Паулина Стойчева

литературна критика, история на литературата

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | азбучен каталог

 

Връзката Алеко Константинов – Христо Ботев в
интерпретацията на Иван Мешеков

 

Паулина Стойчева

 

 

         Независимо от факта, че още съвременниците на Алеко споменават Ботев по повод написаното от автора на „Бай Ганьо”, критикът, който отделя относително най-голямо внимание на връзката Алеко Константинов – Българско възраждане, е Иван Мешеков. Книгата му „Алеко Константинов. Велик реалист и гражданин.”, публикувана през 1937 г., е пронизана от идеята за диалога на писателя, определян като „съвест на нацията”, с Ботев и Каравелов. Връзките по прилика са търсени на различни равнища – от личностната нагласа на авторите до специфики на поетиката им.

 

         В маниера на тогавашните монографии Мешеков започва с коментар върху личността на твореца, върху възгледите и човешките му нагласи. Още в главата „Светоусещане” изследователят въвежда персонажа Бай Ганьо в текст, заявен като коментиращ фигурата на самия Алеко. Противопоставянето автор – герой, находчиво въведено от Иван Шишманов, е превърнато в една от най-активно действащите критически идеи в книгата на Мешеков, която, от своя страна, укрепва една друга важна двойка, оказала се твърде продуктивна за редица по-късни публикации – Възраждане и следосвобожденски период. В тази втора двойка героят, въплъщаващ следосвобожденското, по логиката, очертана от критическото мислене на Мешеков, не оставя на създателя си друга възможност освен самият този създател да олицетвори възрожденското като противостоящо на лишените от духовен устрем „нови времена”. „У Бай Ганьо – идеално въплъщение на съвременния гешефтарски бит, на материалния интерес, на жаждата за злато, жаждата за власт – умира битието, поезията, съвестта, правдата – умира хероят, идеалистът – народникът от Възраждането.”1 Неслучайно в това наблюдение Възраждането присъства само чрез утвърждаващия, „позитивен” мит – именно в тази си еманация то може да подхрани контраста, който е живецът в разглежданата критическа позиция. Подобна представа за възрожденското избира за своя емблема „идеалиста – народник” и, съзнателно или не, забравя текстове като „Хаджи Ничо”, „Песен на паричката ми”, „Патриот”, значителна част от Каравеловата и Ботевата публицистика и редица други, които уплътняват негативната визия за възрожденското време. В подобна логика на мислене Алеко пряко е изведен като възрожденец по дух, а за Бай Ганьо остава да бъде нещо като „антивъзрожденец”: „Идеалистът, с чистата душа, със светлия подвиг – и Бай Ганю – спекулантът на акции, социалният паяк, който смучи кръвта на простия народец – това са двата антипода, двата смъртни врага, носители на духа на две различни епохи – на Възраждането (хероичната епоха) и на следосвобожденската капиталистическа епоха.” (12)

 

         Утвърждаването на модела „възрожденецът Алеко” при Мешеков е базирано върху редица препратки към Ботевата поезия и относително по-малко към Ботевата публицистика, които с известен риск за непрецизност бих определила като асоциативни, поради отсъствието на някакво аргументирано обяснение на връзката – тя просто е посочена. По тази линия, като илюстрация на Алекови текстове, в написаното от Мешеков се появяват преки цитати от „Патриот” на Ботев, а в коментара към „Добре сме си с турците – гледайте си кефа” критикът заключава: „От същата умна политика се възмущаваше и Ботйов преди Освобождението. Алеко е приемник на Ботйов, но вече в една реакционна епоха, нравствено окапала, търгашеска, байганьовска.” (39) „Нравственото окапване” е израз на самия Алеко от посочения публицистичен текст. В разбирането на Мешеков епохите са видимо противопоставени – едната прогресивна, а другата реакционна, докато позициите на авторите, Ботев и Алеко, са подчертано сближени. Това, което поражда въпрос обаче, е „същата умна политика” и по времето на Ботев, и след това. Алеко я нарича „политика на лакеите”. Мешеков не споменава кое Ботево произведние или произведения визира чрез сравнението си, но ако се изхожда от споменатия Алеков текст, би следвало да се има предвид творба, в която основен проблем е безпринципна и лишена от достойнство политика, обслужваща „чуждите” – обект на отхвърляне в „Добре сме си с турците” са „хора, които са в състояние с престъпно кикотене да поемнат от турчин и от шваба трийсет сребърника в замяна на всички идеали на българина…”2 Приведеното критическо твърдение тласка към няколко извода. На първо място става ясно, че времето преди 1878 съвсем не е идеално, щом поражда толкова остри критики срещу родното (в случая посоченият критик е Ботев), както и че българското и преди Освобождението не е единно понятие – факт, който може да бъде подкрепен с редица доказателства, но който странно е пренебрегван, когато се говори от позицията на следосвобожденското. Второто заключение е свързано с отъждествяването на „турчина” и „швабата” като даряващи трийсетте сребърника на предателя, а това предполага, че и представата за европейското при Алеко не е така единна, както може да изглежда в първата част на „Бай Ганьо” или на страниците на някои критически интерпретации. Третото наблюдение е обърнато към „идеалите на българина”, като отнесени към разбирането за поруганата святост и към Христовото мъченичество. В конкретното Алеково говорене звучи сериозност и дори патетика по отношение на родното – нагласи, от които писателят бяга в първата част на „Бай Ганьо”, и които осезаемо го сродяват вече не със сатиризиращото възрожденско, а с патетично утвърждаващото. Вглежданията в краткия пасаж от книгата на Мешеков насочват вниманието към явление, присъстващо в някои изследвания на Алековите творби, което може да бъде наблюдавано и във връзка с интерпретацията на други автори като Вазов например – определен тип рецепция (критическа или масова) понякога подменя семантиката на автентичните текстове, като самата тя се превръща в част от националната саморефлексия, отмествайки оригиналните творби встрани от вниманието. Видимо и яркостта на „Бай Ганьо” като текст, както и многобройните критически страници, които са му посветени, оставят в сянка или съвсем изтласкват от съзнанието факта, че Алеко Константинов е автор и на „Пази, боже, сляпо да прогледа” например.

