрез него (а не например чрез професията, родното място, дори не чрез националността) е показателно за огромното натоварване, което търпи човешкото съзнание във време на война. Това натоварване може да не личи от външното спокойствие дори моментната веселост на пленника, но се отразява върху него. Доказателство за това е другият аспект – потребността на Иво Обретенович от човешка близост, от любов и щастие, които са търсена компенсация на заобикалящата го жестокост: „Трябва да Ви виждам – чуваше гласа му, отекващ в самата й душа. – Леко понасям всичко, когато мисля за Вас... Тогава лагерът не ми се вижда толкова страшен и животът ми става поносим” (глава 6). Да обичаш, за да оцелееш психически!
         Как полковникът мисли и говори за личната си съдба и националната История? Важна особеност е, че при неговата реч в даден разговор се осъществява преход от личното към колективното, националното надделява по важност над събитията в частния живот: „Хм – каза той, като пристъпяше тежко и накуцваше с ранения си крак, – ти не си същата, ти си се отчуждила от мене. Това виждам ясно... Пък аз не мога да бъда весел, когато работите не отиват на добър край. Кой знае какво ще стане наесен. Едва крепим фронта.” (глава 8). Това е точно обратният преход в тематиката спрямо размислите и думите на Елисавета. При тази откроена разлика между двамата съпрузи не е учудваща вътрешната реакция на Елисавета. Реализира се противоположният преход в темите: „Тя не чу следващите думи, защото в главата й се появи мисълта: „Да, наесен... наесен, кой знае какво ще стане, когато той си тръгне.” – и пак я обзе страх пред предстоящото.”. Тази разлика, както и асиметрията в комуникативната ситуация – изречени мисли (на полковника) / неизречени мисли (на Елисавета) – прави още по-отчетлива дистанцията между съпрузите. Има някаква размяна на реплики (в която липсват съкровените мисли на Елисавета), но от изречените думи все по-ясно личи дистанцията между героите: „– Да вървим по-скоро – настоя тя. – Не ми е добре. / – Настинала си – отговори той и продължи да изказва опасенията си и догадките си за изхода на войната, но тя не разбираше думите му.” (глава 8) Полковникът бързо и лаконично определя здравословното състояние на жена си като незаслужаващо тревога, след което се връща към обзелите го тревожни мисли за войната. Точно тези мисли се оказват неразбираеми за Елисавета, защото тя мисли за съвсем друго нещо (отношенията й с пленника), което обаче по трагичен начин отново е свързано с войната. В този разговор съвсем явно става, че двамата герои говорят на различни езици за различни неща. Всеки от двамата изпозлзва свой език, за да говори по темите, които го интересуват и вълнуват. Условно и обобщено назовани това са езикът на индивидуалното и емоционалното и езикът на значимото за колектива, за нацията; езикът на историята и езикът на Историята. Двете „истории” са съотнесени и по този начин – чрез езиците, на които се говори за тях, чрез достигането на един праг на отдалечаване, при който двата езика стават взаимно неразбираеми. Кои фактори оказват влияние за достигането до този праг, изненадващо ли се случва това?
