Розалия Ликова

литературна критика и литературна история

Литературен клуб | страницата на авторката | литературна критика

 

ЖАН-ФРАНСОА ЛИОТАР

 

Розалия Ликова

 

          Дълго време Франсоа Лиотар и неговата "Постмодерна ситуация" (С, 1996) ни служеше като осведомител по проблематиката на постмодернизма.
          Би трябвало, когато се говори за Лиотар, да се тръгне не от тясната социологическа връзка между постмодерната ситуация и постмодернизма, не от прякото извеждане на постмодернизма от социологията и икономиката, а от извършената от него преоценка - от суровата му критика на просвещенската логоцентрична мисъл, както и от преоценката му на идеята за плавното историческо развитие, за единната цел на историята и на представата за цялостния субект. В този обсег на критично мислене влиза критиката на Лиотар спрямо метафизичната философия     срещу метафизиката въобще, като под метафизика се разбират логичните връзки и отношения, представата за еднопосочност, за причинно-следствено развитие по неотменния път на неминуемия прогрес.
          Отричайки "големите разкази" (в историята и литературата), Лиотар акцентира върху основните моменти на постмодерната наратология: наративната функция губи своите показатели - големия герой, големите опасности, големите описания и голямата цел.
          Във връзка с това Лиотар отрича реализма, който е призив за ред, единство, идентичност, сигурност и популярност. Реализмът поставя художника в лоното на общността и по този начин го предпазва от съмнения, атакувайки художественото експериментиране. Поместен в света на нестабилност и несигурност, той е, обратно, в съответствие не с мобилната действителност, а с установените правила за красивото.
          Постмодерното, счита Лиотар, се оформя като неевклидово познание. То определя нашата чувствителност чрез религията и усилва нашия капацитет да поддържаме несъизмеримото. "Ние заплатихме доста скъпо - пише Лиотар в "Постмодерното, обяснено за деца" - носталгията по общото и единичното, по примиряването със сетивното [...] Отговорът е: да се борим с всичко, да търсим свидетелства за непредставимото, да подсилим религията."
          Според Лиотар постмодерната наука създава теория за своята собствена еволюция (отричаща постепенното и плавно развитие към прогрес) като прекъсваема, катастрофична, парадоксална. Тя произвежда "не познатото, а непознатото", определя пътя на логиката като паралогика.
          Постмодерната наука е едно търсене на нестабилности. След Втората световна война научното мислене, според Лиотар, е в криза, която идва от вътрешната ерозия на принципа на легитимация на знанието. Налице е преминаване от социалните колективи към маса, съставена от индивидуални атоми, хвърлени в едно абсурдно брауново движение (мисъл, която ще подхване Бърнстийн като основополагаща в своите възгледи). Представата за едно загубено "органическо" общество извежда Лиотар до интересни съвременни постановки. Азът е редуциран, но той не е изолиран, а е обхванат от една смес от по-комплексни и по-подвижни отвсякога отношения. Пространстовото на Аза - това са гнезда от комуникации, пунктове, през които преминават послания от различен характер. Така Лиотар създава модела за едно разнопосочно, динамично Аз, възел от отношения, точка на различни преплитания.
          В духа на постмодернизма Лиотар съчетава своите социални виждания с централната роля на езика. В търсене на пътища за излизане от кризата на детерминизма той придава решителна роля на езиковия аспект, който придобива засилен игрови характер и не може да се сведе към едностранна трансмисия на посланията. По този начин настъпва атомизация на социалното в гъвкавата мрежа от игри на езика. Тоталното единство е неприложимо. Настъпва разпръскване чрез игрите на езика вследствие на разпадане на социалния субект. Парадоксалното тук е, че несигурността не означава отказване от търсенията на мисълта, тъй като тя води до увеличаване на прецизността. Според браунинговото движение всички посоки са еднакво възможни. Езиковата игра очертава нови полета на търсенето: прекъсваемост, неочаквани форми, акценти върху разногласието на диалога. Хетерогенността на езиковите игри води до непредвидимост на откритията, до непрозрачност, до ориентация към непознатото.
          Както повечето следовници и теоретици на постмодернизма, пред Лиотар неотменно стои въпросът за съотношението между модернизъм и постмодернизъм. Модерното изкуство, според него, се базира върху естетиката на възвишеното. Модерното означава представяне на непредставимото - нещо, поддаващо се на схващане, което не може да бъде нито видяно, нито направено видимо. Аксиомите на авангардната живопис намекват за непредвидимото чрез видими представи.