 

         Мешеков разгръща сравнително обхватно и многословно идеята си за противопоставянето Възраждане – следосвобожденска епоха, презентирано през фигурите на антиподите Алеко – Бай Ганьо, като някои от твърденията му звучат не просто крайно, но и настоятелно търсят предизвикателството спрямо собственото съвремие (социалнополитическите позиции на критика са известни и ясно заявени, което спестява необходимостта от пояснения в тази посока). За изследователя емблематиката на персонажа Бай Ганьо се оказва приложима към един доста широк социален контекст и съотносима с явления, които далече не съвпадат с измеренията на българското в книгата на Алеко нито по време, нито по място. Бай Ганьо се превръща в родна еманация на някаква универсалия: „Това (Бай Ганьо – б.м.) е българският Фалстаф, мародерът на националното Възраждане и революция.” (42) Зад реториката на казаното се долавят внушения, които утвърждават разбирането, че Алеко израства от средата на Възраждането, но преобръща възрожденските представи за родното, защото като реалист рисува съществуващото, наличното, а то е грозно, опетняващо, разхищаващо или разграбващо натрупаното или отвоюваното като национален капитал в предосвобожденското време. Веднага след разсъжденията около епохата, в която и за която пише Алеко, е формулирано интересно наблюдение: „Байганювщината е изобличена още от Ботйов в сатирата му „Странник”:

    „Бог е добър и милостив,
    а ти трябва род да въдиш.” (42)

 

         От казаното излиза, че „байганювското” не е присъщо само на следосвобожденското, че то е феномен, предхождащ епохата на „нравственото окапване”, и с характерната за Мешеков интерпретация по линията на социалното е приписано и на самото Възраждане. Опирайки се на същата логика в коментара си към „Що значи народът ликува” критикът твърди: „Няма разлика между турската раболепна рая и българската свободна „сволоч” – и тогава раболепни чорбаджии, и сега раболепни байганювци-гешефтари, и тогава, и сега идеалистите висят избесени пред очите на тиранина, все едно дали е Фазла паша или Стамболов, а народът и тогава и сега – еднакво „трезвен до безчувственост” – гледа отстрана.” (16-17) Текстът на Алеко по-скоро намеква за непреодоляното в нас, българите, „турско”, за спомените, които връщат към турското време и Фазли паша, а Мешеков извежда връзката предосвобожденско – следосвобожденско недвусмислено, дори предизвикателно публицистично. Контрастните епохи се оказват съдържащи и подобия. В словото на Мешеков десакрализацията на по правило неприкосновения народ (бил той пред- или следосбовожденски) също се оказва осезаема – Алековият цитат за „трезвия до безчувственост народ” не е зает от разглеждания текст, а от „Бай Ганьо прави избори”3 и по свой начин „разговаря” с Вазовото народно опиянение и изтрезняване в „Под игото”. Позоваването на Ботевия „Странник” като творба, изобличаваща „байганювщината”, не довежда до по-обхватни обяснения и интерпретации. От написаното от Мешеков остава неясно защо именно „въденето на род” е избрано като емблематично за байганьовското, още повече като се вземе под внимание често подчертаваната от критиката „безродност”, лишеност от семейство на Алековия персонаж. Възможно обяснение може да се търси в глагола „въдиш”, експлициращ животинското, скотското, принизеното, доминацията на биологичното. Далечна асоциативна връзка би довела до често споменавания в изследванията за Алеко цитат от Дж. Ст. Мил за недоволния човек и доволната свиня.4 Въденето ясно подсказва телесно-природното, филистерското като противостоящи на духовното – все характеристики, с които Бай Ганьо е окичван щедро. Така или иначе, Мешеков не дава обяснение на релацията „Бай Ганьо” – „Странник”, но я усеща. Подхванал връзката Ботев – Алеко той продължава да я гради по схемата твърдение за Бай Ганьо – илюстрация/доказателство чрез текст на Ботев. Съвсем естествено и обяснимо вниманието му е обърнато към Ботевата сатира. „Моралният импулс води към жертва, а Бай Ганьо исторически трезвен или отрезвен, предпочита да жертва онова, което не му принадлежи – обществени блага, а не свои лични:

    „но не свойта душа, братя,
    а душата на народа.” (55)

 

         Конкретният образ на Бай Ганьо от „Бай Ганьо” (особено от т. нар. първа част на творбата) видимо се изплъзва на наблюдателя Мешеков – критикът коментира Алековия герой като създава своя субективна представа за него, в която доминиращо е социалното. Интерпретирайки, той всъщност реконструира като натрупва върху персонажа от едноименната книга характеристики и определения, чиито източник са фейлетоните, а името Бай Ганьо се споменава, без да се отчита разнородността на текстовете – например, говорещият в „Разни хора, разни идеали” ІІІ безпроблемно е наричан Бай Ганьо. Антропонимът се превръща в назоваващ определен социален тип, прослойка или се отнася към социални процеси, свързани с българското. Само от тази позиция може да бъде обяснено вмятането „исторически трезвен или отрезвен”. Отново през текстовете на Ботев може да бъде видяно пристрастието към назовавания, отвеждащи към животинското – звяр, хищник, „идеален зоологически тип”. Своеобразна кулминация в тази посока са изреченията: „Неговите (на Бай Ганьо – б.м.) духовни потребности и хоризонти са строго определени от хоризонтите и потребностите на домашния му бит и среда. Това е зоологическа любов към родната бърлога!” (60) Бай Ганьо е „неочовечена зоология” (61). Любопитно в тази реторика е съчетаването на зверско и скотско. Ботев прави ясна разлика между двете понятия и в поезията си отнася зверското към чуждото, към овластения, към поробителя (в „Елегия”, например, зверското е подсказано чрез глагола „върлува”), а скотското – към своето, към робското племе, чакащо ред за свобода. Мешеков осезаемо преувеличава или не улавя разликата във фигурата на Бай Ганьо от първата част на книгата, от една страна, и от втората част и фейлетоните, от друга. Уплътнявайки едностранчивата и еднопластова връзка между Възраждането и времето след него по линията на социалното, той продължава и със свободното цитиране, перифразиране, пренареждане и дори пресемантизиране: „Бай Ганьо е историческото преображение на чорбаджията раб в новия пълновластен господар (смешният и незначителен дребен търговец на гюлово масло съвсем е изчезнал – б.м.), заместникът на турския ага (тук героят се е сдобил с характеристиките на чуждия, превърнал се е в част от „нашите и чужди гости”, ако си послужим с Ботевата лексика, което в известна степен може да обясни зверското като емблема – б.м.). С тая гнусна пяна, която е била на повърхността и преди, са се борили народните хайдути, бунтовниците, революционерите – „крило за клети сюрмаси”. (62) „Гнусната пяна” се е превърнала в усвоено слово, немаркирано с кавички, тя е връзката между двете епохи, едната от които е митологизирана в регистъра на високото, а другата – градена като антимит или като мит с негативен знак. В тези, изведени като толкова контрастни епохи, еднакви се оказват и формите на патриотизъм, които условно могат да бъдат сведени до две – искрен, саможертвен и измамен, лицемерен, „употребяван” за лични цели: „Патриотизмът му (на Бай Ганьо – б.м.) е като в Ботевата сатира: Патриот е, душа дава, / само знайте за парата.” (62) Цитатът е предизвикателно неточен, което говори или за твърде свободно боравене с Ботев, или за преднамереност, която обслужва предварително изградена теза. Обобщението на приведения като пример паралел е, че „приемствеността” между Ботев и Алеко е в качеството им на изобличители на грабещите от „народеца” заедно с властта, независимо дали тази власт е българска или турска. Смисловото движение по ясно очертаната вече социална линия в търсене на сравнение довежда до все по-осезаемо заличаване на прокламираното на други места в текста на Мешеков ярко противопоставяне на епохите: „Явно е, че тук Алеко дири и намира корените на Бай Ганю – в епохата на Фазла паша, само че епохата след освобождението я задминава по гнусотата си.” (66) Противопоставянето се е превърнало в констатация на прилики, а различието е само в размера, в интензивността. Критическото слово все по-видимо губи хладната си обективност и достига до моменти на странни смислови свързвания: „Той (Бай Ганьо – б.м.) гледа само паричките, успеха, положението. У него това е подлост зоологическа в инстинкта за самосъхранение и приспособяване.” (70) (Афинитетът на зоологическите видове към пари и успех няма да бъде коментиран.) По същата специфична логика са обединени в едно чрез отъждествяване „обществени блага” и „душата на народа”. Мешеков прави обаче точното наблюдение, че „Изразът „рабско племе” (при Алеко в „Бай Ганьо прави избори” – б.м.) се покрива с Ботйовия израз: „скотско племе” (79), посочва като характерна за двамата автори и метафората на „блеещото стадо” при обозначаването на собствения народ. Пристъпвайки към обобщителната част на главата „Гражданско културно чувство, обществен морал, психология, философия” Мешеков все по-категорично и емоционално слива Ботев с Алеко, който носи „гениалността на своята социално-възрожденска народническа съвест, неугасима у него”. (80)