         Разпадането на диалога в осма глава обаче не е изненада. Освен предпоставките, свързани с моментната ситуация – разликата между любовта и тревогата (влюбената Елисавета и обзетия от тревога за хода на военните действия полковник), могат да се открият и други предпоставки. И по-рано в сюжета на повестта се наблюдава подобно разминаване на езиците. Показателно е влагането на различен смисъл в думата „гладни”, което проличава от следните разменени реплики между Елисавета и полковника (относно пленниците): „– Как искаш да изглеждат, щом са гладни и измъчени? / – Гладни?! Хем добре им е, че са в тила. Ако са сити, ще се бунтуват.” (глава 3). Двамата говорят за едни и същи хора и едно и също тяхно състояние, но го оценяват от различни гледни точки и с различни критерии (Елисавета е водена от човешко състрадание, докато полковникът мисли като военен – пленените са врагове, а недояждането отслабва силите им и ги прави безопасни). Използването на съвсем различни критерии за оценка на състояние / ситуация прави неподходящо използването на едни и същи думи за изразяване на оценката – „гладни пленници” е израз, който има съвсем различен смисъл в двата езика. Този пример, както и начинът, по който полковникът отвръща на призива на съпругата си „Защо да не бъдем по-човечни?” („Я остави тия даскалски приказки!”) показват основанията за убеждението на Елисавета, че „нищо няма да излезе от такъв разговор.” (глава 3). Това убеждение се затвърждава, а в разгледания диалог от осма глава се потвърждава. Наблюденията върху езиците, с които си служат героите, не бива да пропускат третия главен герой и статута му на чужденец. Говорещите един и същ български език съпрузи престават да се разбират, докато говорещите различни езици (сръбски и български) пленник и чувствителна жена още по време не първата им среща добре се разбират, а по-нататък не срещат никакви езикови бариери. Когато Елисавета иска да помогне на човека, осмелил се да навлезе в лозето, за да открадне храна, тя се обръща към учителя, за да преведе на „чуждия език”: „Нека дойде да му дам нещо за ядене. Да не се срамува. Обяснете му това.”. Отговорът на пленника е „Аз разбирам.” (глава 2). Това е единственият момент, в който е загатнато за възможно неразбиране, породено от различия в езиците. По-нататък за такива различия не се споменава. Двамата говорят на един и същи език и това е езикът на тяхната лична история, езикът на любовта.
         Значимостта не само на темите на разговор, но и на езика, на който се говори за тях, се потвърждава от мислите на самите герои за езика. Това не са, разбира се, целенасочени езикови (само)наблюдения, а са лаконично и мимоходом изградени впечатления. Но те са признак за разликата между начина, по който Елисавета възприема думите на Иво Обретенович и начина, по който възприема думите на съпруга си. Показателен е споменът й за една от срещите с мъжа, пробудил любовта в сърцето й: „После седна на същото място, където бяха стояли днес, и погали омачканата трева. (...) В паметта й изниваха един след друг спомените – думите, които си разменяха.” (глава 8). Защо първият изникнал спомен е за думите, за езика, на който са говорили (посочена е темата на разговора, но в спомена тя идва на второ място)? А когато полковникът казва на Елисавета, че се е променила, отчуждила, крие нещо, тя отговаря така: „Ти си се променил! Станал си нетърпим, мълчиш и гледаш изкриво. Аз съм си същата.” (глава 8). Тази реплика на Елисавета е начин да отхвърли укорите на съпруга си, но е показателно, че усеща и посочва настанилото се между двамата мълчание. Оформя се антитеза между припомнените думи (веднъж вече изречени) и липсващите думи, чиято липса може да бъде назована, но не и запълнена, компенсирана. Тази антитеза е също средство, с което се маркира дистанцията между различните езици, както и невъзможността да бъдат сговорени историята и Историята (поне по начина, по който героите на повестта говорят за тях).