          Модерността се разгръща в ограничаването на реалното и чрез възвишената връзка между представимо и постижимо. Във връзка с това съществуват две модалности: 1. Акцент върху безсилието на презентацията, върху носталгията по присъствието, изпитвана от човешкия субект, върху неясната и напразна воля, която въпреки всичко му дава живот. Акцентът пада и върху способността за схващане, върху нейната "безчовечност" ( в духа на Аполинер, като надхвърляне на границите на личността), а също и върху разширяването на битието и ликуването, които възникват в резултат от изнамирането на нови правила на играта, на неразличими нюанси в отношението между разочарованието и упованието. Модерната естетика е носталгична естетика на възвишеното. Тя допуска, че представимото може да се изтъкне само като едно липсващо съдържание. Възвишеното чувство, според Лиотар, е вътрешна комбинация от удоволствие и неудоволствие: удоволствието се постига от това, че резултатът надвишава всяка представа и болка от несъизмеримостта на въображението или на сетивността с понятието.
          Постмодерното е това, което въвежда непредставимото в самата представа. Постмодерният художник е в ситуацията на философ: написаният от него текст вече не се ръководи от предварително установени правила. Тези правила или категории се търсят в самия текст на творбата.
          Постмодерното, както беше вече посочено, отрича "метаразказите", както и модерния проект за осъществяване на универсалността. Ликвидиран от самата историческа реалност, Аушвиц може да се вземе като парадигма за трагичната "незавършеност" на модерността. Аушвиц е престъпление, което откри пътя към постмодерността (а защо не и Колима, и ужасите на Гулаг, надминали по милиони жертви газовите камери на Освиенцим и Дахау?).
          При постмодернизма универсалните връзки се заместват с все по-тясното взаимодействие между човека и света, човека и нещата. Обектите - твърди Лиотар - притежават езици. Излиза, че интелигибелността е присъща на нещата. (Примерът с творчеството на Радичков, с Роб-Грийе, с предметната поезия, с поезията на Далчев е показателен.) Но как при подобни отношения - пита философът -между субекта и обекта може да оцелее идеалът за господство? "Човекът - твърди той - е може би само един твърде усложнен възел в общото вплитане на лъченията, които изграждат света." Изравняването на субект и обект, премахнатата между тях дистанция, способността им да разменят местата си са едни от сериозните завоевания на постмодернистичната мисъл и но постмодерния художествен модел.
          В духа на основните положения при постмодернизма Лиотар отново се връща към проблема за големите разкази (християнския разказ за изкуплението на Адамовия грях, марксисткия разказ за егалитарността и пр.), като прибавя нови гледни точки. Тези разкази обхващат отношението "аз и ние", но те елиминират третото лице, твърди Лиотар. Явява се напрежението между частичното и универсалното, случайността и самоопределението, непрозрачността на настоящето и обещаната прозрачност на бъдещето. Всеки от големите разкази през последните петдесет години е обявен за невалиден, освен "раказа за залеза на големите разкази" - твърди Лиотар. Упадъкът на модерността, според Лиотар и Адорно, е свързан с падението на метафизиката, която се е концентрирала в правилата на Хегеловата философия. Упадъкът идва от съпротивата на "множествеността в световете на имената", от индивидуалното и различното в света на културата.
          В едно от подзаглавията на книгата си за модерността  ("Бележка върху смислите на "пост") Лиотар доизяснява отношението модерно-постмодерно по следния начин: самото "пост" в постмодернизма се разбира като диахронна последователност на периодите. Става въпрос за обрат, за ново направление, идващо от предходното. Днес господства идеята за края на голямото авангардно движение като израз на една отживяла модерност. "Пост" в постмодернизма не е движение за "comeback", т.е. на повторение, а е процес на "ана" - анализ, анамнеза, анаморфоза (преобразяване).
          Основният извод на Лиотар е многопосочен и многозначителен. Днес ревизията на всички науки изобилства с парадокси, особено на нивото на логическата усложненост. Нараства сложността и сред модалностите на живота. Съобразяването с тази усложненост означава за Лиотар и друга усложненост - на средствата за възприятие, разбиране и действие. Невъзможно е - заключава той, да не се окаже "минимална съпротива на опростителството". "Последното посегателство върху нарцисизма на човечеството е подчинено на усложняването."
          В спора за модерност-постмодерност Лиотар взема страната на постмодернизма. Но той заема и още една решителна позиция: в името на живота той апелира за срещата на човека с детството, с чудото, с новите художествени средства, с новите открития на самия живот: "Когато създадеш тази линия - се обръща Лиотар към творческата личност, - не се затваряй в кула от слонова кост [...] И не забравяй, че самият ти си бил и все още си тъкмо такова чудо, събитие, детство..." Така, напълно в духа на постмодернизма, анализаторът се оказва между деструкцията, решаващата роля на езика и повика за отваряне към живота, към чудото на живота. В този смисъл е и спорът на Лиотар с Хабермас, за когото "модернизмът е незавършен проект".

 

 

---
*Името на статията е на редактора на сайта "Литературен клуб".

 

 

 

Електронна публикация на 17. февруари 2002 г.
Публикация в кн. "Литературни търсения през 90-те години",
С., 2001, Академично издателство "Проф. Марин Дринов".

 

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]