 

         Но не само специфики на личността, но и качества на твореца се оказват обединяващи за двамата автори: „Да рисуваш психологията на бай Ганю и неговата маса мрачни герои правдиво, като рисуваш карикатура, изюден образ на идеала, еднакво с художествени и публицистични мотиви, за това се изисква много по-голяма нравствена и творческа мощ, каквато в българската литература притежават само Ботйов и Алеко.” (128) В приведеното твърдение, по волята на автора му, е подчертана думата „правдиво”, съчетана с „като рисуваш карикатури”, и това съчетаване е още една илюстрация на доста волното боравене с термините в разработката на Мешеков, в която прословутото „зооего” на Бай Ганьо е ярък знак на критическия устрем към експресивност. Ботев и Алеко са отъждествени не само като творчески натюрел и човешка нагласа, която ги тласка към правдиво рисуване на „изюдения образ на идеала”, към съчетаване на художествено и публицистично в присъщото им говорене, но и по линията на изображение на едно и също явление – „психологията на Бай Ганю”, и това явление предхожда появата на Алеко като художник, то съществува независимо от създадения герой, а героят само му дава име. Прякото следствие от това разбиране е, че Възраждането е „люлката” на байганьовското, че то не е единствено време на титани, а още по-важно е, че самото Възраждане има съзнанието за този факт. Мешеков обаче не артикулира директно налагащия се извод, а остава в сферата на ясно забележимо противоречие, очертано от твърдения, които извеждат връзката между преди и след 1878 чрез присъствието на байганьовското и в двата периода, и от твърдения, според които двете епохи са категорично противопоставени. Търсенето на ярка изразност или ефектност на фразата е довело до конструирането на едри модели на българското, съчетани на принципа на контраста: „...България на бай Ганю-гешефтаря, на партизанина-шайкаджията, обезгероичена и обезмислена, а някога героична и възвишена, когато е била България на Левски и Ботев.” (142) Енергиите на клишето тук са максимално интензивни. За жалост, и по време на Възраждането България не е била на Левски и Ботев. Тя е и на Хаджи Ничо, и на кир Михалаки, и на благодетелите от Друмевата повест. Допуснатото смесване на исторически личности и фикционални персонажи е продиктувано от убеждението, че в изказвания от типа на цитираното, историческите лица функционират по-скоро като културни емблеми, като фикционализирани. От друга страна, времето след Освобождението е и време на Алеко, на носещия „гениална съвест” по думите на самия Мешеков. Ясно е, че противопоставянето на „България преди” и „България сега” визира доминиращите явления, но Левски и Ботев са по-скоро от групата на малцината, на онези, които не представят „масовия случай”. Следователно, едната епоха е изведена чрез избраните, докато в емблемата на другата е сганта, която в най-добрия случай е „сган избрана”. Противопоставянето все пак би могло да бъде прието като допустимо, вероятно ако не назоваваше толкова пряко националното не в неговата многоликост, а в неговата монолитност чрез употребата на думата „България”. Хиперболизирането по отношение и на едната, и на другата епоха е видимо, но обектите на хиперболизация, разбирани и като национални специфики, са различни. Въпреки че вижда епохите като контрастни, критикът ги сближава чрез съхранените идеали и „патоса на българската народническа интелигенция отпреди освобождението и от 80-те и 90-те години на миналия век (19 век – б.м.)” (148). За Мешеков „възрожденския културен идеал” е „въплътен лично от Алеко” (150). Това въплъщаване естествено води до познатата двойка антиподи Алеко – Бай Ганьо, зад която в този случай би трябвало да стои двойката Възраждане – следосвобожденско време, а това пък довежда до заключението, че Алеко живее, поне във втората половина от живота си, не в „своето” време, че е свързан с минало, чийто светъл пример може или окончателно да изчезне, или да бъде възкресен чрез идеалистите, което несъмнено се осъзнава като по-добрия вариант. Ако приемем тезата, че явлението Бай Ганьо е родено още във Възраждането, в „миналото”, то това явление също би могло да се схваща като подлежащо на изчезване в настоящето и тази обреченост е желана, но самото изчезване не само така и не се случва, а вместо него се появява феноменът на експанзията, на постепенното отъждествяване на българското с байганьовското. Мешеков докосва твърде болезнения въпрос за уязвеното национално самочувствие, който неминуемо изниква при споменаването на Алековата книга. В разбирането на критика срамът отново е обвързан с възрожденското, естествено, по линията на различието, по силата на убеждението, че Възраждне и срам са несъвместими, сякаш е забравена ясната Вазова формула за геройството и срама, синтезираща чрез широката си амплитуда формите на съществуване на родното по време на самото Възраждане в поетически модел. „Образът на бай Ганю неволно ни засяга дълбоко в нашата национално обществена чувствителност, в нашето народническо самочувство, култивирани от спомена за близката героична епоха.” (148) Склонен нерядко да очертава явленията в доста едри щрихи, в това си наблюдение Мешеков вижда спомена за героичното време като формиращ националното самосъзнание, но самото припомняне извиква чувството за „пречупване”, за отместване от припомненото, а не за отъждествяване с него.