 

* * *

 

 

         Някои възможни изводи от направените наблюдения

 

         Въз основа на направения анализ на съотношението между лична история и национална История в повестта “Крадецът на праскови” могат да бъдат направени следните изводи:
         1) наблюдава се невъзможност за категорично и еднозначно квалифициране на сюжета на повестта като “исторически” (поне според класически за българската литература сюжетни модели);
         2) наличие на два сюжетни плана със сложно взаимодействие между тях; както и невъзможност за еднозначно определяне (единствено като “контраст” или единствено като “прилика”) на съотношението между история и История;
         3) героите на повестта могат да се групират в персонажната система според избрания начина на моделиране на личния живот спрямо Историята; този начин (а не само “повелята на любовта”) направлява поведението и взаимоотношенията между героите;
         4) текстът на повестта с цели пасажи и с отделни детайли (включително паратекста) активизира мисленето на читателя по посока на сложността и противоречивостта на съотношението история / История;
         5) обърнато е внимание на това как героите разбират и изживяват връзката между колективното, националното и личното, с какъв език говорят за тази връзка.

 

         В своя Дневник9 Емилиян Станев пише за българския народ следното: “Гордеем се с тракийско и с римско, не толкова с българско. Какво да кажеш за такъв народ. Той няма историческа памет...” (бележка от 7 юни 1974). Тази мисъл в контекста на бележката е отнесена по-скоро към далечната история, но може да се тълкува и като обобщение. При липсата на историческа памет какъв е пътят към познание и осмисляне на миналото? Един от възможните пътища е този на художественото слово. То е различно от научните исторически трудове, в него няма пълен, изчерпателен, подреден и непротиворечив разказ за Историята. Но в художественото слово има нещо друго – съзнателен избор на една от различни възможни интерпретации на даден срез на миналото, представа за човека не като за факт, а като за живо същество, вглеждане в сложността на човешките чувства и интерес към противоречивостта на човешките съдби. Повестта „Крадецът на праскови” предлага на читателя не толкова път към опознаване на един период от миналото на България, колкото възможност за осмисляне на мястото на отделния човек и неговата история в националната История. Но за да стане това, е необходимо да се разбере какво означава да живееш между три войни!

 

 

 

---

 

Бележки под линия:

 

1 Пол Рикьор История и реторика – В: сп. Страница 2000, бр. 4; електронна публикация (2001) на адрес: grosni-pelikani.hit.bg [горе]
2 Атанас Далчев Фрагменти. Мисли и впечатления С. 2004 [горе]
3 На този въпрос с голяма лекота и увереност може да се отговори „Много хубаво!”. Но такъв отговор всъщност не казва нищо, нуждае се от пояснения и допълнения, които обаче, ако се правят лаконично, прибързано и под влияние единствено на емоциите, се оказват недостатъчни. Визирам сполучливото от реторическа гледна точка начало на статията на проф. Никола Георгиев Как разказва Захари Стоянов в „Записки по българските въстания”? (в сб. „Захари Стоянов. Нови изследвания и материали” С. 1980 г.). Има изследвания за това как разказва Емилиян Станев (напр. „Емилиян Станев. Личност и творческа съдба. Сборник с доклади” Литературен форум, 1997), но въпросът със сигурност ще привлича отново интереса на литературните изследователи, а и на обикновените читатели. [горе]
4 Ст. Каролев За характера на една повест. Ем. Станев. “Крадецът на праскови” – В: Септември, кн. 1 / 1948 (цитат по: Симеон Янев, Петя Колева Атлас на българската литература 1944 – 1968 Пловдив, 2006) [горе]
5 Валери Стефанов Крадците на прасковата – В: Стафанов, В. Творбата – място в света С. 2004 [горе]
6 Дали това е „сюжетна случайност” или е целенасочено избран детайл, който има за задача да направи възможна контрастната съпоставка между две жени, между два образа на женското, каквато съпоставка не би била възможна между баща и дъщеря (в случай че бащата беше осъществил строгото патриархално възпитание) ? [горе]
7 Показателна е разликата, спрямо начина, по който Вазов в романа „Светослав Тертер” представя много по-отдалечената във времето средновековна история на същия град Търново. [горе]
8 Подробен анализ на тази промяна у героя, както и задълбочено тълкуване на сюжета на повестта като трансформация на заглавието (от „Крадецът на праскови” в „Крадците на прасковата”) виж в статията на Валери Стефанов (Крадците на прасковата – В: Стафанов, В. Творбата – място в света С. 2004) [горе]
9 Емилиян Станев Цит. съч., с. 86 [горе]

 

 

Библиография:

 


Станев, Емилиян Крадецът на праскови. Дневник С. 1998
Далчев, Атанас Фрагменти. Мисли и впечатления С. 2004
Каролев, Ст. За характера на една повест. Емилиян Станев. “Крадецът на праскови” – В: сп. Септември кн. 1 / 1948 (цитат по: Симеон Янев, Петя Колева Атлас на българската литература 1944 – 1968 Пловдив, 2006)
Рикьор, Пол История и реторика – В: сп. Страница 2000, бр. 4; електронна публикация (2001) на адрес: grosni-pelikani.hit.bg
Стефанов, Валери Крадците на прасковата – В: Стефанов, В. Творбата – място в света С. 2004

 

 

 

Електронна публикация на 06. март 2009 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]