 

         Въпреки посочените противоречия, редица по-късни литературни историци и критици разпознават в И. Мешеков „най-проницателния в междувоенния период тълкувател на Бай Ганьо” (Св. Игов). Най-вероятните причини за това са критическият размах, мощната емоционална интонираност и откровеният граждански ангажимент, изграждането на мащабни модели, които задълго остават в съзнанието. Настоящата статия прави опит „да чете” не през емоцията, а да надникне в логиката, върху която е изградена връзката между пред- и следосвобожденско време в изследването „Алеко Константинов. Реалист и гражданин”, да потърсят корените на приеманото почти по силата на рефлекса разбиране за „преобръщането на идеалите”, което все още не е достатъчно многостранно и „хладно” изследвано.

 

 

 

---

 

 

Цитирана литература:

 

Константинов, А. Съчинения, Т. 1, С., Български писател, 1989.
Мешеков, И. Алеко Константинов. Реалист и гражданин. ІІ изд. С., КНК, [1947].

 

 

 

Бележки:

 

1 Мешеков, И. Алеко Константинов. Реалист и гражданин. ІІ изд. С., КНК, [1947]. с.10. От тук нататък в скоби след съответния цитат от книгата на Мешеков ще бъдат посочвани само страниците. [горе]
2 Константинов, А. Съчинения, Т.1, С., 1989. с. 246 [горе]
3 Не би било излишно да се отбележи, че фейлетонът на Алеко, от който е заета фразата, демонстрира много по-сложно отношение и чувство към сънародниците, съчетало в себе си омерзението и състраданието, разбирането и трагичното дистанциране. Конкретното словосъчетание е част от писмо, изпратено до фейлетонния персонаж Иваница Граматиков и в него звучат тонове, които далечно напомнят говорещите в „Разни хора, разни идеали” ІІ, ІІІ и ІV (от типа на „Идеали – вятър”), но доминиращи в наративния тон са горчивината на разочарованието, болезнеността. [горе]
4 Мешеков също не подминава този момент: „Максимата на Алеко – идеалистът е: „По-добре недоволен човек, отколкото доволна свиня.” - Цит. съч. с.18 [горе]

 

 

Електронна публикация на 13. април 2018 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]